Under The Silver Lake

Откриващата сцена на филма е показателна за това какво ще се случва до края в следващите близо два часа и половина. Един прелестно изграден форшадоуинг, който се осмисля на последващо гледане – във филма се завихрят толкова много мистерии, че надали от първия път ще се сетите да броите шапките на наредените на опашката клиенти в кафенето. Освен това в първите десет минути главният герой Сам е така добре дефиниран, че мигновенно го разпознавам – сякаш е бил от класа ми и е стоял на задния чин в гимназията. Момичетата, освен ако не си падат по набабанени батки, биха гледали към екрана със захаросан поглед, защото макар и рошав, отнесен, нестабилен и пребиващ деца, това е Андрю Гарфилд и той е абсолютно очарователен.

Първи кадър: момиче с големи гърди, покрити от потник с лицето на Джим Морисън, което бавно, разклащайки ги нагоре-надолу, търка огромен надпис, надраскан с перманентен маркер на витрината на кафене, някъде из летния, цветен и хипстърски Лос Анджелес през една алтернативна на нашата реалност 2011 година. Надписът гласи Beware of the Dog Killer и предупреждава, че из града се вихри маниакален извратеняк, който отвлича и убива кучета. Точно така.

Една от първите думи, които виждаме, убиец, заедно с драматичната детективска 50-тарска музика на Disasterpeace (същият талантлив човек, който е работил с Дейвид Робърт Мичъл и по втория му филм, новаторският и отличителен хорър „It Follows“, който целият ни екип не е спрял да препоръчва, откакто е излязъл), дава основание на критици и по-образована публика веднага да забележат, че пред тях започва да се разгръща ветрилото на един нео-ноар, грамотно използващ най-добрите и шантави тропи от старото и новото подобно кино. Препратки към „Inherent Vice“ на Пол Томас Андерсън, както и поне три филма на Дейвид Линч, сред които „Мълхоланд Драйв“, няма как да ви убягнат, затова и в текстовете си критиката не спира да ги повтаря. Има дори няколко към „Широко затворени очи“, които биха били очевидни за вас, ако като мен обожавате този филм и сте го гледали над 4 пъти. Обаче да не се подлъжете. „Under The Silver Lake“ е самостоятелен в своя почерк и що се отнася до сюжет и атмосфера можем да говорим само за омажи и влияния, в никакъв случай за кражби. Това е авторски филм, различен от всичко останало, което е излизало тази година.

След като разбираме, че главният ни герой дели една художествена вселена с убиец на кучета, го проследяваме как полусънен се прибира към мястото, където живее, а именно една от онези американски съседски кооперации (които на мен ми лъхат на извънградски мотели а ла „Психо“), където много хора споделят общ басейн и могат да се шпионират от верандите и пролуките на щорите. Съседка на Сам е застаряваща представителка на бейби буум поколението, разхожда гърдите си без горнище (немалко гърди и дупета има в този филм) и си общува със зеления си домашен любимец, който квичи нечленоразделни папагалски неща.

Първият конфликт във филма не закъснява, ама изобщо. Още на третата минута, прибирайки се в жилището си, Сам вижда закачената бележка на вратата, която му казва, че до няколко дни ще го изхвърлят, ако не си плати наема. После говори с майка си по телефона (докато по хичкоковски наблюдава топлес съседката с бинокъл) и разбираме, че е безработен и това не го притеснява изобщо. Не и докато свободен се наслаждава на лятото, бирата, олдскул видеоигрите, които играе с приятеля си (Тофър Грейс, който е неузнаваем) и бикините на прелестната блондинка с бяла широкопола шапка Сара (Райли Кийоу), която се препича долу до басейна. Последната е виновна за най-големия проблем (някъде на десетата минута) – клетият Сам се влюбва в съседката си така рибешки, че не осъзнава как това тотално ще омаже живота му. Фаталната жена развинтва винтчетата на неговите така или иначе слаби ангели.

(Един ревюиращ много остроумно беше написал, че за момче, което има толкова плакати на стари филми в квартирата си, Сам би трябвало да знае, че такава жена не вещае нищо добро. Но Сам, разбира се, нищо не знае, и слава богу, иначе нямаше да имаме този великолепен филм.)

Той успява да се промъкне в момчичешката спалня на Сара и двамата веднага преплитат пръсти, докато напушени гледат, излегнати на леглото й, „How to Marry A Millionairе”с Лорен Бакол и Мерилин Монро. На следващия ден си уговарят среща, но Сара се е изпарила точно толкова бързо, колкото се е и появила (има един тип момчета, които се влюбват само в момичета, които най-добре от всичко умеят да изчезват). Това веднага отключва вродения инстинкт на Сам – да воайорства, разследва и да се забърква в съмнителни схеми – и той решава да я намери, без значение какво.

Няма да ви спойлвам повече, но това, което се случва после е тотална бананщина, наистина откачено. Филмът е брилянтен в това да изглежда като някакъв непоследователен нонсенс, на който не може да му се гласува доверие да се подреди. Въпреки това краят е стопроцентово задоволителен. В последния половин час има поне две сцени, които са тотален кеф, едната от които е изпълненият с горчивина, мъдрост, смях и насилие монолог на Дъ Сонграйтър (в ролята Джеръми Боб), чиято необичайна развръзка е едно от най-противоречиво емоционалните неща, които съм виждала от много време във филм.

(Междинен абзац с рандъм факт: Това е третият филм във филмографията на Дейвид Робърт Мичъл, в който има басейни. Човекът възприема басейните като модерен извор на мана (а, да, препратките към „Китайският квартал“ на Поланскисъщо не са оскъдни). И в трите му филма млади мокри хора се озовават до и във басейн, където се случва нещо важно.)

Както вече споменах, мистериите във филма са малко повече от тези, които в края му са разкрити и ако нямате проблем с привидно самоцелно използване на red herringпохвата, не би трябвало това да ви попречи. Режисьорът твърди, че съвсем отделно от загадката, която Сам разкрива, е заложил друга, ексклузивно за аудиторията. Със сигурност за този филм не може да се каже, че е скучен! В него има красиви заблудени жени, сцена на плаващо в тоалетна лайно, бар с маси, направени като надгробни плочи и огромен подземен свят, за който и дума няма да кажа. Филмът е надиплен с детайлчета, кодове, ключове, които отварят едни врати, но заключват други и в острата си шантавост на моменти дори може да хвърли мост към въображението на Чарли Кауфман и „Да бъдеш Джон Малкович“.

(Още една рандъм вметка: В „Under The Silver Lake“Сам и група второстепенни персонажи гледат прожекция на филм, който е всъщност първият филм на Дейвид Робърт Мичъл, „The Myth of the American Sleepover“, само че сцената е презаписана с различни актьори, за да може да се получи търсения ефект. Много мета!)

Филмът впечатлява визуално, технически и актьорски, но това, което мен ме накара да му дам твърда 9-ка в IMDb е елегантният и балансиран начин, по който е преплел в себе си различни жанрове и емоции. Той едновременно работи като мистерия, комедия и сериозна драма. Неслучайно режисьорът избира конкретно L.A. за снимачна локация – историята, макар и уж лековата, е една добре прицелена критика към консуматорското общество, към популярната ни култура, към еднообразните ни и съмнителните идоли, които същата продължава да бълва, към празните ни амбиции и трудното ни справяне с живота като цяло.И параноята, самотата, смъртта. Може и да изглеждат като много философски нишки за един филм, и в никакъв случай не са изчерпани (как можеш да изчерпаш смъртта например), но са прокарани из историята плавно и интригуващо, без стандартната досадна драматична нравоучителност. Фино, както го правят майсторите.

Дейвид Фостър Уолъс, който е бил голям критик на консумеризма и масовата модерна култура казва, че човек не може и не бива да бъде линчуван за това, че иска да се забавлява. Но ако иска САМО да се забавлява, то тогава вероятно нещо не е наред. Забавлението е супер, ако не превръща човека в газиран от шампанско труп. Към идеалите и претенции за истинност на масовата култура винаги трябва да се подхожда със съмнение, като към думи, чието значение, макар и привидно ясно, е всъщност скрито надолу, надолу, в дълбочините на неразбираемото. Beware of the Dog Killer.

Странни са пътищата на „Under The Silver Lake“ и не всички минават през центъра на евентуалното всеобщо удоволствие. Но фактът, че не е принцелен в желираното сърце на зрителското тяло, наречено „всеки“ , мен тотално ме устройва.