Саша Барон Коен е симпатичен млад мъж, който се появи за първи път преди (вече доста) време в ролята на Али Джи. После беше и Борат, и Бруно – различни инкарнации на неспокоен и шантав дух. Признавам си – не съм се отнасяла сериозно към тях, може би заради предубеждението ми към „стенд-ъп” комедиантските опити да бъде превърнат словесния каламбур или физическия „слапстик” в кино. Но то вече какво-ли-не ни се пробутва за кино и съжалявам (ала не горко), че не съм следила отблизо мистър Коен на големия екран. Защото, ако бях: 1) щях да се фръцкам, като проследявам развитието на образите му; 2) щях да обобщавам кои негови идеи имат „устойчив” характер; 3) бих могла да имам по-пълна представа за актьорските му способности.
Въпреки всичко това – или по-скоро благодарение на тези точки, мога да кажа, че като за първа сериозна среща със Саша аз съм повече от очарована. Открих свежи идеи за окарикатуряване на цялото ни съвременно общество, а също и вдъхновяващо-сатирични образи на клишета и стереотипи, които ни заобикалят, обграждат, задушават и дори конструират мисленето ни. След първоначалното стъписване („и това ли?!”) и сред шумния смях на аудиторията, прехласната по поредния глуповат бъзик, разбълбуканият ми псевдо-интелектуален мозък откри (колкото и претенциозно да звучи) доста теми, върху които си струваше да се замисля. Така де, нищо ново-нищо невидяно, ама като ти го наврат в очите – и си казваш „О, да – я!!!”
Ама всъщност за какво става въпрос, в „исторически” план? Адмирал генерал Аладин е диктатор, който се „грижи” за поданиците си, като не им разрешава мисли за демокрация. Той се противопоставя на разните му международни организации, „заплашва” статуквото с разработки на атомно оръжие, обитава разкошно-помпозен палат и не може да „изгони” Осама Бин Ладен от стаята за гости (или каквото беше там), след като вече веднъж го е приютил по линия „симпатизанти”. След като злият гений на „сивият кардинал” и негов чичо (в ролята Бен Кингсли) измисля начин да го подмени на една международна среща на „великите сили” с пастир-негов-двойник, пристрастен към козите и лесен за манипулиране, Аладин се оказва абсолютно извън играта. Точно това чака злият чичо, за да направи от Родината им „демокрация” и да може да продаде петролните залежи на… всички, които предявяват претенции към тях. Нашето чаровно и обезбрадено момче (липсата на този важен атрибут е причина за един-два гега, които не са върха на остроумието, ама кво пък?!) се оказва закрилян от боркиня за човешки права с леко-феминистки разбирания, собственик на екологичен хранителен магазин (Ана Фарис). След всички перипетии, класически за комедиен сюжет, един от учените, еднолично наказани от диктатора Аладин, му помага да заеме отново мястото на управник на държавата – с всички произтичащи от това права и задължения. Какво, кога и защо казва, демонстрира и декларира новият персонаж, създаден от Саша Барон Коен – е, това няма да ви кажа, защото… ще ви разваля удоволствието от гледането. Ако имате потенциал да изпитате такова, а аз ви препоръчвам да се настроите на тази вълна.
Следващите съждения ще бъдат леко дискриминационни и/или примиренчески:
– сюжетът и историята не предполагат дълбочинно изследване на кинематографични прийоми и монтажни хитрости (прилагам жанрова сегрегация)
– някои детайли в историята могат да засегнат чувствителни на тема „женски права” – след като посумтях възмутено, си казах „wtf? Нужно е да присъства подобно отношение!” и подходих доста „дзен” към въпроса – с приемане, каквото – такова!
– расовите намеци и „натвърди” никога не са ми били любими, ала тук замисълът/сюжетът ги изискват, следователно – отново „дзен”-приемане.
И дойде ред на обобщението: „Диктаторът” е изненадващо добър пример за остроумно-сатиричен подход към разни и много познати ежедневни и злободневни теми, разчоплени и представени с чувство за хумор (къде дебелашко, къде по-префинено). Филм за забавление. Филм за поука. Филм, след който (както споделихме с колеги) е чудно как е оцелял сценаристът и главен актьор – има толкова много причини и поводи да го ликвидират/отстрелят/въдворят-където-трябва, че само прословутите „демокрация” и „свобода на словото/творчеството”, както и популярността на сатиричните му образи, са опазили къдравата му глава на стройните рамене (образно казано). Мисля си, че няма да съжалявате, ако отидете на среща с „Диктаторът”.
Изгуби ме като читател точно след признанието, че не си гледала Борат и Бруно. Това е груба грешка – все едно някой да напише ревю на Прометей, без да е гледал Ейлиъните, или ревю на Тъмните сенки, без да знае кой е Бъртън.
Защо да те е изгубила – аз мисля, че Диктаторът има най-голям шанс да спечели тъкмо публиката, която не познава предишното творчество на Коен.
Мен например Борат въобще не ми допадна, може би защото бях гледала Али Джи (и се бях смяла…)
@Silver
о – нима сравняваш Саша с Ридли и Тим?!
тъй като съм запозната с работата през годините и на двамата творци, твърдя съвсем убедено, че Коен има още много да се учи „как“ и „какво“, преди е възможно да се направи „груба грешка“ по негов адрес 8)
Коен няма още много да учи, но има много, които трябва да се учат от него. Макар да не ме кефи особено Али Джи, то Бруно и Борат са велики социални експерименти и още по-велики гаври, а самият Саша е ебати уникалния хамелеон и заслужава поклон. За Аладин обаче съм леко резервиран, ‘щото доколкото разбирам, филмът е с по-сериозни сюжетни претенции, които би било грешка. Ако смогна да го изгледам тоя уикенд, ще споделя. 🙂
@Svetly
Не сравнявам Саша с никого. Сравнявам ревюист, който не познава нечия филмография, но ревюира част от нея, с ревюист, който познава нечия филмография и прави това. 🙂
Още едно ревю.
@Silver
личното ми периферно впечатление е, че засега не е голям пропуск непознаването на филмографията на Коен 🙂 (може да го очаква бъдеще, подобно на Уди Алън…)
а споменаването на другите филми тук, което е нормално и задължително, далеч не бих го нарекла ревюиране 😛
хубавото в случая със Саша е как въпреки гаврите, той сякаш въобще не се взима на сериозно, но леко-меко и очевидно тенденциозно стреличките му попадат където трябва 😉
Ех, Svetly, личното ти впечатление ще има по-голяма тежест, когато не е периферно. 🙂 И Борат и Бруно са твърде ярки образи, за да може Диктаторът да мине без тях.
Диктаторът е част от филмографията на Сашата, и ти ревюираш тази част.
Иначе, то е доста трудно да намериш някой, дето бачка в тоя жанр и се взима насериозно.
От трейлъра забелязах две неща: акцентът на Саша Барон Коен е убийствен, на 100% правдоподобен, освен това имам усещането, че това ще е най-добрата му роля. Предишните му изяви си имат своите плюсове и минуси, но „Диктаторът“ е със супер актуална тема (good timing!) и нямам търпение да го гледам 🙂
Полезно е да си гледал предишните филми на който и да е автор, но по някой път, това че не си, ти позволява да хвърлиш един по чист и необременен поглед над конкретното произведение. Поне аз така си мисля.
Четейки коментарите дотук и аз да вметна, че не е нужно да си гледал предишните филми на Саша Барон Коен, за да се насладиш на таланта му! Хубавото е, че той не повтаря персонажите си, и всеки филм е независим сам за себе си. Въпреки че мой любимец досега е „Брюно“ (не брУно), „Диктаторът“ много ми хареса!