Ако магията можеше да говори на човешки език съм сигурна, че щеше удобно да се намъкне под сакото на Йоргос Лантимос и да дирижира спектакли от разврат и абсурди за всички онези, които имат нужда да ги видят. От своя старт преди много години в (само мога да се надявам) гореща Атина, до днес Йоргос Лантимос е изминал дълъг път осеян с награди, аплодисменти, потресени хора, едно прасе в гората, човеци, които стават животни, падащи зъби, най-гнусното ядене на спагети в киното, тишина, утопия и много зайци, които правят онова, което зайците правя най-добре.

Гъркът се е настанил удобно в овакантеното място на сюрреализъм в киното и нежно, по онзи деликатен в началото, груб в средата и шамаросващ накрая начин, поднася вълнуващи светове на зрителите, а те гладно ги поглъщат. Както Бари Кийгън ядеше ония спагетите в Убийството на свещения елен.

Социалните норми, митологията и религиозните теми вълнуват творчеството на Лантимос с ожесточеността на някого, който иска да плаши децата край лагерния огън и да разказва приказки по най-страшния начин, както са го правили в старите времена Братя Грим. Немците и гъркът щяха да си допаднат, заради афинитета им към злокобни сюжети заключени в тривиални на пръв поглед общества, където нищо не е такова, каквото изглежда. Където животът има собствени правила, а доброто у човека е някак преиначено, за да отстъпи място на лошото.

Още с Кучешки зъб чак до Фаворитката Лантимос гради съзвучен кино разказ на някой отървал се от ежедневното, за да създаде от него нещо почти необикновено. И в свят на посредственост, където всичко е на показ и рядко можеш да бъдеш изненадан Йоргос Лантимос е приветстван като глътка свеж въздух.

Докато киното се задушава в повторения и римейкове, в преразказване на една и съща история и плоски смешки, Лантимос успява да бъде оригинален и скандален и да отгледа свое собствено отроче, което има завидна фен база. Неговите филми печелят награди, печелят пари и печелят фенове, нещо от което киното се нуждае, за да докаже за пореден път, че добрите сюжети винаги ще бъдат от първостепенно значение за хубавия филм. Гъркът изгражда почерк и стилистика, която трудно може да бъде объркана.

За втори път в кариерата си Лантимос работи със сценариста Тони Макнамара, за да създадат кокетната история на Бела Бакстър в Клети създания. И ако Макнарама започва да се изчерпва откъм разкази и послания, то Лантимос е във вихъра си и с размах разширява полето на визуалната си репрезентация, за да докара зрителя понякога до екстаз, а понякога до други физически състояния.

Клети създания е онзи тип магически реализъм, който Харуки Мураками и Булгаков успяват да разгърнат в истории изпъстрени с абсурди. Приемливи само докато обитавате техните светове. Веднъж щом излезете, разбирате, че нещо не е било наред. Като в сънищата, където логиката има свои порядки и смисълът да търсите обяснения в посланията може да ви докара само главоболие.

Клети създания започва ударно, като с шут запраща зрителя в света на доктор Годуин Бакстър, където цари подреден хаос от необичайни животни, странни експерименти и още по-необичайно момиче. Бела Бакстър не е толкова плашеща, колкото е Мартин (персонажът на Бари Кийгън в Убийството на свещения елен), но е точно толкова ярка с огромните си очи, тънкото си като струна тяло и нелепо наивния си изказ. Животът ѝ е като приказка. От онези, с които възрастните плашат децата, за да ги спрат да не бягат от вкъщи. А тя се движи през него с устремеността на човек, който няма какво да губи, облечена в красив корсет и на високи токчета.

Бела Бакстър е странно момиче и има съдба достойна за филм. Почти митологичната ѝ поява в света на доктора променя всичко за мъжа, който я прави негов център, негов проект и най-голямата му слабост. И подобно на повечето персонажи от филмите на гръцкия режисьор (от Ангелики Папуля в Кучешки зъб до Колин Фарел в Омарът) тя има нужда да изрази себе си и да се бунтува срещу мястото, в което е създадена да живее.

Клети създания е филм пътешествие. Той започва с кроше, въвеждайки бързо зрителя в необичайния си свят, където невъзможното е напълно постижимо и дори най-невероятните неща стават без особени усилия, за да се приземи по дупе на своя финал, който идва донякъде предвидим и донякъде равен. За разлика от повечето филми на Йоргос Лантимос краят на Клети създания не е отворен, както сме свикнали, а е категоричен като императивния тон, който упражнява в разказа си от средата чак до финалните надписи. С тези дребни трески и малкото неравности по пътя си нагоре по сюжетната линия, Клети създания е като многовкусовите бонбончета от „Хари Потър“ – повечето са супер, но има едно-две, които напомнят ушна кал.

Смесвайки всякакви митове и легенди за жените, образът на Бела Бакстър може да е всяка жена и същевременно да е уникална сама по себе си. От мита за Ева, която отхвърля препоръката на Адам и си прави каквото си иска, чак до Афродита, която се ражда гола и красива, за да вземе ума на всички, които се доближат до нея, Бела Бакстър е нереално създание в свят на порядки и тривиалности.

Напускайки комфорта на домашната среда и вливайки се в истинския живот, който не познава добре и който със сигурност не е готов за нея, Бела руши социалните норми, еманципира се, съзрява сексуално, научава какво е болка и тъга, какво е щастие, какво е захар и красота, как изглежда лъжата и как изглежда удоволствието. Подобно на повечето хора тя се отегчава до смърт веднъж щом получи това, което иска и бяга бързо към следващото, а зрителят следи нейното препускане през живота, задъхан от ярките цветове и рязката смяна на тона.

Клети създания напомня на приказка, в която вулгарното и приятното се смесват и танцуват абсурден танц, в който всичко е преиначено по начин, който само магическия реализъм (на стероиди) може да си позволи. Зрителят открива света на Клети създания чрез преживяванията на Бела и подобно на повечето филми на Лантимос на места е провокиран, а на други погнусен.

Обичам контраста в киното и Лантимос го умее толкова добре, че дори когато прави филми, с които не съм напълно съгласна, съм склонна да му простя, да седна и да им се насладя с удоволствието на човек, който се тъпче с торта.

Клети създания напомня на захарен памук в истерия. Той успява да изненада в много от своите моменти, като изгражда среда на необичайното, примесено с тривиалното, за да го счупи на парчета и да го съгради отново. Весело тъжната историята на Бела Бакстър е скрибуцаща симфония за женското начало и магията, която е заключена в него. Жените са вълнуващи създания с всичките си съблазнителни миризми, рокли, бедра, коси, гърди, мекота, влажност и неразгадаеми погледи и усмивки. Тези неща са вплетени в образа на Бела, за да може тя да се превърне в центъра на своя свят и да го управлява като капитан на кораб. А тя го прави умело, дори и на местата, където драматургичният разказ я подвежда и е по-плосък от заявките, които дава.

Ема Стоун не случайно обира наградите, където мине. Тя е лъскавата перла на тази приятно приказна истерия, която Лантимос и Макнамара са сътворили. До нея, вътрешно силно притеснен ако се вярва на интервютата му, но на външен вид уверен като котарак облизал млякото, стои Марк Ръфало в най-необичайната си роля. Мек и нежен, както се пееше в една песен, Ръфало е онова странно създание, съблазнително и важно, което дава на историята различен ритъм и различен ракурс. Марк Ръфало е скритото бижу на Клети създания, който никога повече не мога да погледна с очите на човек, който гледа скучния доктор Банър. Към тях добавям Уилям Дефо, който е просто Уилям Дефо и заслужава да бъде гледан във всичко с кривата си физиономия и таланта си да придава живот и на най-абсурдния персонаж. Доктор Бакстър му пасва  добре, като нелепо фишу, което не отива на никой, но отива на него.

Животът, подобно на киното, е поредица от злополучия, редуващи се с мигове на щастие и пълна наслада и отрязъкът на Бела Бакстър, който зрителят наблюдава в Клети създания е именно това. От абсолютната детска наивност, през сексуалните експерименти, до осъзнаването, че светът не е само пасти и рокли, пътят на Бела е осеян с възходи и падения, окъпани в ярки цветове.

Клети създания е визуално пиршество. Тромаво на моменти, но от онези купони, които ще се помнят и на които не съжаляваш, че си бил.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

3 Comments

  1. Всичко написано е само да разпали апетита! Благодаря!

  2. Бела не чакаше поредицата от мъже с които се среща да и ‘направят път’, който тя да намери и по който да тръгне… Ръфало хуманизира един от тях (нали е актьор) – и ние му се смеем искрено (колко чаровно самодоволен е) – но той е убедителен представител (струва ми се) и това, че светът е осеян с подобни може да прерасне в трагедия за много … He is a failed Casanova, who got what was coming to him.

    Филмът започва с опит за самоубийство и завършва как реанимираната и не-умряла Бела чете, за да стане доктор. По тази (привидно невероятна) пътека и се случват една камара неща причинени от плеяда мъже, които са убедени в най-различни неща относно себе си, нея и света.

    Историята и не знам дали е ‘весело-тъжна’ – може би e по-скоро трагикомична: трагична, защото на Бела и се случват (hard-to-believe) лоши неща, за които тя няма никаква заслуга и комична, защото ‘мъжете’ са една доста широка палитра от комични фигури, които вярват, че не-нормалният свят, който са съградили и който се опитват да опазят е нормален. Тази тяхна нагласа е не просто тъжна – а jaw-droppingly вбесяваща….

    The movie is stunning and we loved every second of it in the packed art kino in which we watched it last week…Every now and then I would hear the laugh of a female in the audience, which would somehow manage to carry the ambiguous frequences of both being empowered and constrained at the same time. What we watched is happening here and now – and not in some far off magical places ….

  3. Филмът е епична красота и шедьовър, който се ражда веднъж на десетилетие.