The Nightingale

Sing a song. Just for me.
от на 2019-12-15
 

Отмъщението е колкото морално проблематичен акт, толкова и неизменна част от човешките взаимоотношения още от древността. Най-великите старогръцки трагедии и епоси, станали основа на съвременната драматургия, разглеждат това явление и последиците от него, но в тях отвръщането на удара не е самоцелно изливане на гняв. То е единственият начин да бъде запазена честта. В киното днес някои от историите с подобен сюжет, придобили култов статут, са „Кeри“ (1976) „Убий Бил“ (2003, 2004) и „Олдбой“ (2003). Въпреки че от нас се очаква смирено по християнски да обръщаме другата буза, жаждата за отмъщение е в природата ни. Питайте Шекспир.

The Nightingale“ на австралийката Дженифър Кент (едва втори пълнометражен проект след супер успешния „Бабадук“ от 2014 г.) е класически разказ преследването на възмездие. Заснет с безмилостен реализъм, той е роден от исторически контекст на несправедливост, насилие и предразсъдъци. Ирландката Клер (Ашлинг Франчози) излежава присъда за дребни кражби на остров Тасмания по време на английската колонизация в Австралия през първата половина на 19 в. Работи за амбициозния, но недобронамерен лейтенант Хокинс (Сам Клафлин) и живее в скромна колиба със съпруга си Ейдън (Майкъл Шисби) и новородената им дъщеря. Наказанието на Клер е изтекло преди месеци, но Хокинс отказва да освободи красивата слугиня с ангелски глас. След като Ейдън дръзва да поиска обяснение от лейтенанта, той и хората му нападат младото семейство, изнасилват Клер и убиват мъжа и детето ѝ. В отчаянието си тя тръгва по петите на войниците през опасните тасманийски гори с помощта на Били (Байкали Ганамбар) – водач от племето на аборигените.

night_1

The Nightingale“ няма да ви забавлява и няма да ви даде зрелище, с което да разпуснете след тежък ден. Страстните почитатели на „Джон Уик“ или torture porn експериментите като „Плюя на гроба ти“ ще останат разочаровани, защото Кент, която е и автор на сценария, има съвсем други планове за зрителите си. Тя предизвиква, но с много конкретна цел. За да стигнем до същината на нейната история, не трябва да извръщаме поглед дори когато бруталността е отвъд прага ни. Въпросът е дали ни стиска и като при всяко предизвикателство поляризираните реакции не закъсняха. Филмът направи световната си премиера на фестивала във Венеция през 2018 г., където взе специалната награда на журито и наградата „Марчело Мастрояни“ за млад актьор, но веднага раздели публиката. Сцените на насилие се оказаха неразбрани и непосилни за стомасите на някои западни кино почитатели, които напускаха зали и изразяваха възмущението си с гневни туитове.

Не осъждам тази реакция сама по себе си, защото много филми я заслужават. Но още в началото Кент успява да покаже, че това е разказ за много повече от собственоръчно раздаване на правосъдие и трудните за гледане сцени служат на историята, а не компенсират липсата на драматургична стойност. В отварящите кадри Клер е нежно събудена от любящия си съпруг, който целува жена си и спящото до нея бебе преди да отиде на работа. След това самата тя тръгва на път, носи малкото човече в прегръдките си и пее красива песен. В този момент, толкова хубава и потопена в чистотата на обикновения си живот, тя прилича на героиня във филм на Disney. Но моментът е твърде кратък. Камерата премества погледа си върху ръката ѝ, в която има нож – ясен знак, че Клер не живее нито на безопасно място, нито в безопасно време. Време, в което няма значение дали си добър човек и на никого не си навредил: за да останеш цял, трябва да се бориш.

7e6d34a34c9e149955bb3f9d5ef77665

В „The Nightingale“ темата за отмъщението е водеща, но освен нея Дженифър Кент, която доказа, че може да е всичко друго, но не и буквалист с многопластовия си дебют „Бабадук“, разглежда още няколко конфликта. Тя изобличава жестокостта на колониалната система, напомня за геноцида над аборигенските племена в Австралия, обръща вниманието ни към сексуалното насилие над жени и разкрива грозното лице на расизма. Всичко това Кент успява да постигне без почти никаква музика, за да се фокусира върху звуците на дивите гори. Те са отделен и изключително важен герой, както и мястото, където са се разиграли всички актове на несправедливост и жестокост, пресъздадени във филма. През цялото време Кент не изпуска лицата на актьорите си от поглед. За да бъдат близките планове наистина интимни, филмът е заснет в съотношение 4:3. Форматът работи на още няколко нива – засилва усещането за историческа достоверност, улавя величието на високите тасманийски дървета и запазва фокуса върху отделната личност в среда и време, които не ценят човешкия живот. Зад камерата отново е полякът Радек Ладжук, с когото Кент работи по „Бабадук”, така че впечатлените от операторското майсторство в предишния ѝ филм ще останат доволни.

Задължително е да спомена превъзходния кастинг. Сам Клафлин („Карибски пирати“, „Игрите на глада“, „Аз преди теб“) е толкова убедителен като лейтенант Хокинс, че изпитах истинска омраза към героя. Това не означава, че е лишен от каквото и да е многопластие. Има моменти, в които очите на Хокинс изразяват тъга и чувствителност. Когато Клер пее за него, ангелският ѝ глас и старата ирландска песен сякаш го отвеждат обратно в годините преди невинността да отстъпи на жестокостта. Всички запознати с кариерата на красивия англичанин биха се съгласили, че тук Клафлин постига съвършенство на образа.  В кожата на верния му подчинен Рус, който е също толкова студенокръвен, влиза талантливият Деймън Херимън. Австралиецът умее да предава майсторски най-тъмните човешки качества. Доказателство са превъплъщенията му като Чарлс Менсън в „Mindhunter“ на Финчър (брилянтна сцена!) и „Имало едно време в Холивуд“ на Тарантино.

f0eea1e0-0f07-11ea-bdd3-cf502e76f96a

Противопоставени на цялото това зло са феноменалната Ашлинг Франчози като Клер („Игра на тронове“, „The Fall“) и откритието Байкали Ганамбар (по професия той е танцьор) в ролята на аборигенския водач Били. Освен напълно отдадени физически на ролите си – тасманийските гори са почти непроходими и снимачният процес е изключително тежък, в определени сцени те използват и диалектите на предшествениците си, което вдига нивата на достоверност осезаемо. В началото на опасния си преход са предубедени един към друг – Клер се държи като властна бяла господарка, а Били е самонадеян и твърдоглав. Постепенно обаче двамата разбират, че са жертви на един и същи враг, макар и престъпленията срещу тях да са на различна основа.

Докато гледах една от най-бруталните сцени във филма, която е и кулминация на първия акт, не можех да се отърся от това колко прилича на известната сцена с изнасилването в „Козият рог“ – нашият съвсем не лош принос към жанра revenge thriller. Точно както в „The Nightingale“, обвити в тъмнината на нощта безмилостни агресори нахлуват в дома на невинно семейство и извършват неописуеми зверства. Защото могат. Защото имат тази власт. Женското тяло е осквернено не само заради мъжкото удоволствие, но и за да бъде затвърдено надмощието. Така няма съмнение кой е силният и кой – подчиненият. Независимо дали нападателите са османски войници в българско селце или британски колонизатори на остров Тасмания, правилата на историческата игра са същите. Точната епоха и географските координати са само подробности.

thenightingale-1038x576

За двата си филма Дженифър Кент казва, че въпреки тъмнината, насилието и провокацията в тях, това са истории за любовта и нуждата от състрадание. По време на снимките на „The Nightingale“ на терен има клиничен психолог, който помага на актьорите за най-трудните сцени – от една страна, за да не се сринат емоционално и от друга, за да бъде постигнат нужният реализъм. Да, отмъщението е в центъра на повествованието, но то е по-скоро средство за стигане до истинското послание: насилието причинява съкрушителна болка и дори да получим възмездие, никога няма победители.

коментари
 
Отговорете »

 
  • suicidal
    2019-12-15 at 20:25

    Ревюто е по-хубаво от филма. Очаквах много повече. Пълен е с пропуски в сценария, а на фона на безкрайната гора на Тасмания героите се намират през 10 минути все едно действието се развива в Южния парк.

    Отговор

  • Мими
    2019-12-16 at 10:36

    Лично моята гледна точка е че не ми допадна,най-малкото защото филма реално свърши още в самото начало с убийството на мъжа и бебето на Клер.Дотук.После този лично за мен незавършен по себе си образ започна да се лута в пустото с неясната идея какво да прави-да си отмъщава ли,да бяга ли….В цялата си необмислена глупост да се чуди човек как не се удави,а когато достигна целта си-Хокинс, изведнъж реши че иска да се отказва…..И за това им трябвал психолог на снимачната площадка?!?Ами тогава на мнозина,които са го гледали този филм ще им трябва психолог да им обясни защо в днешното кино образи се пръкват ей-така.В единия момент гонят цел с цената на собствения си живот,а когато я достигнат бягат през глава.Слаба работа,дано творбата,която не съм чела е по-силна и ако действието се развива по същия начин,дано е обяснено поне защо.И да-Сам Клафлин е единственото логично нещо в този нелогичен филм за мен

    Отговор

  • X-Force
    2019-12-16 at 23:14

    Имайки предвид, че след успеха на Бабадук, Кент можеше да се плъзне автоматично по холивудската пързалка на продължения или сходни хоръри – евала, че е устояла на изкушението и е направила нещо различно. За съжаление различно невинаги е равно на добро. Филмът ми хареса (както и ревюто), но не бих го гледал отново. Като нищо може да се орежат едно 20-30 минути и темпото даже ще се подобри. Първата половина е страхотна, но оттам насетне всичко започва да се превръща в усилие да задържи вниманието на зрителя. Страхотен каст с много добри изпълнения, но страшно много действия на героите граничат с глупост. Бих гледал Бабадук отново и отново, но този ще влезе в графата one-time-only и дотам. Оценка: 6.5/10

    Отговор

    • Велина
      2019-12-18 at 09:32

      X-Force, съгласна съм с коментара ти, аргументираш се много точно. Във втората половина има какво да се желае откъм темпо, драматургия и дължина. На мен обаче тези и останалите недостатъци не ми развалиха изживяването. Напоследък филмите ми въздействат на емоционално ниво, повече отколкото на рационално, а тук определено цялостното изпълнение ме хвана за гърлото : )


    • X-Force
      2019-12-18 at 15:44

      Няма лошо – радвам се, че филма ти действа така. При мен имаше същия ефект до половината и после почнах да изтрезнявам 😀 Франчози прави страхотна роля, заедно с Кафлин. Има много хубави неща във филма и наистина ми се искаше да го заобичам, но уви стигнах само до „харесвам“. И въпреки това бих го препоръчал на човек, който иска да гледа revenge thriller.


  • Silentium
    2019-12-18 at 18:22

    Като се има в предвид, че аз не харесах особено Бабадук-а, този много ми допадна :) Изпълнението на мацката е страхотно и като цяло филмът много сериозно подхожда към подобни брутални теми… Има малко пълнеж в средата и със сигурност може да се махне малко, но пък не успя да ме подразни (за разлика от филми като „Midsommar“ или „It: Chapter Two“)…
    Лично аз му давам 8/10 и се надявам Кент да продължи в подобна посока :)

    Отговор

  • fishek
    2019-12-19 at 11:13

    Страхотно ревю и добър филм. Не бих казал че историята на героите губи смисъл. Главната особено преминава през катарзис на няколко пъти. Съмнява се в действията си постоянно. Изгубила е всичко, останала сама и въпреки това страха винаги я съпровожда.
    В крайна сметка конфронтира най-голямото зло в живота си. А пеенето. Ах, пеенето. Филма ми хареса.

    Отговор

  • Dredd
    2020-01-01 at 19:51

    Нищо не става от този филм! Очаквах много повече от сглобка. Даже аматьорския Revenge (2017) е по-кадърен.

    Отговор

Коментирайте