Киното е незаменима и съществена част от механизма, наречен изкуство. На пръв поглед коренно различни, в сърцевината на всички разнообразни форми на изкуството лежи една основна цел, която ги обединява, а именно разказването на истории. Още в миналото творците са осъзнали, че изкуството е като затворен цикъл и една история може да бъде интерпретирана по всевъзможни начини. За пример давам най-древната от всички истории, а именно библейската. Изгубила съм броя на всичките книги, скулптори, картини, песни, стремящи се да „преоткрият“ до болка познатите герои. С появата на първите филми се заражда и идеята за книжна адаптация. Все пак защо всеки филмов сюжет да трябва да бъде оригинален при все че има толкова много вече написани истории само чакащи на героите им да им бъде вдъхнат живот от камерата и въображението на режисьора? В последните години филмовите адаптации се превърнаха в потребност и неизбежна част от маркетинга на всеки новоиздаден роман. Всяка успешна книга трябва задължително да доведе до екранизация с минимум 10 номинации за престижни награди. Както обаче и в живота, така и в света на кино адаптациите се срещат грандиозни успехи („Властелинът на пръстените“), но и гръмки провали („Тъмната кула“), а също и книги, които тепърва очакват своята достолепна екранизация след години, събирайки прах по рафтовете или срам от предишни опити за филмиране (тръпнем в очакване за „Дюн“). Срещат се обаче и книги, които са почти невъзможни за адаптиране и биват огромно предизвикателство било то заради естеството си или безкрайния брой монолози, които чисто и просто не могат да бъдат визуализирани.

mothering-sunday-1-20210725

Тук най-сетне включваме и „Mothering Sunday”, който на пръв поглед малък на страници роман, издаден от британския автор Греам Суифт през 2016, съдържа не малък брой вътрешни монолози и терзания на главната героиня, както и повече от 3 времеви линии с чести ретроспекции. Въпреки леките предизвикателства смея да твърдя, че дръзките решения на френския режисьор Ева Юсон са дали плод и „Mothering Sunday” не само е автентична адаптация, но е и много повече от обикновената британска периодична драма.

Mothering Sunday” беше прожектиран за първи път в селекция „Cannes Premiere” на филмовия фестивал в Кан на 9 юли, където в компанията на режисьора Ева Юсон, главния актьор Джош О’Конър, продуцентите, както и композитора Морган Киби се пренесохме в уюта на един пролетен ден преди почти век, когато раните от войната все още не са зараснали напълно. Първите няколко кадъра не ни въвеждат директно в действието на сюжета и намират контекста си чак в края на филма, когато с тях се затваря и кръговата композиция на сюжетната линия. Мигове по-късно ни е представена и главната ни героиня Джейн Феърчайлд (Одеса Йънг), която въвежда и първата главна тема на продукцията, а именно класовото разделение в началото на ХХ век. Не отнема много време да се привържем към Джейн. Тя е работливо, остроумно, добронамерено и изпълнено с потенциал момиче, на което съдбата просто е изиграла лоша шега. Тя работи като прислужница в дома на аристократичното семейство Найвън и за момент имам лек флашбак към „Имението Даунтън“. Семейната двойка, изиграна от блестящите Колин Фърт и Оливия Колман, изглежда като бомба със закъснител. Напрежението между тях и привидно прикритата и загърбена болка от загубата на синовете им във войната са повече от осезаеми на екран. След като семейство Найвън се отправя на празничен обяд по случай годежа на сина на съседите им, Джейн се отправя към къщата на любовника си Пол (О’Конър), който – изненада – се оказва синът на съседите, който ще се жени. Дотук добре вече имаме завръзка, тогава рязко времевата линия се сменя и ни е представена възрастна жена, стояща пред пишеща машина. Не ни е трудно да отгатнем, че това явно е възрастната Джейн. Връщаме се отново към далечната 1924 г., където Пол и Джейн прекарват последните си часове заедно в празната къща преди той да се присъедини към годеницата си на обяда. През това време са ни представени и останалите времеви линии – тази на обядващите аристократи и депресираната годеница в същия ден, на първите срещи между Пол и Джейн в близкото минало, както и на вече съзрялата Джейн и съпруга ѝ (Сопе Дирису) в близкото бъдеще. Всяка една от линиите представя жизненоважно събитие от живота на Джейн, което  в последствие е повлияло на писателската и кариера и я е оформило в личността пред пишещата машина години по-късно.

mothering-sunday-2-20210725

Като всяка британска продукция непринуденост, изисканост и чиста класа строят от целия филм. Режисьорът Ева Юсон както обикновено има афинитет към въздействащи истории, подобно на нейния предишен филм в селекцията на Кан „Момичетата на слънцето“. Самата Юсон много често е споделяла удивлението си към чувствеността на историята на „Mothering Sunday”, която я е оставила просълзена и безмълвна, и силно проявеното си желание да я адаптира именно по внушителния сценарии на Алис Бърч („Нормални хора“, „Succssesion”). С работата на Бърч като основа Юсон ловко е уловила отчаянието строящо от всеки герой, но провокирано от различни причини. На моменти усещането за безпомощност пред несправедливостта на света и на обществото е толкова задушаващо, че се надяваш на дори само моментен проблясък, който да озари клетите им съдби. Уви, това така и не случва и героите продължават да се мъчат в плен на собствения си затвор. В пълен контраст с това е визията на филма, дело на оператора Джейми Рамзи, която е просто наслада за очите. Богатите и наситени цветове, както и използването на естествена светлина, която така изящно се процежда през прозорците и озарява телата на главните ни герои, за момент те карат да забравиш за несгодите. Едно от основните особености на книгата е, че е разказана изцяло от перспективата на Джейн. Всяко едно събитие е пречупено през призмата на погледа и, нищо от това, което виждаме не е безпрецедентна истина. Благодарение именно на операторската работа и креативността на Юсон вътрешните дилеми на Джейн, които често са по 10 страници, са представени без досаден и натрапчив voice over, а единствено чрез откъслечени сцени, които умишлено са снимани една идея по-разфокусирано, като сън или делириум, сякаш самата публика е Джейн, която се мъчи да си спомни ясно събитията от фаталния ден на майката. Музиката, от друга страна, беше доста приятна изненада за мен. Обикновено саундтраците на подобни костюмни драми не се отличават с нищо впечатляващо, тук обаче музиката беше като огледало на вътрешния свят на Джейн и допринасяше за избягването на сухите монолози.

mothering-sunday-3-20210725

Като се има предвид колко кратка е всъщност книгата и колко едностранно е разказана ми се струваше непонятно какво толкова ще съберат в повече от 2 часа филм, но сценаристът Алис Бърч, която личи си се е постарала да остане възможно най-вярна на сюжета, си е позволила с второстепенните герои тук таме някои волности, които на пръв поглед изглеждат като ненужни и само запълващи излишно екранно време, но всъщност оказва се плоски образи, като годеницата Ема, които в книгата фигурират само като име, са допълнително развити. Това едновременно ни откъсва за кратък миг от съзнанието на Джейн и ни дава различен поглед към събитията, а също и задълбочава емоционалната ни връзка с тях. Друга осезаема промяна намираме в лицето на съпруга на Джейн (Сопе Дирису), който е цветнокож. В днешни дни „пробудената“ култура е станала толкова радикална, че вече ще тръгнат да се противят защо аджеба няма една жена в някакъв си военен филм, развиващ се на бойното поле на някоя световна война. Така че колкото и да е натрапчива позитивната дискриминация на моменти, виждаме нуждата от необходимостта и, все пак не искаме качеството на един филм да бъде съдено заради липса на политическа коректност. За разлика от повечето холивудски продукции обаче, където всичко е твърде показно и пресилено, тук промяната е направена много деликатно и доста пасва с темата за разделението на класите.

mothering-sunday-4-20210725

Без да си кривя душата мога да твърдя, че актьорската игра е това, което вдига летвата на „Mothering Sunday”. Цялата история се крепи на интимността между двамата ни герои Пол и Джейн и тук нямам предвид бушуващи хормони, които да бъдат представени чрез бурни любовни сцени. Не, тук интимността е между агонията на две души, принудени да загърбят желанията си заради злощастни обстоятелства. Страстта от първата любовна тръпка, съмненията на двама младежи на прага на зрелия живот са достоверно представени от играта на Одеса Йънг и Джош О’Конър. Химията по между им е толкова силна, че дори в сцените, в които са разделени, ни е трудно да възприемем отношенията между Джейн и годеника и. Те така и никога не достигат автентичността на връзката между Пол и Джейн. Одеса Йънг успява да пресъздаде раздвоението на Джейн, и едновременно с това и наивността на младостта, и то без почти да отровна и дума, а само чрез изражението и реакциите си. Йънг, която все повече набира популярност в холивудските кръгове, прави силно впечатление с деликатната си актьорска игра и сполучливо се доказва като актьор, който успешно може да крепи цял филма на плещите си. Джош О’Конър от своя страна също не разочарова. Един от многото британски актьори, които са се насочили за развитие извън границите на острова, О’Конър се завръща към корените си, играейки конфликтен млад мъж, който бори стереотипите за типичния главен образ. Известен с умението си да показва и най-уязвимите черти на героите си – качество, непонятно за мъжките образи в американските филми – О’Конър докосва силно с емоционалната си превъплъщение в млад мъж, задушаващ се под натиска на околните. Истински мастърклас по актьорско майсторство е и играта на носителите на „Оскар“ Колин Фърт и Оливия Колман, които оползотворяват и малкото екранно време, което им е дадено.

mothering-sunday-5-20210725

Сега можем и да преминем и към не толкова впечатляващите качества на „Mothering Sunday”, а именно темпото и „разпокъсаната“ сюжетна линия. Факт е, че европейското кино е прочуто със своето бавно и протяжно темпо, обаче в случая тук е прекалено. Въпреки че имаше толкова много различни събития на моменти изглеждаше сякаш 30 минути бяха изтекли ей така без нищо да се случи. Определено, ако сюжетно филмът бе по-синтезиран щеше да тече къде-къде по-плавно и то без да губи интереса на публиката. Истината е, че дори хора, които нямат нищо против филмът да не ни хваща „от вратата за краката“, а да си отдели време, за да се развие, ще намерят „Mothering Sunday” за ненужно провлачен на моменти. Другият основен проблем за гладкото протичане идва от хаотичната линия на действие. Подобно на „Малки жени“ на Грета Гъруиг и „Mothering Sunday” не си поплюва с прескачането от една времева линия в друга като оставя публиката без никаква следа за реалната последователност. Никаква индикация, дори и в цветовата палитра, не може да подскаже на зрителя дали се намира в 1924 г. или в днешно време. Това без съмнение не влияе толкова на хората, чели книгата, които трепетно очакват любимите си моменти и знаят кое след кое като мен, но не може да се отрече, че ако човек е влязъл да гледа филма на сляпо ще излезе с мигрена от опити да сглоби непоследователните събития.

За финал само ще кажа, че „Mothering Sunday” наподобява прощално писмо, на чиято поетичност можем да се наслаждаваме, но която все пак не съумява да прикрие потискащото му естество. Рамо до рамо с героите преживяваме дилемите им и въпреки че филмът можеше да е една идея по-кратък и сбит няма съмнение, че излизайки от киносалона се чувстваш някак си пълноценен свидетел на целия жизнен път на герой, косвено белязан от войната и действията на ближните и който напук на всичко това успява да процъфти.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *