Кан 2022 си отмина, звездите се поразходиха на червените килими, зрителите си попляскаха хубаво и наградите бяха раздадени. След целия този блясък и вълнение винаги ни остава един въпрос: кои всъщност са филмите, които трябва да очакваме с най-голямо нетърпение? Вече публикувахме статия за наградите на фестивала, така че тук ще се фокусираме върху най-интригуващите филми от Кан, които нямаме търпение да гледаме в остатъка от 2022.
Тази година ни обещава много нови изяви на наши любими режисьори. Един от големите дебюти в Кан беше новият Кроненбъргов кошмар „Crimes of the Future“, който отдавна вече бе купен от Neon, чиято маркетингова кампания привлече вниманието на всички киномани и хорър маниаци по света. Премиерата на филма в Кан бе посрещната с очакваните протести от някои членове на чувствителната европейска публика, както самият Дейвид Кроненбърг бе предсказал, но получи и уважение от останалите, под формата на 7-минутни аплодисменти. Съдейки по миналогодишния носител на „Златната палма“ „Титан“, който видно се покланяше на скандалния автомобилен хорър на Кроненбърг „Crash“ от 1996 г. (който получава негативна реакция в тогавашния фестивал, и въпреки това бива награждаван със специална награда от журито на Франсис Форд Копола), може да се каже, че публиката в Кан вече е настигнала провокативния майстор на ужасите и макар и да не получи никакви награди, филмът беше оценен от повечето. От това, което чуваме, филмът наподобява по-скорошните неразгадаеми интелектуални упражнения на режисьора, представлявайки алегория за множество концепции, от изкуството до аборта, която провокира с шокиращата си манипулация на тялото. Във филма участва редовния колаборатор на Кроненбърг Виго Мортенсен, а както и Леа Сейду и Кристен Стюарт.
От тук можем да преминем към друг автор, изразяващ известен интерес към перверзностите на човешкото съществуване. Парк Чан-Уук, корейският режисьор-сценарист отговорен за „The Handmaiden“ и „Oldboy“, се завръща тази година с „Decision to Leave”, психологичен криминален трилър за детектив, който се влюбва във вдовица, заподозряна в убийството на мъжа си. Парк Чан-Уук не е имал нов филм от 2016, работейки основно в телевизията за няколко години, и новият му филм определено може да бъде считан от феновете му за триумфалното завръщане, за което са се надявали – той все пак спечели наградата за най-добър режисьор в Кан. Повечето реакции от фестивала са позитивни, като доста обещават, че Парк Чан-Уук отново ще ни изненада. Дейвид Ърлик от IndieWire нарича „Decision to Leave” „най-романтичния филм на годината (досега)“, хвалейки го като „смешен, игрив и все по-проницателен трилър“, показващ „нехарактерна сдържаност“ за режисьора. Явно корейският майстор е направил филм, в който заменя обикновената си грандиозност с някаква романтична прецизност, и това определено е интригуващо.
Нека продължим тази поредица от максималистични (в определен смисъл на думата) режисьори с новите им филми за любов и всичките й възможни изяви с новата фантазия на Джордж Милър „Three Thousand Years of Longing”, който ще излезе в кината в края на лятото. Трейлърите досега ни обещават една психоделична приказка, разказваща любовната история между академик (Тилда Суинтън) и магичния Джин, в който Идрис Елба влага всичкия си чар и сексуален магнетизъм (и не е само той; филмът очевидно е изпълнен с много максималистична красота и страст; Джордж Милър ще върне сексапила в кината!). Макар и самият Милър да нарича този филм „антипода на „Лудия Макс“, маркетинга на филма няма да спре да се фокусира върху „лудият ум на виртуозът на „Пътят на яростта“, и може би това е с причина. Макар и този филм далеч да не бе приет толкова ентусиазирано като последното предложение на австралийския режисьор, всички признават, че дори в този по-интимен романс създаден в ограниченията на ковид, Милър не може да се сдържи и филмът е изцяло характерен за творчеството му. Ричард Лоусън от Vanity Fair определя „Three Thousand Years of Longing” като комбинация от „приказно повествователните тонове и нюанси на „Babe: Pig in the City“ и мрачната, сексуална магия на „The Witches of Eastwick“, като не бихме се изненадали ако видим и малко от нежността на драмата му „Lorenzo’s Oil“.
Ако търсите нежност, Кан имаше какво да ви предложи тази година. Кели Райхарт, чийто „First Cow“ беше един от диамантите в оскъдната 2020 година, показа новия си филм „Showing Up“, който ще разгледа „баланса между креативния живот и дневните драми със семейство и приятели“ на скулптор (Мишел Уилямс), готвеща се за новата си изложба. Множество критици описват филма като фин, тих и търпелив, но без ексцентричностите на предишния филм на Райхарт. Подобни отзиви получава и „One Fine Morning“, новата драма на един от най-добрите европейски режисьори днес, Миа Хансен-Льов, която направи един от най-добрите филми на 2021 с „Островът на Бергман“. Киното й разглежда любовта в периоди на метаморфоза, ролята на жената в Европа, конфликта между постоянните и непостоянните страсти и др., като Хансен-Льов винаги подхожда с човечност и любопитство към героите си. Филмите й са нежни по класическия „евро-драма“ начин, показвайки обикновени моменти от живота на хора в прекрасни, но илюзионни локации, с микс от комедия и драма, който не се поддава на никакъв конкретен жанр. Но това не значи, че им липсва емоционална суровост и свирепост, и „One Fine Morning“, който разказва за млада майка (Леа Сейду), която навлиза в извънбрачни отношения с приятел, обещава да бъде поредният майсторски поглед към житейския хаос на хора, търсещи любов, който Хансен-Льов ще ни подари.
Друг силно очакван филм е „Armageddon Time“, автобиографичното откровение от режисьора Джеймс Грей. След няколко визионерски големи продукции, които бяха неуспешни в боксофиса (най-скорошен е брилянтният му космически епос „Към звездите“), Грей се завръща към меланхоличните, мънички Ню-Йоркски разкази като „Little Odessa“ и „The Yards“, които започнаха кариерата му. Макар и заглавието му да звучи апокалиптично, „Armageddon Time“ всъщност е интроспективен мемоар, в който Ан Хатауей и Джереми Стронг играят родителите на Джеймс Грей (който е и автор на сценария), а Антъни Хопкинс поема ролята на дядото, която критиците вече наричат „сърцераздирателна“ и „смела“, влагайки тук същата крехкост и уязвимост, която ни показа в „The Father“ от 2020. Грей винаги е бил вълнуващ майстор и на жанровото, и на нежанровото кино, и новият му филм би могъл да служи като онзи обединяващ елемент, който ще служи като ключа към филмографията му. Той винаги е изразявал определена социална параноя във филмите си, представяйки хора, които стоят на прага на бъдещето и се взират в това, което ги очаква. Разказвайки историята на израстването си в Куинс през 80-те, Грей преразглежда параноята на детството си през съвременен поглед, и точно такива терапевтични упражнения от амбициозни филмови автори са редовно най-вълнуващите филми.
Звездната „Златна палма“ отиде при новата сатира на Рубен Остлунд „Triangle of Sadness“, който също спечели преди пет години за „Квадратът“, нападението му към арт света. Двойни „Палми“ са рядък феномен (и може би няма смисъл да се случват), но тепърва предстои да видим дали „Triangle of Sadness“ си заслужава аплодисментите. Много зрителите останаха впечатлени от филма, но други бяха разочаровани. Питър Брадшоу от Guardian го нарече „рязък, неоригинален и ужасяващо лишен от смях“, а Дейвид Ърлик пише, че филмът едва не се „проваля да постигне някакво истинско ниво на физически дискомфорт, който стимулираше много от предишното творчество на Остлунд.“ Друго разочарование за много беше „The Stars at Noon“, вторият филм на френската легенда Клеър Дени тази година (определено работи много за 76-годишна), който обединява Маргарет Куали и Джо Алуин в конспиративен романс, развиващ се в Никарагуа през 1984. От реакциите от Кан разбираме, че можем да очакваме типичните за Дени сексуална провокативност, разчлененост на действието и политически дилеми. Много не можаха да се почувстват комфортно с настроението на филма (Ричард Лоусън го нарича „болезнено написан и изигран“), но имайки предвид, че и последният й филм „Both Sides of the Blade“ също получи много критика, въпреки че беше прекрасен филм, не губим надежда, че Клеър отново ще ни впечатли.
Друг завръщащ се любимец на Кан беше Хирокадзу Корееда, който завладя фестивала през 2018 със семейната си драма „Shoplifters“. Новият му филм „Broker“ най-вероятно ще донесе на феновете му подобно сърдечно преживяване, фокусирайки се върху престъпници с изключително странен (и потенциално мрачен) план. Подобно може да бъде казано за феновете на Баз Лърман, чийто стилизиран ексцес прави завръщането си на големия екран в музикалният biopic „Елвис“, който според много разчупва отдавна пресъхналия жанр чрез визуалния си индивидуализъм („делириозен, безумно енергичен, натрапчиво лесен за гледане сън“, нарича го Оуен Глийберман във Variety). Не бива да пропускаме и завръщането на любимите на Кан братя Жан-Пиер и Люк Дарден с новия им филм „Tori and Lokita“, и на Кристиан Мунджиу, режисьор-сценариста на носителя на „Златна палма“ „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“, с румънската драма „R.M.N“.
Ето още няколко любопитни предложения:
„EO“ e филм, разказан през погледа на магаре, следвайки традицията на Бресоновата класика „Au Hasard Balthazar“. Филмът взе Наградата на журито и режисьорът Йежи Сколимовски е бил изключително благодарен на магаретата си.
„Close“ на Лукас Донт („Момиче“) разказва за две много близки 13-годишни момчета, чието приятелство бива изправено през трудностите на юношеството.
Документалният „Moonage Daydream“ на Брет Морген е поклон към психоделичното, постмодерно, еуфорично изкуство на Дейвид Боуи.
„Aftersun“ е семпъл пътепис за баща и дъщеря пътуващи из Турция. Мъничкият дебютен филм на Шарлот Уелс стана любимец на някои критици.
След миналата година, когато се изсипаха много заглавия след пропусната 2020, Кан 2022 изглежда като по-кротък и по-малък фестивал в сравнение. Индустрията все още се съживява от мъртвия период, който беше пикът на пандемията и това значи, че тази година предложенията може би не са толкова богати, колкото ще бъдат в следващите няколко. Въпреки това всички посетители на крайбрежното градче си тръгнаха с поне един любим филм, който ще бъде в мислите им цяла година. Това, което очаква останалите киномани, е да чакаме филмите да станат достъпни и за нас и да им се насладим (и да напишем ревюта за тях естествено, очаквайте ;D). Нека издирването на артхаус филмите започне! Успех!
