Има една дума в английския език, макар и не включена в официалните речници: sonder.

Означава моментът, в който прозреш, че всеки друг човек – майка ти, най-добрият ти приятел, случаен минувач – живее точно толкова заплетен, емоционално претоварен и неразбираем живот, колкото е и твоят. Първия път, в който гледах „Адаптация” на Чарли Кауфман изпитах подобно чувство – видях героя на Никълъс Кейдж като достоен за уважението ми, защото беше саморефлективно богат, директно заявяващ всичките си срамни слабости, заекващ и изпотен пред всяко препятствие и всяка жена в живота си. Беше истински човек от много плът и много страх, подпрян сякаш на постоянно пукаща се стена. Интересен човек, мислещ човек, балансиращ по нишката на изпънатите си нерви.

Във всеки филм на Чарли К. имаме по един мъж, който само се чуди как да накара жена да спи с него. Много си приличат с Уди Алън по това. И двамата са изключително сладки в невротичната си непохватност и shaky гласовете си, както и в умението да словоизливат думи и мисли, които никой друг в киното не мисли за важно да бъдат казани. Дотук със сравненията с Уди Алън, защото не намирам други. Чарли Кауфман е съвсем друга бира и дори не е бира (нищо, че горчи).

Аномалиса” е първият му филм от седем години насам. След маркетинговия провал на бруталния „Синекдоха, Ню Йорк”, той като чувствителен човек – не само към собстсвените си проблеми, но и проблемите на киното и Холивуд в частност – не предприема дълго време голям проект, може би угнетен, може би уплашен, а може би основно уморен от лицето на киното в момента. В няколко интервюта споделя, че според него правенето и консумирането на филми се е завъртяло в порочния кръг на  търсенето и предлагането, където един и същи продукт се облича в почти еднаква опаковка и се препродава като нов, а зрителите са жертви на обстоятелствата и рекламата, която ги тъпче с боклуци. И е напълно прав. Това му е хубавото на Чарли Кауфман – че не само, че е прав, ами и знае точно по какъв начин да бъде прав, така че да си тръгнеш от киносалона разреван, мислейки си за неудобството на това да бъдеш човек.

Аномалиса

За мен е неразбираемо мнението, че Кауфман е скучен сценарист – хрумките му са толкова ефектни и завъртяни, че най-малкото от уважение към добрия вкус, човек би трябвало да се замисли преди да се ръси подобно в публична среда. Вземете всякаквите мета и не-само-мета плотове и събплотове във всичките му откачени, алтернативни филми, които дори и да не са най-голямото кино, са любопитни, цветни проблясъци на чист, вдъхновен ум, чиято основна механика е да се ревизира на всеки няколко години и да води записки за експериментите, на които се подлага. Едно съзнание в непрекъсната обратна връзка със себе си, при това документирана под формата на кино. За мен една от основните функции на изкуството – а именно да бъде сцена, построена специално за ума на твореца – при Ч. Кауфман работи толкова добре, колкото почти при никой друг от познатите ми известни кинодейци.

Аномалиса” започва като това, което двамата с режисьора на стоп моушън анимации Дюк Джонсън наричат sound play (звукова пиеса) и после прераства в Кикстартър проект за финансиране на пълнометражен филм. Всеки декор и детайл, използван във филма (колите, сградите, телефоните, цигарите дори) е направен ръчно от хора (ето малко конкретни цифри около продуктовия дизайн). А заснемането на най-обсъжданата сцена във филма – тази, в която Майкъл прави секс с Лиса – отнема на екипа цели 6 месеца.

Филмът е изцяло изигран от кукли, които режисьорите собственоръчно мърдат тогава, когато трябва да се случи някакво движение на тялото и средата. Всички хора са кукли и почти всяка една от тях говори със спокойния, приспивен глас на Том Нуунан. С изключение на две: куклата на Майкъл и тази на Лиса – Майкъл (като главен персонаж) си има съвсем отделно и разпознаваемо лице, а Лиса като обектът на неговото влюбване и изумление – също.

anomalisa-review-img10-20160331

След очертаването на сюжета следват спойлери.

Сюжетът: Майкъл Стоун е от онези американци, които са си уредили живота като пишат селф-хелп наръчници, в неговия случай на тема обслужване на клиенти и кол центрове. Добре се е ориентирал и според мен и в България книгата му ще си намери читатели, имайки предвид, че половината току-що завършили художници, аптекари, билкари и строители на България работят в кол центрове. Сюжетът на филма се развива в рамките на едно денонощие, главно през нощта, когато той отсяда в хотел „Фреголи”, с цел на следващия ден да изнесе една от мотивиращите си лекции. През тези няколко часа Майкъл се влюбва и преживява тотален колапс на съзнанието, борейки се с някаква модерна лудост, която освен с обърканост и параноя можем да сравним със синдромът „Фреголи” (неслучайно и хотелът се казва така). Синдромът представлява неразпознаването на отделни лица и натрапчивата мисъл, че всички хора са всъщност един човек.

Сюжетът на Аномалиса обективно не е особено вълнуващ, даже сравнен с останалите кауфмановски развръзки си е направо невпечатляващ. Но в ръцете на този човек дори „скучното” придобива някакъв стилен, почерков заряд, който изстрелва филма далеч по-напред, отколкото ако беше написан от когото и да било друг. Интересното идва тогава, когато Майкъл се поглежда в огледалото и сякаш осъзнава, че е кукла. Гледа как лицето му прави движения, без той да е отговорен за тях. Нима не са куклите много точни копия на хора, с огромната разлика, че нямат свободна воля?

Именно това беше първият момент от филма, в който си казах: „А, ето, той отново го направи. Отново ме потресе и развълнува.” Да използваш кукли, да ги направиш не-детски и прилично реалистични, да вложиш канския труд в навигирането и заснемането им не е просто ексцентрична прищявка на отегчен творец, който се чуди с какво да се възроди от пепелта – тук е идеалното изразно средство, което да изпроводи към публиката ясната, но трудна за преглъщане идея, че животите ни много приличат на поредица от кукловодски премествания. Знаем ли кои наистина сме? Кое е това, което определя характера ни? Ние ли сме в контрол или има чудовище под леглото, което сънува живота ни, докато спим с широко затворени очи?

anomalisa-review-img12-20160331

Майкъл е отегчен и раздразнителен. Мрази всички празни разговори, които му се налага да води с хора, които за него са един и същи човек – макетът на една и съща кукла, която играе различни персонажи във филма, просто като сменя дрехи, аксесоари и прическа. Впрочем, понеже споменахме синдромът „Фреголи”, Чарли Кауфман си пада по синдроми: намигване към „Синекдоха, Ню Йорк”, където персонажът на Филип Сиймор Хофман страда от синдрома „Котард” – натрапчивото усещане, че си мъртъв, разпадаш се, изчезваш. Причината поради която Майкъл е раздразнен е, че се чувства фалшив – дава съвети на хората как да помагат на други хора, а той самият се е провалил колосално в собствения си живот – не чувства истинска близост с жена си и сина си, голяма стара любов е зарязал преди 10 години и дори не я е търсил оттогава. Майкъл е студен човек и откровено неприятен персонаж. Единственото приятно нещо в него е, че като всяко друго алтер его на Чарли Кауфман, и той е търсещ и неспокоен – винаги оглеждащ се за отговор, за смисъл.

Лиса е смисълът, Лиса е гласът. И това е наистина гениално. Както вече споменах, всички гласове във филма, освен този на Майкъл (Дейвид Тюлис, „Глад”) и Лиса (Дженифър Джейсън Лий) са озвучени от един единствен мъж (Том Нуунан). Което значи, че ние автоматично възприемаме визията на Майкъл над света – дори собствената му жена говори като мъж. Представете си дори най-красивата жена да ви заговори с мъжки глас. Лиса обаче е единствената с женски глас. И Майкъл се влюбва в нея веднага и безапелационно, и я завежда в стаята си, където се обелват дреха по дреха и правят секс. Виждаме го, да. Кукли правят секс. Интересно е. Още по-интересен и нежен (аз именно тук се разревах) е моментът, в който тя му запява песен, в която се пее как момичетата искат само да се забавляват. И тя се забавлява – Лиса се преражда, когато Майкъл се влюбва в нея и я гали, целува и й прави комплименти. Всяка жена иска именно това, а жени като Лиса, които имат комплекса, че са грозни и нежелани, най-много от всичко. Той иска да я слуша, а тя иска да бъде чута.

anomalisa-review-img13-20160331

На сутринта обаче Майкъл се разпада – сякаш филмът тръгва в съвсем различна посока и приема някакъв toy body horror (по Кроненберг) завой. Само за момент. Отдъхваме си, че всичко е просто параноя и ще свърши съвсем бързо – нищо толкова извратено не се случва, нищо толкова необичайно за съвременното ни общество – депресирани хора бол, нека сами се оправят с проблемите си и измислят някакъв вариант да бъдат щастливи. Както другите можем, могат и те. Но не, краят си е на 100% депресиращ, без абсолютно никаква заявка за позитивизъм, което естествено не значи, че самоцелно е направен за рязане на вени. Аз възприех посланието на объркания ум на Майкъл като натягаща оценка на цялостната ни загуба на близост – тема, която звучи досадно надъвкана, но повярвайте ми – Чарли Кауфман я преживява наистина до такава степен, че в неговите филми тя не е тема, а вселена, към която гравитира цялото съзнание на зрителя. И накрая, третият най-силен момент за филма – Майкъл застава пред японска кукла от сексшоп и я чува да пее с женски глас. Дори куклата става повече човек от всички други хора (които всъщност са кукли, да…малко е объркващо).

Така че, бъдете предупредени. „Аномалиса” е поредният дълбоко искрен, дълго търсен филм, който може и да изглежда непретенциозно, но по който се е вложило огромно количество работа. Няма да намерите нито един отговор на нито един от поставените въпроси, защото Чарли Кауфман е на принципа, че е по-вдъхновяващо да се пита, отколкото да се отговаря. Отговорите са като чадърите – временни са и се огъват на по-силен натиск. Или както завършва едно много приятно стихотворение:

Аз съм само поет, радар под липите.
Не ми е дадено да отговарям. Питам.


Може да гледате „Аномалиса” на 2 и 8 април в Дом на киното.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 Comments

  1. За тоя филм умирам от яд, че не го видях… За него основно имах мерак, а стана така, че просто се разписах с 5-6, които така и не изгарях да гледам. Гледаше ми се и Кралят на рибарите на по-голям екран, с него също се разминах. Абе… несериозен фест направих.