Beau Is Afraid

Ари Астър знае кой иска да бъде. Той иска да бъде Чарли Кауфман, невротичния евреин, изследващ трагедия в архитектурата на ума. Иска да бъде Мартин Скорсезе, светеца-покровител на самотните души, който попива тяхната болка, сякаш за да ги избави от нея. Иска да бъде и Ясуджиро Озу, нежния наблюдател, който търпеливо разкрива нюансите в човешките отношения чрез блажена повторяемост. И все пак той знае, че никога няма да бъде като тях.

Това, което различава Астър от своите идоли, е една безпощадна липса на интерес към какъвто и да било човешки патос. Той напълно отрича идеята за красота в битието, предпочитайки да вижда вселената като една бездна, изпълнена с банална мизерия. Макар и винаги да е бил показен с вдъхновенията си, неговият постмодерен реализъм никога не е имал техния копнеж за някакво хуманистично изкупление в лицето на страданието. За Ари Астър страданието е самата идея. Именно това вложи в Hereditary и Midsommar един екзистенциален ужас, който го отличи от филмовите си предшественици – чрез темите, от които те правят драми, той прави хорър.

Новият му филм, Beau Is Afraid, превръща тези изкривени артистични вдъхновения в цяла житейска философия. Малко филми толкова импотентно се стараят да бъдат нещо, което не са, и при още по-малко филми крайният им провал в това начинание е върховното им възмездие. Тук Ари Астър е направил алхимичен микс от елементи, перфектно екстернализиращи подсъзнанието му по възможно най-фетишистки артистичния начин – бавна, сюрреалистична деконструкция на баналните човешки отношения, която предпочита да се гмурне в съкровените мисли на пречупения си протагонист, защото обективната му реалност е някак по-срамна за наблюдаване. С други думи, Астър е взел философията на кадъра от Шофьор на такси, извръщащ поглед от позора на Травис Бикъл, разговарящ по телефона с момиче, което никога няма да е негово, и го е приложил към една гигантска мета-конструкция на човешкия живот в стил Синекдоха, Ню Йорк.

Но дори най-еклектичните творби на Кауфман като I’m Thinking of Ending Things са изпълнени със специфичност в персонажите и някакво търсене на мир в безпощадното екзистенциално главоболие, което ти причинява този стил кино на ума. В Beau Is Afraid, от другата страна, не може разумно да се твърди, че има повече от един персонаж. Скорсезе умее да съчувства дори на най-обречените греховници или поне има решимостта да ги мрази, докато Ари Астър третира болките им с безразличие. Макар и филмът да е търпелив, той не се отдава истински на бавното, трансцендентално кино, което прави Озу майстор хуманист. Личат си и комични вдъхновения – от Албърт Брукс до Жак Тати – но Beau Is Afraid само претендира да бъде експресионистична комедия. За да си „експресионистичен“ изисква да имаш някаква вяра във вътрешния свят на хората, а за да си „забавен“ изисква някаква дистанция от собственото ти чувство за самосъжаление. Филмът не влага истинско въображение в сюрреализма си, не предлага особено оригинална перспектива върху темите си и се придвижва през епическия си сюжет в пет действия с жалката обърканост на пенсионер, изгубен в старческия си дом.

Но колкото и невъзможно да звучи, всички тези качества сa и най-голямата сила на Beau Is Afraid, тъй като ви гарантирам, че няма в следващите няколко години да намерите филм, който толкова симбиотично е съчетан с главния си герой. Всъщност е спорно дали Beau Is Afraid въобще си има „главен герой“, но без съмнение има една безформена маса в центъра си, която се придвижва с атонална ритмичност през един безкраен осъзнат сън. Името й е Бо и е изиграна от Хоакин Финикс – аватара на неразгадаемата патетичност за едно цяло поколение. Първо се запознаваме с Бо в утробата, болезнено мъчейки се да излезе от майка си, която само го поглежда с отвращение, щом той дори не благоволява да ревне за нея. Тези начални кадри ни представят еднотипното съществуване на Бо като един ходещ Едипов комплекс, сякаш самото му съществуване е лишено от достойнството да бъде нещо повече от една абстракция – кукличка с едно единствено, доста ефективно изражения, с която Астър да оркестрира експериментите си в сферата на човешката мизерия.

След това се „запознаваме“ с Бо пет десетилетия по-късно и сякаш единствената му характерна черта е, че е в петото си десетилетие. Първо го виждаме в офиса на зловещо хладнокръвния терапевт (Стивън Маккинли Хендърсън), който му препоръчва поредните хапчета и го отпраща с повече екзистенциален страх от началото. Сблъсквайки се със света, който Бо обитава, разбираме колко подходящо е заглавието на филма – абсурдистката представа на Астър за „големия град“ представлява монотонна улица, в която всякакви отрепки бродят кръвожадно, чакащи да ти направят засада пред собствената ти врата. Тези нискобюджетни постройки са бутафорни по начин, лишен от всякакъв чар, което олицетворява подхода на целия филм. (Тук заслужава да се спомене и оператора Павел Погорзелски, чийто безвкусни, пастелено дигитални цветове перфектно допълват вкуса на Астър за симетрични широки кадри, ъглови постройки и цялостна неангажираща ексцентричност.)

Бо е лишен от всякакъв контрол над живота си по същия начин, по който филмът няма никаква емоционална привързаност към него. Той е тесногръд по същия начин, по който Астър желае само да тъне в собствените си вродени пороци. Липсата му на автономия по време на събитията, които му се случват, е рефлектирана перфектно в дистанцията, с която самият филм незаинтересовано се пренася през сюжета си. Beau Is Afraid e точно като самия Бо – тлъст и безформен, жалък и отчаян, плосък и безхарактерен, безинтересен в своите странности. Но точно това прави филма забележително, макар и особено кино. Защото макар и да е една абстракция, Бо все пак рефлектира истински аспекти на човешкото съществуване. Има хора като него, които също толкова жално наблюдават как светът около тях ги изоставя, неспособни да го догонят. Има хора със същия страх от всичко чуждо, със същата липса на решителност да живеят собствения си живот. А щом има такива хора, то един толкова ефективен портрет на тях няма как да не бъде поне малко стойностен.

Ари Астър много добре знае, че има такива хора, защото той самият разпознава някои от тези черти в себе си. Beau Is Afraid е интересен (и на места досаден) именно защото е болезнено лично, очевадно терапевтично творение. Всеки един елемент от пътешествието на Бо е някаква вариация на усещането за безсилие, което режисьор-сценариста се опитва да изчисти от себе си. В някои от тези алегории има истинска брилянтност, като например ранната сцена, в която Бо получава заплашителни оплаквания за шум, който той не прави, или кадрите на подутите му тестиси, носещи години сексуална импотентност в масивния си размер (наистина масивен, не се шегувам, трябва да го видите, за да го повярвате). Но с изключение на някои дръзки късни моменти, филмът губи все повече и повече инерция с всяка нова сцена. Интригуващото начало е последвано от дълъг престой у едно семейство (Ейми Раян и Нейтън Лейн), живеещо в симулакрум на спокоен живот в предградията. Нереалното качество на тези сцени ги превръща в извратена версия на копнежите на Бо, присмиващи му се със своята недостижимост, но и отвращавайки го със своята хомогенност.

Персонажите тук са нарочно размътени, представлявайки олицетворени пориви на вятъра, които издухват едно ужасено листенце към непознати земи. Това, естествено, е нарочно, но на места Beau Is Afraid не намира достатъчно оправдание за липсата на осезаема човечност. След като търпението ни към семейния сюжет се е изчерпало, Бо се пренася към гората, където става зрител, но и участник в пиеса, разиграваща живота, който никога няма да има. Тук започва анимиран сегмент (качествено направен от талантливия екип зад късометражния The Wolf House), който не се вписва особено добре с цялостния филм, и именно тук ограничените интереси на Астър започват да тежат. Всичко това води до финал, който е по-скоро интригуващ, отколкото емоционално ангажиращ. Всяка една от тези части задълбава в една безкрайно дълбока, но не особено широка дупка в съзнанието на Бо (и на Астър), която малко или много перфектно разкрива дълбините на житейския застой.

Основите на тази смущаваща (не)реалност са изградени върху вечния страх на невротичния евреин, какъвто е и Астър, а именно всепоглъщащото присъствие на могъщата майка, жадуваща за контрол над всяка стъпка на милото ѝ синче. Животът на Бо е дефиниран от една ужасяваща, но неизбежна истина – колкото по-обичлива е една майка, толкова по-задължен ѝ е един син. В този смисъл животът му въобще не е негов – всяко едно решение трябва да бъде взето с благодарна почит към родителя, който е жертвал толкова много чрез любовта си към него. Тази житейска парализа е компас за целия филм, който води до неизбежния сблъсък между майка и син, завършващ с може би най-песимистичния финал в кариерата на Астър. Там, където Beau Is Afraid има възможността да ни предложи някакъв емоционален катарзис, той избира да остане закован в житейския застой. Единственото, което ни предлага, е един финален, смущаващ поглед към паразитните семейни отношения, преди да ни потопи във водите на отчаянието.

Макар и да иска да бъде сюрреалистична комедия, бавно кино, Фройдистка трагедия и какво ли още не, Beau Is Afraid е най-силен единствено и само като хорър филм. Това, което ще запомните от филма, са банално смущаващите елементи, защото колкото и вдъхновения да има Астър, неговото кино все още си остава неспособно да разгледа богатата палитра от човешки преживявания. Но тази песимистична дистанцираност е нещо уникално – Beau Is Afraid може и не винаги да си оправдава тричасовото времетраене, но никога и не е истински отегчителен; гледайки го няма да имате съмнение във факта, че виждате творец с перспектива. В третия си филм Ари Астър може и да се е провалил да бъде като идолите си, но точно най-проблематичното му качество го отличава от тях и го прави незаменим автор – само в неговото кино ще видите такова цялостно откъсване от корените на самата екзистенциалност, сякаш човекът е създание, съществуващо само в собствения си разум. По този начин Beau Is Afraid е най-обещаващ като стъпка от кариерата на млад артист – чрез него, Ари Астър ни моли да го приемем такъв, какъвто е.