Ha 26 декември 1973 г. един филм обсебва както киносалоните, така и душите на киноманите. Режисиран от Уилям Фридкин и написан от Уилям Питър Блати, зловещият „Заклинателят“ отприщва мания по свръхестественото и по демонизма, а най-доволни са продуцентите: блокбастърът инкасира стотици милиони в боксофиса и дори днес, точно половин век по-късно, продължава да е сред най-разпознаваемите и знаменити произведения на популярната култура. Дяволът (се) продава, а публиката (го) купува… и ламти за още, така че нека погледнем към историята на екзорсизма и да видим откъде тръгва този древен ритуал. Докато навлизате в селенията на Лукавия и на прокълнатия му слугинаж, не спирайте да се молите за духовното си спасение и прочетете това на глас: „Ако пък Аз с пръста Божий изгонвам бесовете, то значи, дошло е до вас царството Божие.“
През 1949 г. с едно 14-годишно момче от град Котидж, щата Мериленд, започват да се случват необясними неща. Предметите около него левитират, чуват се зловещи звуци, а след консултации с лекари и свещенослужители семейството е посъветвано да се обърне за помощ към един по-особен вид специалисти – това дава началото на серия от ритуали, по време на които не един, а няколко екзорсисти се опитват да изгонят от тийнейджъра демонично присъствие, което (според тях самите) е в основата на проблема. Мнозина се кълнат, че са били свидетели на въпросните ритуали и че са видели с очите си феномени, които здравият разум трудно може да проумее – от клатещото се от само себе си легло, върху което е лежало момчето, през внезапна поява на надписите „зло“ и „пъкъл“ върху плътта му, до промени в тембъра му, който от момчешки е преминавал в дълбок, дрезгав и гърлен. През цялото време „пациентът“ е буйствал, а наред с агресията е изпитвал и дълбока ненавист към всичко сакрално. На всичкото отгоре се твърди, че ужасът е започнал след смъртта на лелята на младежа, с която той е бил близък и която е имала увлечение по спиритуализма. Накрая всичко завършва благополучно – сеансите се оказват успешни, Дяволът е изгонен, а жертвата отново заживява нормално.
Приблизително по същото време студент в университета на Джорджтаун е бъдещият писател Уилям Питър Блати и един ден, в рамките на лекция по теология, той чува за страховития случай от своя йезуитски преподавател, a по-късно попада на още детайли в ежедневника „Вашингтон Поуст“. Историята го завладява и в началото той е решен да разкаже за нея в публицистична книга, където подробно да опише инцидента, като провери и предаде прецизно евентуалния му автентизъм. На идеята обаче не й е съдено да се реализира, поне не веднага и не според замисъла си. Минават години и Блати се решава да се посвети на проекта – трудно, но успешно се свързва с основния екзорсист, участвал в „лекуването“ на младежа: отец Уилям Боудън. В началото той е готов да помогне, но се оказва, че на семейството на момчето е била обещана пълна конфиденциалност и дори имената им се пазят в тайна. Блати все пак ги намира, говори и с тях, но те категорично отказват да сътрудничат – за него това е сигнал, че щом не търсят популярност и пари, значи най-вероятно са искрени и това, което им се е случило, не е измислица. Самият отец Боудън, в писмо до писателя, поднася извиненията си, че не е бил в състояние да бъде полезен, и дори го моли да се откаже от начинанието си, да не споделя нищо от това, което е научил, но да знае едно: демоничното обсебване е напълно реално – отвъд всякакво съмнение. Естествено, за Блати това само налива масло в огъня и той най-сетне се залавя с писането, което през 1971 г. води до публикуването на романа „Заклинателят“ – художествена трактовка, инспирирана от уж действителните събития, в която главният герой е 12-годишната Ригън МакНийл, обладана от древния асирийски демон Пазузу. Хорърът става толкова популярен, че само две години след това се появява и адаптацията – под режисурата на Уилям Фридкин, още „пресен“ с успеха на суровия трилър „Френска връзка“ (1971), донесъл му заслужен „Оскар“ за режисура. Преодолявайки по чудо безчет проблеми, екранизацията се превръща след премиерата си в боксофис явление, предизвиквайки истерия сред аудиторията, художественият й ефект отваря нова поджанрова ниша за филмите с демонични обсебвания, а Американската филмова академия я номинира в десет категории, включително за най-добър филм (Блати грабва златния приз за сценарий). Качествата на блокбастъра далеч не се изчерпват с очевидните си технически компоненти – макар и шокираща, творбата се откроява с иновативните си естетически и тематични ингредиенти, култивирани и съчетани дръзко, разгърнати почти епично в иначе интимна и преобладаващо камерна семейна трагедия за покварата на невинността, при която паранормалното е двигател на саможертвата и на последвалия триумф на човека в името на човешкото. Фридкин утвърждава една вече активно тиктакаща демонична традиция, лансирана в предното десетилетие със заглавия като La maschera del demonio (1960) на Марио Бава и най-вече с „Бебето на Розмари“ на Роман Полански от 1968 г., които също са базирани върху литературна основа – първият филм свободно интерпретира повестта „Вий“ на Николай Гогол, а вторият е по едноименния бестселър на Айра Левин. Успехът, разбира се, е прокълнат да бъде експлоатиран: следват продължения, имитации и пародии на „Заклинателят“ с предимно незадоволително качество. Самият Блати пише през 1983 г. втора част на романа си, озаглавена „Легион“ и през 1990 г. лично я филмира, като и двете произведения са по-скоро любопитни и има какво да предложат. Индустрията обаче крои по-невдъхновени, нечестиви и открито алчни планове: при все че някои от продукциите, които са пряк или косвен резултат от шедьовъра на Фридкин, имат неоспорими достойнства (например „Поличбата“ от 1976 г. на Ричард Донър и навлизането в бранша на екстравагантния Сам Рейми, при който влиянието на „Заклинателят“ е осезаемо, както и влиянието на важни жанрови бунтари като Джордж А. Ромеро и Тоби Хупър, когато създава поредицата „Злите мъртви“), повечето опити из репертоара на екранните битки с Луцифер и слугите му не са никак възхитителни. Самата Линда Блеър, която се превъплъщава като невръстната Ригън в оригинала, осквернява ролята си цели два пъти – първо, с творческия и комерсиален провал „Заклинателят II: Еретикът“ (1977) на Джон Бурман, а после и с нефелно карикатурния „Обладана отново“ (1990) на Боб Логан. Към списъка с плачевни, средняшки и умерено поносими допълнения към адските целулоидни орди можем да споменем слабоватия „Стигмата“ (1999) на Рупърт Уейнрайт, сносния „Константин“ (2005) на Франсис Лорънс и баналния франчайз „Заклинанието“, наченат от Джеймс Уан през 2013 г. и гравитиращ около двойката медиуми Едуард и Лорейн Уорън. Cpeд изключенията е превъзходният и диаболичен Gokseong (2016) на На Хонджин, в който силата на източния фолклор в комбинация с дъждовния южнокорейски пасторал раждат една от най-въздействащите съвременни алегории на ужасите, където екзорсизмът е ключов за сюжета, а подходът към него е отвъд всякакво клише. (Друг по-неконвенционален опит в тази посока прави и Питър Джаксън в „Двете кули“ през 2002 г., когато благият магьосник Гандалф прогонва покварения маяр Саруман от съзнанието на крал Теоден.)
Доколко обаче всичко това е емпирично обосновано? Съществуват ли каквито и да е предпоставки да вземем насериозно нещо толкова фантастично? По какъв начин екзорсизмът в киното отразява реалистично или преувеличава безсрамно екзорсизма в действителността… и изобщо удачно ли е да поставяме думите „екзорсизъм“ и „действителност“ в едно изречение? И най-вече: колко стара всъщност е историята на екзорсизма? Вероятно толкова, колкото е стара и самата човешка цивилизация, тъй като присъства още в зората й. В Месопотамия например е съществувал ритуал за изчистване от зловредни демонични влияния, за който научаваме от съхранените каменни скрижали, наречени „Маклу“, които съдържат поредица от сложни заклинания. В Древен Рим с екзорсизъм са се занимавали основно юдейски жреци, като може би най-известният от всички екзорсисти е еврейският проповедник от Галилея, познат като Иисус Христос, който се свързва не само с полагането на основите на християнството, но и със серия от чудеса, сред които и няколко прогонвания на демони (най-известното от които е изцелението на обладания странник в Гадаринската земя – демоните напускат своя гостоприемник и се вселяват в стадо свине, които от своя страна скачат от ръба на отвесни скали и се издавят). След екзекуцията на Христос мнозина от последователите му също започват да се занимават с практикуване на екзорсизъм, като през следващите хиляда години това става по-типично за християнството и значително по-нетипично за юдаизма (поне до възхода на кабалистичните учения около XVI век и развилняването на създания като злонравния дибук). Отначало повече чрез импровизация и с варираща продължителност на сеансите – от седмици до години, с възобновяване на екзорсизма при някой, който даже и да е бил освободен, можело след време отново да бъде обсебен, екзорсистите упорито практикували пъденето на демони, някои залитали и към опити за господство над злите сили (навярно това по-късно е довело до обвързването им с церемониалната магия, окултизма и вещерството и е подсилило генезиса на средновековната некромантия), черпели са насоки от гримоари и не са били под неизменен надзор на висшестоящите църковни лидери. Накратко: оцелявали са във времена на метафизични преображения и на все още неустановени правила, докато през XVII век католическата църква най-сетне не налага строг регламент и въвежда протоколи, които да разграничат воините на светлината от тези на мрака (излишно е да отбелязваме, че на вторите започва да се гледа като на потенциални престъпници с грешни души, които биват преследвани и осъждани на жестока смърт, което освен всичко друго е и нова форма на контрол и упражняване на власт). В крайна сметка тези, които следват канона, праведните екзорсисти, се превръщат в част от църковната йерархия – не кой знае колко нависоко в нея, но със сигурност с незаменима функция в религиозната структура, особено що се отнася до демонизма.
Ала докога продължават да са част от тази структура и как се позиционират в технологичното ни съвремие? За да отговорим на този въпрос, може би е добре да се върнем към Фридкин, който пък от своя страна през 2017 г. се връща към „Заклинателят“. Само че го прави по необичаен начин и посредством манипулативния инструментариум на документалистиката, реализирайки The Devil and Father Amorth, чрез който се фокусира върху един от най-известните и неуморими екзорсисти в историята на тази толкова атрактивна и мистериозна, но едновременно с това тъй архаична и противоречива практика. Той се казва Габриеле Аморт, католически свещеник и екзорсист от Римската епархия, който още като тийнейджър участва в италианското съпротивително движение по време на Втората световна война, но големите му сражения и победи ще се случат на духовната арена, тъй като съдбата му отрежда да проведе няколко десетки хиляди екзорсизма в рамките на своя дълъг и отдаден на божието учение живот. Когато в свой мемоар той разкрива, че „Заклинателят“ е любимият му филм (същевременно неведнъж е споделял, че според него йогата и поредицата „Хари Потър“ са дяволска работа), Фридкин, съвсем разбираемо, е поласкан от комплимента и влиза в контакт с Аморт. Двамата се срещат, за да проведат интервю за някакво списание, и режисьорът плахо подпитва свещеника дали би се съгласил да го заснеме, докато провежда истински екзорсизъм. Молбата е наистина смела – подобно разрешение никога до този момент не е официално давано от Ватикана. Екзорсистът не се противопоставя на предложението, обещава да си помисли и накрая склонява – с уговорката обаче Фридкин да присъства сам, единствено с портативната си камера, без снимачен екип и техника.
Това е предисторията на създаването на The Devil and Father Amorth, в който виждаме екзорсизма на жена на име Кристина. Уви, филмът не предлага безпристрастен поглед към и без това съмнителната си материя, а се впуска в приемането на свръхестественото почти без възражения. За капак, гласът на обладаната звучи подозрително „дяволски“ и това моментално повдига веждите на по-малко наивните зрители (Фридкин отрича да е имало каквато и да е намеса и обработка на репликите на Кристина по време на постпродукцията). Ако не друго, то поне можем да добием по-добра представа какъв е в същността си екзорсизмът и колко различен е от версиите, на които сме ставали свидетели, докато сме гледали някой холивудски продукт. Е, оказва се, че разликите са огромни, а ефектът на ритуала в реалността е значително по-малко въздействащ от този в киното. Иронията е, че житието и деянията на Аморт са претворени и в художествен филм – „Екзорсистът на папата“ (2023) на Джулиъс Ейвъри, в който Ръсъл Кроу е в ролята на свещеника, произнасяйки патетично диалога си с фалшив италиански акцент, а наративът е изцяло подчинен на елементарно зрелище и на шаблонни жанрови прийоми, които нямат кой знае колко общо с действителността, а с оригиналността пък хептен. (Хитът моментално бива заклеймен от Ватикана като претенциозен и конспиративен, но това са му най-дребните кусури.)
Само че, ако биографията и призванието на Аморт, за които научаваме от The Devil and Father Amorth, не са способни да ни убедят в съществуването на демонично обсебване, те поне ни открехват вратата към католическия екзорсизъм в Европа и ни показват съвсем ясно, че това свещеническо занимание не само не е останало в миналото, но и е съвсем активно в модерността. За същото ни информира и един роман, който претендира да е по-скоро възстановка, a не чиста проза – в „Ритуалът: Израстването на един екзорсист“, който Мат Балио публикува през 2009 г., можем да надзърнем зад стените на Ватикана и да научим от първа ръка за какви мащаби става дума (заглавието е пренесено на голям екран през 2011 г. от Микаел Хофстрьом с участието на Антъни Хопкинс, но съдържанието му е драстично опростено и може спокойно да бъде подминато). Балио, който дълги години работи като журналист, включително в римския офис на „Асошиейтeд Прес“, разговаря с духовници, прави щателни проучвания и дори посещава курса „Екзорсизмът и молитвата на избавлението“, в който някои от лекторите са криминолози и психолози, а основна цел е запознаването с богато разнообразие от исторически, богословски, социологически и медицински теми, издигащи екзорсизма над неговия повърхностен и сензационен аспект. В книгата си той пише: „За разлика от католическата църква в САЩ, където за екзорсизъм се говори само под сурдинка, в Италия той се радва на радушен прием. През 1986 г. папа Йоан Павел II изнесе серия от проповеди, в които напомни на вярващите да не забравят за опасностите, дължащи се на Дявола, като една от тях е реалната възможност за обсебване на тялото от демон.“ Балио напомня на своите читатели, че на 14 септември 2005 г. папа Бенедикт XVI приема група от екзорсисти във Ватикана и ги окуражава да продължат работата си „в служба на Църквата“. По времето, когато е написана „Ритуалът: Израстването на един екзорсист“, се наблюдава истински взрив в областта на италианския екзорсизъм и броят на назначените екзорсисти се предполага, че е около четиристотин. В началото на 90-те години на миналия век те дори създават свое сдружение – Международна асоциация на екзорсистите, а през 2006 г., покрай зачестилите ексцесии на различни сатанински клетки, италианската полиция и Римокатолическата църква сформират специален отряд за борба със сектите. Балио продължава: „Интересът към екзорсизма в Италия бележи стабилен ръст от 1998 г. насам, когато ритуалът екзорсизъм, заложен първоначално в Римския обредник от 1614 г., най-накрая бива осъвременен съгласно изискванията на Втория Ватикански събор от 1962–1965 г., който призовава за модернизиране на църковните ритуали.“
Това модернизиране се случва постепенно. Балио пише: „Самата дума „екзорсизъм“ е еклесиастичен термин, който произхожда от гръцкото exorkizoи означава „свързвам с клетва“ или „упорито настоявам“… В древността екзорсизмът е бил важен начин за ранните християни да завоюват нови души и да доказват истинността на християнството.“ Тази древност обаче сякаш има своя давност, поне за известен период. С навлизането в Просвещението и секуларизирането на обществото, c напредъка на науката и технологиите, а и чрез бума на психоанализата за демоничното обсебване светът се оказва не просто тесен, а неприветлив – екзорсизмът започва да се възприема като отживелица не само от обществото и от академиците, но и от самите свещеници. Демоните вече имат нови имена (шизофрения, биполярност, дисоциативно – или диссоциално – разстройство на личността и пр.) и лечението се случва в болници и диспансери, а не в параклиси. Дяволът вече е попкултурен персонаж, а не дейна персонификация на злото и зловредна антитеза на Бога. За добро или лошо обаче, XX век бележи възхода и на псевдонаучни и езотерични увлечения, които в края му са масово възприемани и консумирани от милиони хора по света… само че неимоверно нараства и броят на възвърналите вярата си в демони и зли духове. Според Асоциацията на италианските католически психиатри и психолози на територията на Италия всяка година над 500 000 души се срещат с екзорсист. За шепа техни сънародници, които са част от духовенството, всичко това е знак, че трябва отново да се обърнем към традициите и да възродим екзорсизма, разчупвайки формалното му присъствие, но да направим това с внимание и отговорност – може би повечето хора, които се държат като обсебени и биха били възприети като такива през Тъмните векове, наистина имат ментално заболяване, но все пак сред тях има и такива, които действително страдат от демонично присъствие, затова е нужно да се съберат, назначат и обучат нови екзорсисти, които под егидата на съответната епархия да възобновят вечната битка, без да злоупотребяват с властта и отговорностите, които са им дадени, като се погрижат и за възстановяването на доброто име на практиката (тази инициатива е водена не от друг, ами от споменатия вече Аморт). Резултатът не закъснява и възходът на екзорсизма е постигнат даже и извън Италия, както ни информира Балио: „… през есента на 2004 г. Конгрегацията за Божествения култ и дисциплината на Тайнствата разпрати писма до различни епархии по света, започвайки с тези в Америка, с молба всеки епископ да назначи официален екзорсист.“
Днес във Ватикана продължават редовно да се провеждат курсове, подобни на „Екзорсизмът и молитвата на избавлението“ – през 2018 г. се записват 250 души от 50 страни, броят е удвоен спрямо 2005 г., а интересът не само не стихва, но нараства. Година по-рано папа Франциск съвсем открито агитира свещениците да не се колебаят и да помагат на всеки, който се нуждае от прогонване на демони. Отделни епархии, сред които в Сицилия и Чикаго, организират допълнителни програми за обучение, за да смогнат с наплива от желаещи (в двете католически епархии в България също има екзорсисти). Правилото за одобрение от епископ е неизменно и само когато има официално позволение, се стига до провеждане на екзорсизъм. Твърди се, че средно един от пет хиляди случая бива класифициран като демонично обсебване (останалите са оставени в ръцете на медицината), като се прави стриктно разследване на всеки потенциално обладан човек, което е придружено от физически и психологически преглед, за да се установи конкретна симптоматика (говорене на непознат език, нечовешка сила, погнуса от свети места и предмети и др.). В общи линии практиката е възвърнала поне частично своя средновековен статус, но дори и да не беше, пак можем да посочим наличието на екзорсизъм под една или друга форма в ежедневието ни: откриваме рудиментарни форми на прогонването на дяволското вмешателство в живота и душите ни посредством Светото кръщение, едно от седемте тайнства, символизиращо акта на очистване от греха, както и издействането на метафоричната смърт на стария човек за прежния му живот и възкресението му за новия живот на вярващ, а като бонус към всичко това е и гласното отричане и отхвърляне на Сатаната. Към това можем да добавим две православни традиции, които днес откриваме и по родните ширини – прословутите Киприянови молитви, базирани на апокриф, които понякога се четат в църкви, а също и не по-малко популярните Василиеви молитви, често прилагани не само за екзорсизъм, но и за премахване на магии, което клони към езически, а не към клерикални модели. По света е пълно и с всякакви отцепници и култове, които прибягват до подобни неща – у нас например вилнеят лъжепророци и самозванци като т. нар. „отец“ Георги Гелеменов. Други деноминации и религии също са съхранили тези стари похвати за разправа със злото, включително индуизмът, ислямът и даоизмът.
За съжаление, остава въпросът за етичната страна на екзорсизма. Преди векове злоупотребата с догматичните закони е била част от характеристиките на една по-ранна, необразована и недокрай реформирана система. Печално известните случаи са безброй, като един от по-фрапиращите е свързан със свещеника Юрбен Грандие, обвинен от няколко монахини, че е призовал и насъскал по тях демона Асмодей, поради което е съден от френските инквизитори и през лятото на 1634 г. е изгорен на клада за вещерство. Според скептиците има няколко далеч по-реалистични обяснения за съдбата на Грандие – възможно е той да е предизвикал гневната ревност на главната игуменка или да е станал жертва на заговор, оркестриран от небезизвестния кардинал Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо (между 30 и 60 хиляди са жертвите на Инквизицията по време на лова на вещици – от тях над 75% са жени). Ако някак сме по-склонни да оправдаем или най-малкото да обясним подобни варварства с невежеството на прадедите ни, то далеч по-трудно е да сторим същото, когато анализираме епохата, в която живеем, независимо дали намеренията са добри, или лоши. През 1976 г. германката Ана Елизабет „Анелизе“ Микел издъхва от недохранване и дехидратация – след над 60 екзорсизма, проведени с нея, за което родителите й и един свещеник са осъдени за убийство по небрежност (диагнозата й е била епилепсия на темпоралния лоб). Фаталният инцидент е в основата на филма „Дяволът в Емили Роуз“ (2005) на Скот Дериксън, който значително променя историята на Анелизе и поема в напълно фикционална посока съгласно всички канони на ужаса, без да се съобразява с достоверността или поне да се опита да създаде някаква приблизително обективна гледна точка. Не че Дериксън е длъжен да го прави, щом е решил да изгради чисто жанрово произведение – изкуството не би трябвало да има тези претенции. Ние като общество обаче би трябвало, без значение дали обсъждаме изолирани инциденти, или обрисуваме по-обща картина на нещо, което е фундаментално ирационално и по презумпция опасно… а рискът не познава граници и култури. През 2005 г. в Румъния умира православна монахиня с психично разстройство, „лекувана“ чрез екзорсизъм край манастира Танаку, като екзорсистът я завързва за кръст, а после се оправдава с думите: „Не можеш с хапчета да изгониш Дявола от човека!“ (Подобни изстъпления са се случвали и на по-екзотични места – през есента на 2007 г. се провежда маорски екзорсизъм в Уелингтън, при който загива 22-годишната Джанет Моузес.)
Отвъд всякакъв спор е, че личната потребност от вяра е нещо неприкосновено. Лицата, облечени в расо, се явяват авторитети за хора с всякакви екзистенциални и емоционални затруднения, а понякога само един разговор между божите служители и божите следовници може да подобри психологическия баланс и да доведе до вътрешен мир и утеха – пък даже и това да е резултат от своеобразно самовнушение. Когато обаче се стигне до третиране на тежки страдания, е от решаващо значение да се запитаме дали това, което правим, ще бъде от полза, или ще навреди допълнително. Дали, потънали в арогантността на своите убеждения, няма да завлечем надолу някой, на когото има как да се подаде ръка по конвенционален път, вместо да го омаем в заблуди и обещания за намеса и избавление свише? Особено предвид факта, че повечето случаи, за които досега стана дума (от този за 14-годишното момче от Котидж до доказаните шарлатани Уорън), са били изцяло или поне частично опровергани, а научният консенсус по адрес на екзорсизма и сходните на него „феномени“ е, че нямаме никакви основания на този етап да вярваме в каквито и да е подобни проявления. Ясно е, че има огромна разлика между който и да е случаен или значим филм, където безчинстват чудовища, и реалността, но за жалост, точно в реалността продължават да своеволничат невежеството и фанатизмът. Институционализираните суеверия биха могли да бъдат не по-малко токсични от всички останали, когато подхождаме към тях лековерно и в пристъп на отчаяние, допускайки интелектуални и морални кощунства, от които потърпевши са най-вече деца и младежи. Така че нека съхраним очарованието на приказките за възрастни в рамките на измислицата и да се наслаждаваме на ужаса в по-безопасна среда – в киносалона. През 2023 г. художественият екзорсизъм изживява удивителен ренесанс – благодарение на поне дузина заглавия, наред с упоменатия по-горе „Екзорсистът на папата“, с квалитетния „Говори с мен“ на Дани и Майкъл Филипу и с чисто пазарно мотивирания „Екзорсистът: Вярващият“ на Дейвид Гордън Грийн, който е поредно допълнение към творческото наследство на Блати и Фридкин. Имате отлична възможност да се настаните удобно и да се приготвите за писъци. Но не се тревожете. Всичко е наред. Тези писъци са наужким… дори да принадлежат на девствено момиче, което крещи псувни, докато разкъсва химена си с разпятие.
Специални благодарности на сп. „L’Europeo“ за предоставения материал.
