Макебет - ревю

Макбет” на Джъстин Кързел, макар изпълнен с великолепни кадри, дрънчи като тенекия, подритвана от разглезено дете. Трагедията, която в продължение на векове ужасява света с героя си, въплътил най-мрачните качества на човешката природа, е поднесена в конфликтни тонове и до края не успява да намери истинския си глас. Суровият свят и кръвопролитните сблъсъци на шотландските танове се тласкат от комиксов slowmotion до брутален реализъм, като дори добрите актьори изглеждат объркани. Празни погледи в отсрещната стена и кухо поднесени монолози.

Но нека не съдим твърде тежко. Филм по Шекспир се прави трудно. Дори най-добрите адаптации имат нещо offputting. Леко разминаване между плоскостите на киното и театъра. Всичко зависи от подхода, но в повечето случаи проблемът идва от сблъсъка на киното, което се стреми да изглежда реалистично, и маниерния отказ на театъра да пресъздава в детайл света на героите си. Едва ли след премиерата на „Хамлет” в „Глоуб” публиката е обсъждала колко са добри доспехите и как правдиво са нарисувани кулите на Елсинор.

Един добър пример е „The Hollow Crown”. В няколкото телевизионни епизода няма да срещнете визуална показност, но картините не са бедни или скучни. Достатъчно реалистични са, за да послужат като солидна подложка за героите и изпълненията, но не бият на очи, не се пречкат. Предишните адаптации по „Макбет” правят същото. Много харесвам филмите на Полански и Куросава. И двата погледа са авторови, тоест трагедията е прекарана през призмата на режисьора, който си я присвоява, оформя я по собствено желание и накрая предлага различен, но правдив разказ. Защото при преобразуването не е било изгубено същественото, акцентира се на друг нюанс.

Майкъл Фасбендър

Филмът разказва за шотландския тан Макбет (Майкъл Фасбендър) – смел воин, който след голяма победа срещу разбунтувал се благородник получава пророчество от три вещици, че ще стане тан на Кодор и след това крал на цялата страна. Макбет поглежда скептично на предсказанията, но след като съвсем скоро е просъзгласен за тан на Кодор, подтикнат от жена си (Марион Котияр), сам взима кинжала и нанася смъртоносните удари срещу заспалия крал. Във втората част на филма се разгръщат лудостта и параноята на Макбет. Убивайки и други, които заплашват короната му, той се превръща в чудовище, срещу което се сформира войска и избухва нова гражданска война.

Проблемите започват от самото начало. Във феноменално заснет сблъсък между двете армии, обсипан с бумтящи барабани и slow motion, зрителят е оставен да се чуди къде е попаднал. Това някакво продължение на „300” ли е? Комиксов филм, може би? Какъв е смисълът от тази стилистика, освен Кързел да покаже, че е подходящ кандидат за предстоящия „Асасинс Крийд”? Цялото нещо стои като съновидение. Макбет се отплесва и вижда трите вещици, които стоят край бойното поле. Стигаме до въпроса луд ли е Макбет?

Спомням си за спора между Антъни Хопкинс и Джули Теймор за Тит Андроник (като си говорим за оригинални адаптации, гледайте тази). Според режисьора героят е луд през цялото време, но актьорът отказва да го изиграе така. Какъв е смисълът? В историята за луд човек, който полудява още повече, драматизмът отива по дяволите. Много по-добре е (да се върнем на Макбет) да се покаже прояждащата сила на амбицията в един обикновен мъж. Това е красотата на тези образи. В началото те са като всички нас. Но обстоятелствата и решенията, които взимат, бавно изтласкват съдбите им по гибелния път.

Обикновен мъж ли казах? Моля за извинение. Във филма имаме Майкъл Фасбендър, който е изключителен актьор, но за съжаление, всеобщ любимец на повечето дами. Така че няма как да минем без сцена, в която Макбет се къпе в естествени бани. И не само тази сцена е проблемът. Цялото акцентиране върху физическата сила на героя е тотален miss. „Макбет” не е пиеса за екшън герой, който носи меча си като Уилям Уолъс, а за слабост. Слабост на характера и изменчивост на лоялността и моралните ценности. По какъв начин впечатляващите батални сцени допринасят за внушението на слабост в Макбет? Затова предпочитам филма на Полански. Там може да видите един наистина слаб крал. А дуелът между него и Макдъф накрая е съвършен в своето несъвършенство. В него няма нищо героично, дори наподобява нелепия бой от „Рашомон”. При Кързел обаче получаваме искрящи мечове, на фона на пламъци. Героизъм в лицето на смъртта и нито капка прозаичност.

Хипотетичен разговор между продуцентите на филма: „Все пак това е Майкъл Фасбендър, не можем да отрежем главата му и да я забучим на кол. Това би било варварско”.

Както вече споменах, „Макбет” е впечатляващо красив филм (доколко това е подходящо за историята, е друг въпрос). Музиката е бомбастична, но въздействаща, а цветовете са наситени и често са използвани със символично значение. Харесах много края. Различен е от пиесата и ако не сте я чели, прескочете следващите редове. След смъртта на Макбет Шекспир дава думата на новия крал Малком, който държи реч за бъдещето на кралството, тоест имаме happy end, който обаче е по-безинтересен от завършека на Кързел. Всъщност подобен край има и във филма на Полански, където Малком отива да търси вещиците. Тук обаче, чрез умел монтаж и цветова игра, Кързел показва, че край на кръвопролитията не може да има. Човешката природа е изменчива и ще продължи да се изкушава от обещанията за власт. Историята на Макбет е просто една нишка от много по-дълга верига, което, от своя страна, отново контрастира с героизацията на Макбет. Ако той не е особено важен, защо толкова барабани и огън? Sound and fury, Signifying nothing

Фиксацията на Макбет по пророчествата беше представена ясно и последствията от ирационалните му разбирания продължиха до самия край. Тъй като той вярва на думите на вещиците, без значение дали те ще се сбъднат и по какъв начин, героят взима нещата в свои ръце, което води до гибелния му край. Това е показано много добре във финалната битка с Макдъф, когато Макбет се отказва да убие врага си, когато разбира, че не е роден от жена.

Не остана място да поговорим за Марион Котияр, която е възхитителна актриса, но просто не вярвам, че този филм й предоставя достатъчно място, за да разгърне потенциала си. Целият й персонаж се гради върху едно измислено дете, което така и не разбрах защо беше вкарано. По какъв начин това помага за трагедията на семейството? Те са съкрушени от самото начало. Всичко е изгубило смисъл. Тяхната амбиция е сведена до един обикновен отдушник на вече случилия се ужас. Просто наблюдаваме крушението им. Затова и Марион трябва да гледа с празен поглед, да пуска апатично сълзи и да мълви репликите си, сякаш е в транс. Всички в този филм изглеждат ужасно отегчени.

Трябва да спра да пиша вече, защото прекалих. Истината е, че „Макбет” е впечатляващо скучен. Сам по себе си не е лош филм, ако не съществуваха първоизточникът и всички предишни адаптации. Кързел е пропуснал основното, акцентира на неправилните места, няма собствен глас и е обидно досаден, но пък от друга страна, снима красиви картинки. Абе, гледайте го и после кажете, че нищо не разбирам.

6.5/10

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 Comments

  1. Ето едно ревю, заради каквито – както казах преди – харесвам повечето твои. Абсолютно съгласен съм с всичко – тотален мисрийд на цялостната история, сбъркани или излишни акценти. Фасбендър има остра нужда от надебеляване, погрозняване или подобно – името и външният му вид са предпоставка за множество акценти, които са излишни в 99% от случаите във всеки филм.

  2. Сългасен с почти всичко – адски визуално изпипан скучен филм, страхотна музика, чудесен край… Ама това за „възхитителната“ актриса Марион Котиар… В най-добрият случай може да мине за режисьорска актриса. Има страшно добри и безобразно лоши превъплъщения. В Макбет отново беше провал.

  3. Мисля, че вкарването на изгубеното дете не е самоцелно и работи, правейки цялата история по-лична, по-женска. Поне за мен.

  4. Още не съм го гледал, но съм склонен да се доверя на ревюто. В една филмова екранизация на Шекспир звездата трябва да е и може да бъде само драматургията на Шекспир. Всякакви други опити за изместване на фокуса неминуемо завършват с провал.

  5. Абсолютно несъгласен – филма беше страхотен като кинематография, битки и игра. Главният проблем беше ебаният звуков микс, който в комбинация с наличието на mumble acting и тежки шотландски акценти правеше разбирането на филма доста трудно на моменти, при все че си бях опреснил пиесата няколко часа преди това. Музиката и тя беше много добра, протяжна и с много гайди, както си трябва. Адаптационните решения много ми харесаха, особено рамкирането на целия персонаж на Макбет в смъртта на детето му и PTSD-то от началната битка. Марион Котияр можеше да е доста по-агресивна, но за жалост май режисьорът е отредил по-слабо присъствие на Лейди Макбет в неговата история.

  6. Влиза ми в топ 10 за годината от раз. Филмът е смазващ визуално – операторската работа, музиката , атмосферата създават истинско пиршество за кинофена. Най-важното за мен – бруталната визия, мрачната, психарска атмосфера не са самоцелни, а част от цялото, подчинени на основната идея и създават единен, хомогенен продукт. В двата часа екранно време зрителя няма и 2 секунди почивка. Нямаш време да си бъркаш в носа, да лафиш с приятелите или рупъш пуканки. Впримчен си в историята още с първите кадри и не излизаш от там до края. Абе, изкефих се!

  7. Разбираш, че си успял, когато от замундс ти краднат синопсис абзаца. Ахахах

  8. Този човек трябва повече да пише… за разлика от други ваши автори…

    1. този човек пише най-много. даже другите не могат да го понасят вече. : ))))

    2. Аз го харесвам бе. Като се напия!