Клети създания / Poor Things

Ако магията можеше да говори на човешки език съм сигурна, че щеше удобно да се намъкне под сакото на Йоргос Лантимос и да дирижира спектакли от разврат и абсурди за всички онези, които имат нужда да ги видят. От своя старт преди много години в (само мога да се надявам) гореща Атина, до днес Йоргос Лантимос е изминал дълъг път осеян с награди, аплодисменти, потресени хора, едно прасе в гората, човеци, които стават животни, падащи зъби, най-гнусното ядене на спагети в киното, тишина, утопия и много зайци, които правят онова, което зайците правя най-добре.

Гъркът се е настанил удобно в овакантеното място на сюрреализъм в киното и нежно, по онзи деликатен в началото, груб в средата и шамаросващ накрая начин, поднася вълнуващи светове на зрителите, а те гладно ги поглъщат. Както Бари Кийгън ядеше ония спагетите в Убийството на свещения елен.

Социалните норми, митологията и религиозните теми вълнуват творчеството на Лантимос с ожесточеността на някого, който иска да плаши децата край лагерния огън и да разказва приказки по най-страшния начин, както са го правили в старите времена Братя Грим. Немците и гъркът щяха да си допаднат, заради афинитета им към злокобни сюжети заключени в тривиални на пръв поглед общества, където нищо не е такова, каквото изглежда. Където животът има собствени правила, а доброто у човека е някак преиначено, за да отстъпи място на лошото.

Още с Кучешки зъб чак до Фаворитката Лантимос гради съзвучен кино разказ на някой отървал се от ежедневното, за да създаде от него нещо почти необикновено. И в свят на посредственост, където всичко е на показ и рядко можеш да бъдеш изненадан Йоргос Лантимос е приветстван като глътка свеж въздух.

Докато киното се задушава в повторения и римейкове, в преразказване на една и съща история и плоски смешки, Лантимос успява да бъде оригинален и скандален и да отгледа свое собствено отроче, което има завидна фен база. Неговите филми печелят награди, печелят пари и печелят фенове, нещо от което киното се нуждае, за да докаже за пореден път, че добрите сюжети винаги ще бъдат от първостепенно значение за хубавия филм. Гъркът изгражда почерк и стилистика, която трудно може да бъде объркана.

За втори път в кариерата си Лантимос работи със сценариста Тони Макнамара, за да създадат кокетната история на Бела Бакстър в Клети създания. И ако Макнарама започва да се изчерпва откъм разкази и послания, то Лантимос е във вихъра си и с размах разширява полето на визуалната си репрезентация, за да докара зрителя понякога до екстаз, а понякога до други физически състояния.

Клети създания е онзи тип магически реализъм, който Харуки Мураками и Булгаков успяват да разгърнат в истории изпъстрени с абсурди. Приемливи само докато обитавате техните светове. Веднъж щом излезете, разбирате, че нещо не е било наред. Като в сънищата, където логиката има свои порядки и смисълът да търсите обяснения в посланията може да ви докара само главоболие.

Клети създания започва ударно, като с шут запраща зрителя в света на доктор Годуин Бакстър, където цари подреден хаос от необичайни животни, странни експерименти и още по-необичайно момиче. Бела Бакстър не е толкова плашеща, колкото е Мартин (персонажът на Бари Кийгън в Убийството на свещения елен), но е точно толкова ярка с огромните си очи, тънкото си като струна тяло и нелепо наивния си изказ. Животът ѝ е като приказка. От онези, с които възрастните плашат децата, за да ги спрат да не бягат от вкъщи. А тя се движи през него с устремеността на човек, който няма какво да губи, облечена в красив корсет и на високи токчета.

Бела Бакстър е странно момиче и има съдба достойна за филм. Почти митологичната ѝ поява в света на доктора променя всичко за мъжа, който я прави негов център, негов проект и най-голямата му слабост. И подобно на повечето персонажи от филмите на гръцкия режисьор (от Ангелики Папуля в Кучешки зъб до Колин Фарел в Омарът) тя има нужда да изрази себе си и да се бунтува срещу мястото, в което е създадена да живее.

Клети създания е филм пътешествие. Той започва с кроше, въвеждайки бързо зрителя в необичайния си свят, където невъзможното е напълно постижимо и дори най-невероятните неща стават без особени усилия, за да се приземи по дупе на своя финал, който идва донякъде предвидим и донякъде равен. За разлика от повечето филми на Йоргос Лантимос краят на Клети създания не е отворен, както сме свикнали, а е категоричен като императивния тон, който упражнява в разказа си от средата чак до финалните надписи. С тези дребни трески и малкото неравности по пътя си нагоре по сюжетната линия, Клети създания е като многовкусовите бонбончета от „Хари Потър“ – повечето са супер, но има едно-две, които напомнят ушна кал.

Смесвайки всякакви митове и легенди за жените, образът на Бела Бакстър може да е всяка жена и същевременно да е уникална сама по себе си. От мита за Ева, която отхвърля препоръката на Адам и си прави каквото си иска, чак до Афродита, която се ражда гола и красива, за да вземе ума на всички, които се доближат до нея, Бела Бакстър е нереално създание в свят на порядки и тривиалности.

Напускайки комфорта на домашната среда и вливайки се в истинския живот, който не познава добре и който със сигурност не е готов за нея, Бела руши социалните норми, еманципира се, съзрява сексуално, научава какво е болка и тъга, какво е щастие, какво е захар и красота, как изглежда лъжата и как изглежда удоволствието. Подобно на повечето хора тя се отегчава до смърт веднъж щом получи това, което иска и бяга бързо към следващото, а зрителят следи нейното препускане през живота, задъхан от ярките цветове и рязката смяна на тона.

Клети създания напомня на приказка, в която вулгарното и приятното се смесват и танцуват абсурден танц, в който всичко е преиначено по начин, който само магическия реализъм (на стероиди) може да си позволи. Зрителят открива света на Клети създания чрез преживяванията на Бела и подобно на повечето филми на Лантимос на места е провокиран, а на други погнусен.

Обичам контраста в киното и Лантимос го умее толкова добре, че дори когато прави филми, с които не съм напълно съгласна, съм склонна да му простя, да седна и да им се насладя с удоволствието на човек, който се тъпче с торта.

Клети създания напомня на захарен памук в истерия. Той успява да изненада в много от своите моменти, като изгражда среда на необичайното, примесено с тривиалното, за да го счупи на парчета и да го съгради отново. Весело тъжната историята на Бела Бакстър е скрибуцаща симфония за женското начало и магията, която е заключена в него. Жените са вълнуващи създания с всичките си съблазнителни миризми, рокли, бедра, коси, гърди, мекота, влажност и неразгадаеми погледи и усмивки. Тези неща са вплетени в образа на Бела, за да може тя да се превърне в центъра на своя свят и да го управлява като капитан на кораб. А тя го прави умело, дори и на местата, където драматургичният разказ я подвежда и е по-плосък от заявките, които дава.

Ема Стоун не случайно обира наградите, където мине. Тя е лъскавата перла на тази приятно приказна истерия, която Лантимос и Макнамара са сътворили. До нея, вътрешно силно притеснен ако се вярва на интервютата му, но на външен вид уверен като котарак облизал млякото, стои Марк Ръфало в най-необичайната си роля. Мек и нежен, както се пееше в една песен, Ръфало е онова странно създание, съблазнително и важно, което дава на историята различен ритъм и различен ракурс. Марк Ръфало е скритото бижу на Клети създания, който никога повече не мога да погледна с очите на човек, който гледа скучния доктор Банър. Към тях добавям Уилям Дефо, който е просто Уилям Дефо и заслужава да бъде гледан във всичко с кривата си физиономия и таланта си да придава живот и на най-абсурдния персонаж. Доктор Бакстър му пасва  добре, като нелепо фишу, което не отива на никой, но отива на него.

Животът, подобно на киното, е поредица от злополучия, редуващи се с мигове на щастие и пълна наслада и отрязъкът на Бела Бакстър, който зрителят наблюдава в Клети създания е именно това. От абсолютната детска наивност, през сексуалните експерименти, до осъзнаването, че светът не е само пасти и рокли, пътят на Бела е осеян с възходи и падения, окъпани в ярки цветове.

Клети създания е визуално пиршество. Тромаво на моменти, но от онези купони, които ще се помнят и на които не съжаляваш, че си бил.