Избави ни от злото / Deliver Us From Evil

Екзорсизмът бележи един от най-популярните поджанрове в хоръра, но истински добрите филми в него са единици. Един от тях е „Дяволът в Емили Роуз” („The Exorcism of Emily Rose”) на Скот Дериксън. Добър не толкова в класическия смисъл на определението, както бихме го използвали по адрес на ненадминатия шедьовър на Уилям Фридкин „Заклинателят” („The Exorcist”), макар че е на висота в повечето си творчески елементи, а като подход към темата. „Емили Роуз” смесва елементи от класически екзорсистки филм и съдебна драма, като по този начин успява да избегне най-големите клишета в жанра и изглежда изненадващо свеж, поне през по-голямата част от времето.

В най-новия си филм „Избави ни от злото”, Скот Дериксън се завръща към жанра и отново се опитва да намери интересен подход, като този път смесва елементи на екзорсистки филм с полицейска драма.

Историята се фокусира върху нюйоркския детектив Ралф Сарчи (Ерик Бана), който разследва привидно елементарен случай на домашно насилие и се сблъсква с поредица странни и необясними престъпления. Работата по случая постепенно го отчуждава от семейството му, но го среща със свещеника ренегат Мендоса (Едгар Рамирес), който е убеден, че зад ужасните престъпления се крие демонична сила и Сарчи е инструмент в ръцете на „божествения промисъл”. Мендоса не само предлага на Сарчи ключ към разрешаването на случая, но и към спасение – неговото лично (основна тема във филма) и това на семейството му.

Също като при „Дяволът в Емили Роуз”, в основата на „Избави ни от злото” е „действителна история” (знаете, в днешно време всички хоръри са по истински случаи и ако вземе човек да им повярва, то ще излезе, че за обладаванията от духове и демони има повече емпирични доказателства, отколкото за повечето научни теории), но за съжаление, тук липсва двойственост в представянето ѝ, в която зрителят е оставен сам да реши дали това, което вижда е плод на демонично обладаване или на комбинация от някакво физиологично и психично разстройство, като беше при Емили. Тук свръхестествената позиция съвсем тенденциозно взима превес, което по принцип не е проблем (все пак едни от емблемите на жанра са изцяло свръхестествени без нито капчица съмнение), но в случая малко двойственост би било от полза. Защото, за съжаление, „Избави ни от злото” е изпълнен с всяко едно възможно жанрово клише (количеството им е наистина впечатляващо) и не работи на нито едно ниво – нито като история, нито като напрежение, нито като изпълнения, нито дори като визия, при все че има един-два приятно отблъскващи момента.

Всъщност, това не е съвсем вярно – едно нещо работи във филма и това е приятелството между Сарчи и Мендоса. Във взаимоотношенията между двамата има доста потенциал и е жалко, че не са им отделили повечко внимание за сметка, да речем, на семейна драма с отчуждаването на Сарчи от съпругата и детето му, която е болезнено елементарна и като похват, и като драма сама по себе си, и като изпълнение.

И като казах изпълнения, трябва да спомена, че Оливия Мън като съпругата е по-неправдоподобна от всякакви свръхестествени „тинтири-минтири”, а Ерик Бана и Едгар Рамирес са изненадващо инертни. Джоел МакХейл прави интересно включване като „comic relief” образа на партньора на Сарчи, който сякаш е излязъл от друг филм, но ми се струва, че може да извади малко от филма тези, които са запознати с творчеството му. Като цяло обаче не бих могъл да дам обективна оценка, тъй като преценката ми е замъглена от цялостното ми разочарование.

Истина е, че има още доста какво се понаплюе във филма, но ако почне човек, няма да му излезе края, а и той не заслужава да се анализира в дълбочина. Лошото е, че след „Денят, в който Земята спря” и „Sinister” Скот Дериксън прави още една „грешна стъпка” – разочарование за всички любители на жанра, които определено имат причина да се притесняват за предстоящия „Dr. Strange”.

„Избави ни от злото” е хорър, лишен от каквото и да е въображение, скучен, изпълнен с клише до клишето и елементарни „jump scare” моменти – филм, който не бих могъл да нарека дори и жанрово упражнение и  поставя в перспектива хоръри като иначе прехваления „Заклинанието”, който ако не друго, имаше чудесно напрежение и не едно-две интересни визуални решения.