Дигитални богини

Какво е общото между съпругата на заека Роджър, малката русалка Ариел и еднооката Туранга Лийла? И трите са достатъчно плътни (въпреки своята двуизмерност), за да събудят у теб не особено християнски помисли. Нещо повече – и трите са част от традицията да изобразяваш своите обекти на желание като анимирани образи и да ги интегрираш в изкуството, а в конкретния случай: в киното. През 90-те години обаче този тип естетика претърпя неизбежна еволюция – благодарение на компютърните технологии. Сега единствената граница е въображението… Сигурни сме, че вашето е достатъчно богато и извратено, но ви предлагаме да надникнете и в това на цифровите художници, за да видите някои от най-иконичните модели на триизмерната парадигма, наречена CGI.

Sil

Знойната руса дебютантка Наташа Хенстридж изигра през 1995 г. ролята на полов хищник с опасно сексуален чар и извънземно ДНК в хорър-фантастиката „Видове“ на Роджър Доналдсън. Героинята й съзрява бързо, сънува кошмари, обича да си показва циците и има фикс идея да бъде осеменена (от който и да е, стига да е в добро физическо здраве). Несъмнено бихме се отзовали, а после бихме я завили с одеалце, стига да не пускаше толкова надълбоко езика си. За едновременно шокиращия и прелъстителен дизайн на трансформираната Sil отговорност носи самият Х. Р. Гигер; макар компютърната графика във филма днес да изглежда калпава, поне външният вид на фаталната изкусителка е все така приковаващ.

Aki

Японците имат фетиш към изкуствените жени (всъщност, имат фетиш към всичко, за което можете да се сетите, а най-вече – за неща, които никога не биха ви хрумнали) и макар „Реална фантазия“ (2001) да е копродукция със САЩ, концептуално проектът е предимно „дръпнат“. Aki е един от първите почти фотореалистични образи на масовата култура. Тя е секси, защото е сладка, чаровна, интелигентна и още куп други тривиални причини, но най-вече – защото е измислена.

Jue

„Последният полет на Озирис“ e триизмерна късометражка, включена в анимационната антология „Аниматрицата“ (2003), която пък от своя страна е част от мултимилионния фрaнчайз „Матрицата“ на Aнди и Лана Уашовски. Jue е част от съпротивата – мрази машините и умее да върти меча, а сцената, в която по време на виртуално симулирания дуел срязаната й дреха пада, разкривайки стегнатия й дигитален задник, е кратък, но шибан шедьовър.

Майката на Грендел

Никой не знае името й, но хората мълвят сказания за нея – че била демон, че родила уродливия агресор Грендел, който броди нощем и убива брадати пияндета из оборите на средновековна Европа, че накрая се изправя срещу народен герой и губи битката, но печели място в справочниците по митология. В чудесния „Беоулф“ (2007) на Робърт Земекис персонажът й е развит дотам, че да прелъсти с нечестивост, страстни обещания и motion-capture визията на Анджелина Джоли нахакания биткаджия на Рей Уинстоун, с което му разгонва фамилията. Буквално и преносно.

Neytiri

Neytiri е стройна триметрова въртиопашка от Пандора (естествен спътник на газовия гигант Полифем с адресна регистрация Алфа Кентавър) и си пада по землянин-инвалид. За емоционалното и въздействащо превъплъщение на персонажа отговорността е на интензивно подмокрящата Зоуи Салдана, чийто мимики и движения са уловени от компютри и аниматори и са пренесени на екрана с подобаваща ефектност. В събитието „Аватар“ (2009) на Джеймс Камерън котешката муцунка на Нейтири далеч не е единственото нещо, което буди възхищение, но нека кажем, че тя е основното, което бихме обладали многократно.