20668680_10213942255819423_341318976_n

През последните седмици на август, докато нетърпеливо очаквах финалните два епизода на „Туин Пийкс: Завръщането“ мислех как ще обобщя този последен сезон от любимия си сериал. Всеки понеделник от лятото преминаваше под вълнението, че в края на работния ден ме очаква поредното бягство от познатата реалност и потапяне в най-съкровените и тайни кътчета на отдалеченото северноамериканско градче и неговите жители. След това нетърпеливо събирах мислите си за видяното и преживяното, опитвайки се да поставя кадрите в контекста на собствените си разбирания и скромните си познания за телевизионното развлечение. Същевременно ми беше любопитно какво са изпитали и коя сцена е спечелила вниманието на всички останали и кога с радост, кога с досада откривах, че някои тълкуват видяното също като мен, докато други го поставят в съвсем различна конотация.

Последните 2 епизода от „Завръщането“ обаче посегнаха към всички по-известни теми на установения свят и дори се прехвърлиха към нови простори, което превърна финала, а съответно и целия сезон в също толкова объркващ, колкото и предходния, дебютен дигитален експеримент на Линч – „Инланд Емпайър“.

Atomic
Кадър от епизод 8 от „Туин Пийкс: Завръщането“

Наскоро обаче прочетох откъс от книгата на Денис Лим – „David Lynch: The Man from Another Place”, – където авторът споменава колко силно Линч презира интерпретирането на собствената си работа:

Пишейки за Дейвид Линч е трудно да избегнеш ехтящия му глас в ума ти, протестиращ срещу насилието, което причиняваш върху творчеството му.“

„Момента, в който обвържеш видяното с думи, вече никой не гледа на филма по същия начин“, сподели ми самият той преди време. „Именно това мразя. Говоренето е много опасно“.

Неслучайно и най-обичания му експеримент в киното („Мълхоланд Драйв“), „този, който всъщност работи на 100%“, както пише Роджър Ебърт, завършва с предупреждението: „Silencio”.

Искрено вярвам, че количеството филми на Дейвид Линч, което сме гледали преди този сезон ни прави по-подготвени за всичко, което ни беше показано тук, особено в заключителните 2 часа и тяхната морбидна структура. Освен това, тъй като в кариерата си режисьорът работи предимно с дълга редица познати лица, връзките между техните герои в другите му филми работят като огледални образи във вселената на „Туин Пийкс“ и така засилват някои внушения. Например фактът, че не знаем нищо за отношенията между Даян и Купър отпреди 25 години, сцените с Лора Дърн и Кайл Маклоклън отпращат назад към връзката им в „Синьо кадифе“.

blue-velvet5
Кайл Маклоклън и Лора Дърн в „Синьо кадифе“

Не вярвам, че дори по-достъпните му филми, като „Диво сърце“, “Историята на Стрейт” и „Човекът-слон“, имат някаква „последна“ режисьорска версия в главата на Линч, в която версия мистериите и странните обстоятелства, похищаващи екрана, получават финално разрешение. Това твърдение е по-вярно отвсякога, съотнесено към последния сезон на „Туин Пийкс“, затова и избрах вместо да търся разрешение за десетките сюжети, които получихме през този 18-часов филм, да се фокусирам над кинематографичните техники и тяхната манипулация, благодарение на които най-популярният сюрреалист на нашето време оформя своите произведения. Логиката на сънищата няма универсално обяснение, в своята същност те са причудлива материализация на собственото ни подсъзнание. В случая с „Туин Пийкс“ проблемите са свързани с колективното несъзнавано и гледайки сериала, ние, в ролята на зрители, се превръщаме в част от него, защото незавършените мистерии се избистрят в ума ни, благодарение на собствения ни вътрешен свят и интуиция.

Самият Линч неведнъж е коментирал, че филмите му са множество от идеи, съшити заедно със средствата на киното. От завършените идеи обаче обикновено до нас достигат единствено откъси. Филмите му са структурирани така, че очакванията, които дадена сцена създава у зрителя първоначално, биват обърнати с хастара навън в края на сцената и често това се оказва материална или метафизична причина за шантавото поведение или външен вид на героите му. Примерите са безброй, от шокираната прическа на Хенри Спенсър, през аномалията, която представлява лицето на Джон Мерик, до приблизително всеки един герой от Туин Пийкс в даден момент.

Джак Нанс в ролята на Хенри Спенсър в "Гумена Глава"
Джак Нанс в ролята на Хенри Спенсър в „Гумена Глава“

Тази „странност“ обаче не е самоцелна и работи прекрасно с останалите визуални елементи и особено вниманието на художника Линч към детайлите, като по този начин приковава зрителя, обвързва го емоционално със случващото се на екрана. Така независимо в кой жанр или на какъв архетип ще се позове, Линч почти винаги успява да изненада и това е една от основните характеристики, които вдъхнаха усещането за свежест в „Туин Пийкс: Завръщането“. Докато „Игра на тронове“ непрекъснато забързваше действието си за раздразнение на немалко фенове, „Туин Пийкс“ като че забавяше времето, поставяйки ни в балон, чиято локация е някъде извън познатите ни рамки за телевизионно развлечение.

Независимо дали разпознаваме препратка към „Булевардът на залеза” или „Магьосникът от Оз“, тя не завършва както бихме очаквали. Когато абсурдността на дадена ситуация, като тази на Дъги през по-голямата част от сезона, не бива подлагана под сериозен въпрос от никого, започваме да се чудим дали преживяванията на заобикалящите го образи са рационални. Подобно пародиране обаче често потвърждава и мисълта, която спохожда името на Дейвид Линч, а именно че в един така абсурден свят всичко е възможно и именно това е най-плашещото. В новия сезон режисьорът избра да ни направи свидетели на повече от 15 часа Дъги-шоу, като в почти всеки епизод ставахме свидетели на поне един момент, в който тръпнейки очаквахме електрическо присветване и появата на добрия стар агент Дейл Купър. Обръщане на очакванията, благодарение на което сериалът придоби един малко по-особено забавен стил (добри примери са сцената в асансьора с Дъги, както и личния ми фаворит с шоколадовото зайче) и си освободи време да развие митологията на света и сюжети за новите герои със съдържанието на, поне на пръв поглед, визитни картички.

Режисурата на Линч разкрива светове, чиито закони нямат общо с функциониращите в собствената ни реалност и затова им липсват правила, които можем да възприемем рационално и обвържем в думи. Това създава непрекъснато напрежение и любопитство, оставяйки ни емоционално открити за следващата изненада. Също както отварянето на синята кутия в „Мълхоланд драйв“ издърпва камерата по-дълбоко в кошмара, така в новия сезон границите на сериала бяха разрушени в епизод 14, когато героят на Дейвид Линч, Гордън Коул разруши четвъртата стена, разказвайки съня си с Моника Белучи. “It’s all a dream, but who is the dreamer?”.

Следвайки богатата традиция на сюрреализма и черпейки вдъхновение от особеностите, оформящи съня и мечтите, Линч насища обикновени предмети с абнормален смисъл и в този сезон можем да изредим множество, но за по-пестеливо тук ще се огранича с първите, които ми идват наум: ключът от хотелската стая на Купър, столът в дневната на семейство Бригс и зелената ръкавица, с която Фреди преби летящата есенция на Боб.

Кадър от епизод 17 на "Туин Пийкс: Завръщането"
Кадър от епизод 17 на „Туин Пийкс: Завръщането“

Над каубойския конфликт в офиса на шериф Труман тегнеше усещането, че всеки момент ще завърже безкрайно разпилените фрагменти на наратива. След като в продължителния momentum, който се разгръщаше в епизод 17, сякаш всичко си идваше на мястото и пъзелът постепенно избистряше картина, в която доброто ще победи, сънуващият се оказа агент Купър и визуално това беше предадено с наслагването на кадъра, в който Кайл Маклоклън гледаше към нас, зрителите. Купър беше централния герой на този сезон, независимо дали следяхме калпавите странствания на Дъглас Джоунс или жестоките убийства на Мистър Си. Както се изясни накрая, всички останали бяха на разположение, за да му помогнат по пътя обратно, едни съпътствани от свръхестественото присъствие на Огнебореца и други, по-обикновени примери за подражание, като Бушнел, Джейн-И иСони Джим, уповаващи се на ценности като любов, чест и доброта.

Към края на епизод 17 Купър, в поредната мета-препратка, се обърна към всички присъстващи като актьор, изпълняващ главната роля в театъра: „I’ll see you at the curtain call”. Така завесите придобиха символизма не просто на паранормалното измерение на Червената стая, но и на онези, пред които откриваме актьорите в края на театрална постановка или балетен спектакъл. Купър лаконично сподели, че се готви да излезе от сцената и да се впусне в нашия свят, където къщата на семейство Палмър всъщност е собственост на жената (Мери Ребър), която се появява на вратата и която не е актриса в кожата на фикционален образ, а съвсем действителна личност.

Обръщайки поглед назад към „Огън, следвай ме“, към който неминуемо насочват толкова много от обратите във финала, разбираме, че възрастната госпожа Тремонт и Шалфонт винаги е била част от нашия свят. Но дори да приемем, че целият „Туин Пийкс“ е просто сън, което не би било съвсем вярно, неговите послания и неустоимото му въздействие не губят очарованието си, какъвто е случаят и с всички останали филми на Дейвид Линч. Тези спорадични прояви на нашата реалност в художествения свят на Туин Пийкс всъщност бяха част от целия сезон и особено се отличиха в историята на некоронованата принцеса на Туин Пийкс – Одри Хорн. След мъките, разстлали се в 4 епизода, да отвори вратата на дома си и да посети „The Bang Bang Bar”, Одри пристигна там, за да открие, че Еди Ведър не бива представен със сценичното си име, а с кръщелното си Едуард Луис Севърсън III. Небезизвестният „Танц на Одри“ също беше представен така, както е известен на феновете и както не би трябвало да е популярен във фиктивните граници на сериала. Повече относно историята и tulpa-та на Одри ще откриете в следния текст, който напълно се припокрива с моето тълкуване на нейната енигматична история и затова няма да го преписвам тук.

Шерилин Фен в ролята на Одри Хорн, епизод 16 от "Туин Пийкс: Завръщането"
Шерилин Фен в ролята на Одри Хорн, епизод 16 от „Туин Пийкс: Завръщането“

С разбиването на героя на Купър на две половини, светият глупак Дъги и нечестивото чудовище Мистър Си, Фрост и Линч направиха своеобразна деконструкция на различни познати черти от любимия агент, а същевременно и на модерния архетип за героя. Затова единствен той пътуваше между измеренията и ложите, „Завръщането“ в заглавието придоби нов смисъл с разгръщането на Одисеята му обратно към Туин Пийкс. Единствен той имаше способността да се върне назад във времето, за да осъществи плана, който му бе изложен в първите минути на сезона от Огнебореца. Купър предчувстваше, че от другата страна, където отиваха с Даян, нещата може да са различни, но предвид целта, а именно предотвращаването смъртта на Лора Палмър, усилията си струваха. Затова и агентът се хвърли стремглаво, за да се появи в нашата реалност, почти непозната му, в която се казва Ричард. В тези последни минути от епизода усещането за сън напомняше съновиденията в „Изгубена магистрала“ и Купър прие форма, асимилирала трите аватара. Дъги е Купър, лишен от воля, а Черния Купър е Купър без принципи или едно от чудовищата в днешното общество, чиито злини не могат да бъдят изкупени.

Агент Купър е компилативен образ на двамата, но и нещо по-комплексно. Промяната му (или по-точно състоянието му в нашия свят) резонира с общата многолика представа, която Кайл Маклоклън в изключителното си изпълнение създаде за героя по протежението на абстрактния 18-часов експеримент и с която обогати завещанието на стария Купър, какъвто го видяхме в пробуждането му от епизод 16. В крайна сметка Купър не е супергерой, затова и в последните си мигове на екрана беше показан като човек, загубващ битката. Сам по себе си фактът, че е там, раздавайки се в опит за пореден път да спаси Лора, може да се разглежда като победа. В света на Туин Пийкс доброто и злото се борят като вода с камък, където второто сякаш е неизличимо, но жизненото вълнение на доброто плавно го изменя и постепенно надделява. Фактът, че всички персонификации на ужаса получиха заслужения си край в развръзката, може би е достатъчна победа.

Цялото зло не може да бъде изличено, както отчетливо алармира финалният, смразяващ кръвта писък на Лора Палмър. За него могат да се изпишат есета, позоваващи се на цикличността на времето, будиски истини за страданието и прочее философски проблеми, но тук само ги споменаваме. В заключителния момент историята в крайна сметка се върна към Лора Палмър, в реалността позната като Кери. Както Жената с дънера спокойно нарежда преди пилотния епизод: “Laura is the one”. Думите й напълно капсулират духа и на новия сезон. „It encompasses the awe!”. („Представянията“ в първи сезон, които за съжаление не са налични за стриймване в Netflix и липсват от повечето торенти, също са чисто злато и силно препоръчителни, ако искате да осмислите по-добре „Завръщането“).

Шерил Лий в ролята на Кери/Лора Палмър, епизод 18 от "Туин Пийкс: Завръщането"
Шерил Лий в ролята на Кери/Лора Палмър, епизод 18 от „Туин Пийкс: Завръщането“

Трагичната история на Лора е катализатора зад „Туин Пийкс“ и да я променят напълно, опорочавайки я, особено след като в този сезон допълнително бе развита, би било в разрив с духа на сериала. В крайна сметка, първоначалната идея убиецът на Лора Палмър да не бъде разкрит никога се осъществи в известна степен по време на тези последни секунди.

Историята за насилието над все още невръстната жена винаги е била сърце и основа за всички останали сюжети в сериала, затова и той можа да си позволи да завърши на толкова висок тон – Лора несъмнено е обречена и това е дълбоко разстройващо, независимо дали защото къщата на семейство Палмър е Земен полигон за астрални присъствия или защото във всяка възможна реалност съдбата ѝ е предопределена. Подобно на Орфей, който се обръща към Евридика, преди да са излезли от Подземния свят, Купър изпуска Лора обратно в кошмара. Нейната история е отражение на безброй подобни, случващи се в нашия свят. Във визията на Линч и Фрост, този наратив изглежда ще се повтаря до безкрай, но насреща борбата със злите сили има поне един агент Купър, който, подобно на завършека в „Огън, следвай ме“, където отново беше до Лора за утеха, е непреклоним. (Повече за симпатията, която Линч провокира към главната си героиня можете да откриете в рецензията за „Огън, следвай ме“).

Черно-белите кадри от филма, посветен на последните дни на Лора и подадената от Купър ръка в края на епизод 17 ни поставят на прага на съдбата, точно в момента, когато миналото започва да диктува бъдещето. Ако Лора последва Купър в гората, шахматната дъска мигом се пренарежда в изходна позиция. Баща ѝ не е насилник, Пийт Мартел не намира увитото ѝ в найлон тяло и тихия град Туин Пийкс не бива отровен в сърцевината си. Изходът напомня на библейския епос на Мартин Скорсезе, „Последното изкушение на Христос“, в който също за миг получаваме възможност да видим какво би се случило, ако разпнатите получат шанс да слязат от кръста, излизайки от смрачените горски дебри. Или пък на „25-ият час“ на Спайк Лий, където накрая получаваме приказна илюзия вместо действителната развръзка.

Ал Стробел в ролята на Майк, епизод 17 от "Туин Пийкс: Завръщането"
Ал Стробел в ролята на Майк, епизод 17 от „Туин Пийкс: Завръщането“

Психологическите страхове на героите във филмите на Дейвид Линч често се манифестират във формата на чужди, неизвестни създания, които похищават дома на героите, единственото място, където те биха намерили убежище. В „Изгубената магистрала“ такъв е Мистериозния мъж, в „Мълхоланд драйв“ е гротески сгърченото тяло на Бети, което сама открива, преди първото си събуждане. В първите два сезона на „Туин Пийкс“ е Боб, а при „Гумена глава“ е почти всичко в живота на главния герой. Веднъж появили се, тези персонификации на страховете на героите, а съответно и на зрителя, се превръщат в непрекъснато активна заплаха, витаеща в атмосферата (сцената в закусвалнята от „Мълхоланд драйв“ прекрасно илюстрира този похват, като мисълта и представата за страховития грозник, изникващ иззад ъгъла ни държи на нокти всеки път, когато камерата пълзи към открит ъгъл). В „Завръщането“ Огнебореца каза на Купър още в самото начало, че „сега то е в къщата ни“ и така обобщи нестройната редица машинации от страна на Черния Купър, които видяхме. Мрачната музикална тема, с която той се появява за пръв път в епизод 1 отлично улавя провлачените му движения и експлозивното насилие, което прилага над всеки, изпречил се на пътя му.

Тази драстична промяна, черната кожа, в която бяхме принудени да гледаме самоотвержения агент Купър, а в голяма степен и любимия си сериал през по-голямата част от сезона, обаче не дойде изневиделица. Още в интрото на „Завръщането“ се чувства промяната на тона. Виждаме лицето на Лора Палмър, което избледянва върху величествените северноамерикански гори, както и други добре известни кадри, но перспективата е променена. Като че Фрост и Линч заявяват още тук, че пътуването, което ни предстои, ще бъде нова гледна точка към добре познатото старо. А хипнотичният начин, по който монтажът наслагва завесите и пода от Червената стая върху реалността, сигнализира преплитането на фикция и реалност, на добре познатото старо отпреди 25 години със стремежа към неизвестното, който все още е основна движеща сила за Дейвид Линч и Марк Фрост. Но освен с вълшебното интро, сериалът даваше индикация и в общия си музикален план, че вече не е просто наизустената от всички ни история за живота на отбрана част от жителите на Туин Пийкс.

Кадър от интрото на "Туин Пийкс: Завръщането"
Кадър от интрото на „Туин Пийкс: Завръщането“

Линч споделя, че „филмите ми са 50% визия и 50% звук“ и един от най-сполучливите похвати, лесно отличим в цялата му филмография, е именно способността на музиката и звуците несъзнателно да повишават атмосферата, независимо дали в момента тя е романтична (любовната песен, която Сейлър пее на Лула в „Диво сърце“), необяснимо тъжна (сърцераздирателното изпълнение в „Silencio” от „Мълхоланд драйв“) или причудливо зловеща и едновременно забавна (Дъги Джоунс в Червената стая). Наелектризиращото напрежение, забъркано от звуците, не може да бъде напълно идентифицирано и така вместо да се оголват пред очите ни, необикновените му светове ни въвличат директно в многоъгълните си измерения. Това майсторство, с което Линч обработва дори ежедневния шум и насища с (или лишава от) него сцените си, придава една неуловимост на филмите му, която ги прави и толкова плашещи. (Според една популярна формулировка на Уилям Бъроуз, „параноик е онзи, който знае съвсем малко за заобикалящата го среда“ и това е най-точното определение за състоянието, в което режисьора Дейвид Линч поставя героите и зрителите си).

Използван пестеливо, познатият саундтрак от оригиналните 2 сезона пренасяше музикалните тропи в най-точните моменти, превръщайки ги в нещо наистина специално. Темата на Лора Палмър, която прозвуча, когато Боби Бригс видя абитуриентския ѝ портрет за пръв път от години, беше съкрушителна. Както когато Купър помириса чаша „дяволски добър Джо“ в епизод 5 и вълнението му беше подчертано от познатото джазово соло на барабани. Може би най-силно въздействие от подобен характер имаше завръщането на агент Купър в епизод 16, в което неговата увереност („I am the F.B.I.”) бяха подчертани от вариация на добре известната основна тема. Така въпреки непрекъснатия си стремеж към неизвестното, Линч показа, че множество от старите травми и радости в „Туин Пийкс“ все още играят активна роля.

Но през повечето време „Завръщането“ се разви като кошмар, вместо да се осланя на по-лековат хумор, затова и тишината, редом с ехото на вятъра, замлъкващите синтезатори и припукването на електрически звуци имаха съществено присъствие. Те подчертаваха както абсурдността на доктор Джакоби, пръскащ със златен спрей лопати за „измъкване от лайната“, така и покъртителната, корозивна самота на Сара Палмър, палеща цигара от цигара, докато гледа документален филм за диви животни или боксьорски мач, зациклил в безкраен кръговрат.

Грейс Забриски в ролята на Сара Палмър, епизод 14 oт "Туин Пийкс: Завръщането"
Грейс Забриски в ролята на Сара Палмър, епизод 14 oт „Туин Пийкс: Завръщането“

Новият сезон засегна по-зрели и мрачни проблеми, чието развитие би било неправилно романтизирано от оригиналния саундтрак, чието отнесено спокойствие не би подхождало на суровия ужас, просмукал се тук. Един изключителен момент, в който това използване на познати звуци дава контекст за случващото се, е измъкването на Купър от Черната ложа в епизод 3. Хаотичното спускане през космическите селения е акомпанирано от пращящи звуци и разстроен синтезатор, а когато приковава очи в сляпата Найдо, утихващият синтезатор замлъква, освобождавайки място за по-мистериозни тонове. Тежкото тропане по металната врата създава представата, че Купър е преследван от непозната сила, но всичко обозримо на екрана е някак чуждо и невиждано преди, единствено шумът дава контекст, напомняйки за някои от по-интензивните моменти в оригиналните епизоди, като първата поява на Боб до леглото на Лора.

По протежение на 18-часовата история и специфичната визия, пред която всеки останал сериал изглежда като продуцирана за масите имитация, сериалът, който би трябвало да възнаграждава внимателното гледане, в крайна сметка изплю това внимание обратно в лицето на зрителя. Също като в „Мълхоланд драйв“, колкото повече се взираме и ослушваме, толкова повече се засилва усещането, че някой е издърпал чергата изпод краката ни, защото финалните опити на Купър в мисията да спаси Лора претърпяват неуспех.

Кайл Маклоклън и Шерил Лий във финалния кадър от "Туин Пийкс: Завръщането"
Кайл Маклоклън и Шерил Лий във финалния кадър от „Туин Пийкс: Завръщането“

Връщам се толкова често към „Мълхоланд драйв“, защото той отлично илюстрира способността на Дейвид Линч да ни пренася на друго място, да похранва най-радостните и най-тайните кътчета, да ни гъделичка емоционално, без да ни оставя рационално да обясним идеите му. В „Мълхоланд драйв“ Даян се самоубива и така приключва историята си на минорен, почти нихилистичен тон. В „Туин Пийкс“ изглежда злото е непобедимо и травмата на Лора неизличима, но винаги ще има и добро, което да му опонира. Класическата източна постановка за силите на светлината и мрака, които са в непрекъснато единоборство.

Трети сезон представляваше калейдоскоп от интересни идеи, немалко от които едва загатнати, но през по-голямата си част успяваше да ни придърпа по-близо до екрана, затаяващи дъх в търсене на още детайли, в помощ на разнообразните теории, опитващи да разрешат мистерията. В крайна сметка сериалът винаги се е занимавал с разнородните измерения на мистерията и тайните, които пазим, а финалният кадър, върху който текат имената на хората зад „Завръщането“, обобщава тези две основи по възможно най-задоволителния начин.

„One for the grandkids!”

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

27 Comments

  1. Браво Жор, чудесни анализи! Личат си натрупванията през последните седмици! Ще се повторя, но е чест да бъдеш единствения анализатор и модератор на единствения Туин Пийкс клуб в България. Поздрави на всички участници, ще ми липсвате, без изключение!

    1. Да се самокоригирам – водещ, но не и единствен анализатор!

  2. Разказа ни играта Линч. Дано да няма повече – не че не ми се иска отново да бъда в този свят, но финалът беше перфектен. Пер-фек-тен. А към съвършенството няма какво да се добави.

    Независимо коя година е, Туин Пийкс ще е Туин Пийкс. Прекрасна алегория за вечните битки и сблъсъци между доброто и злото.

    1. Къде може да се намери продължението на този сериал….????

  3. Жор, Благодаря ти за всичко през последните 3-4 месеца.
    Признавам, че не следях сайта изобщо, преди да го открия като единствения пристан за новия сезон на „Туин Пийкс“.
    А сега обещавам, че ще продължа да го следя, защото заслужихте уважението и доверието ми 🙂

    Не бих казал, че съм разочарован от финала на „Туин Пийкс“. Но някакси таях надежда за някакъв хепи енд, признавам. Твърде приказна е вселената на „Туин Пийкс“, за да не завърши след 25 години с една положителна (ако щете и банална) радост. Но….това е Линч и трябва да се примирим.

    Купър да спаси Лора и всички да се събудят в една нова реалност, в която нещата са положително подредени за всички. Де да знам, мисля, че го заслужавахме и всички фенове щяха да го оценят. Наистина щеше да е банално, но щеше да донесе удоволетворение и усмивки 🙂

  4. Все пак някой ще се престраши ли да направи по елементарен и обясним анализ какво точно се случи накрая на 18 епизод.Каква е тази сила Джуди?Къде се намираше Джефрис и защо не може да излезе оттам.Купър и Лора в някаква паралелна реалност ли бяха?Каква беше ролята на сляпата жена?Поне с Боб ясно какво стана.

  5. Наистина интересен текст. Прави впечатление, че никъде до сега (не говоря за конкретния анализ, а изобщо) не срещнах референции към творчеството на Хорхе Луис Борхес – не знам Линч да е признавал, че е повлиян от него, но темата за сънуващия, излизането от съня, модулирането на съня, сън в съня, etc. е изключително сходна с някои от текстовете на автора (сещам се за „Кръглите развалини“, но като цяло в цялата сборна от няколко книги „Смърт и компас“ тази тема е изключително засегната). Няма как да не се сетим и за романтика Колдридж, който ни пита в свое стихотворение какво бихме направили, ако сънуваме, че сме в Рая и открием там най-красивото цвете на света, откъснем го, а после се събудим с цветето в ръката си. Разбира се, винаги можем да търсим поглед и към т.нар. „сънувачи“ в книгите на Карлос Кастанеда – за контрола на съня при магьосниците брухо. И т.н., и т.н.

    Още веднъж: наистина плътен и многопластов анализ на сезона. С удоволствие го четох.

  6. Dream within a dream within a dream, huh? :}

    Успях да прочета целия линкнат текст на другия маниак като теб. Уикенда ще разчета и последния ти текст, мастодонте :}

    Хвала!

  7. Аз пък смятам, че Лора сънуваше. Тя беше центърът и около нея се въртяха другите герои, включително Купър и Купър.

  8. Ето още една интересна теория:
    https://medium.com/@onantiad/episodes-17-18-of-twin-peaks-the-return-are-meant-to-be-watched-in-sync-81352ce38e8
    Според нея епизодите са синхронизирани. Ако си ги пуснете едновременно ще забележите, че Сара Палмър започва да издава зловещите звуци в епизод 17 след като Тремонт затваря вратата в 18. След като свършва епизод 18 в епизод 17 започва красивата песен на Джули Круз. Това обяснява взаимовръзките между двата свята, които се споменават в поемата. Има и други съвпадения, няма да ги преразказвам.

    1. Edit: Интересна е, но в статията има доста неща, които ми се струват абсурдни. Например, че зелената табела в Одеса преднамерено съвпада с цвета на ръкавицата на Фреди. Може би синхронизацията е(ако изобщо има такава) чак към края.

  9. Невероятен сезон, след приключването му останах с усещане подобно на това след прочита на книга на Филип Дик. Преплитането на реалности, объркването, събуждането, ми напомнят за „Юбик“ и „Трите стигми на Палмър Елдрич“. Във втората, след приема на наркотично вещество се озоваваш в реалност конструирана от същество, което е нещо като Демиург. Там също имаше двойници/отражения, които се реят насам-натам. Доволен съм от финала. В едно интервю Линч казва, че разкриването на мистерията около убиеца на Лора Палмър е било голяма грешка. Не очаквам да направи финал, в който всички мистерии са разкрити и се обяснява наратива. Сега финала може да се интерпретира по няколко начина, но честно казано за мен това не е от голямо значение. Важно е пътешествието и чувството, което остава, както казва Кубрик в едно интервю за „Одисеята“: In this sense, the film becomes anything the viewer sees in it. If the film stirs the emotions and penetrates the subconscious of the viewer, if it stimulates (however inchoately) his mythological and religious yearnings and impulses, then it has succeeded.

  10. Любопитни неща от „Огън, следвай ме“:
    Когато Купър отива при фургоните, за да търси следи около изчезването на Честър Дезмънд, вижда липсата на един от фургоните. На въпроса кой е живял тук получава отговор от Карл: „Една старица и внук й. Чалфонт. Всъщност Чалфонт се казваха и тия , които го бяха взели под наем преди тях. Две семейства Чалфонт. Странно.“
    Агент Дезмънд изчезва след като намира пръстена под въпросния фургон. Изчезва и фургона. По време на сцената се акцентира върху електрическия стълб и отново цифрата „6“.

    Определено ще се гледа всичко наново 🙂

  11. Вчера си пуснах пилотния епизод от първи сезон за пръв път след финала и… всичко изглежда и се усеща по-различно от миналата година, когато за последно си припомнях сериала. Абсолютен култ, год демит 🙂

    1. Супер. И аз планувам да го врътна изцяло, но още съм под влияние на емоциите, чета теории и т.н. Та изчаквам да поутихнат емоциите умишлено и октомври го почвам. В интерес на истината изгледах първите два сезона и игралния малко преди старта на трети, но точно това, което казваш, искам да го изпитам и аз. Убеден съм, че сега чувството ще е различно.

      И една хубава новина!
      От „Бард“ ми потвърдиха, че плануват да издадат и „The final dossier“ на Фрост. Така че чакаме. Доколкото разбрах от американските сайтове в книгата ще има доста връзка с трети сезон и може би ще ни се изяснят много неща.

    2. Правилно прецених да не си припомням първите два сезона преди края на трети. Усещането сега ще бъде съвсем различно.

  12. Здравейте, уважаеми. Long time no see, както се казва.
    Бях позабравил за този форум, пък и за Туин Пийкс, като цяло. И ненадейно се сетих и си казах – нека направя едно добро дело и днес. Може би на някого бих помогнал, кой знае.
    Благодаря на Жор за неговото старание в опитите за анализ на това, което някои наричат „трети сезон“ на Туин Пийкс. Сега, вече като съм изгледал цялото нещо, мога наистина откровено и за себе си да кажа – Туин Пийкс има два сезона. И завърши без излишна радост, неясно, многосмислено, още през далечната 1992 година.
    Да кажа, че съм разочарован от това, което някои наричат „трети сезон“ на Туин Пийкс, ще бъде, меко казано, невярно. „Разочарование“ е много слаба дума. Но пък и не за това влязох тук, а за да напиша този свой последен коментар по темата. Защото наистина, независимо дали някой ще прочете или не, дали някой ще псува, ругае или ще се съгласи – аз повече в този форум, определено нямам намерение да влизам. А влязох преди всичко, за да споделя с вас, че бях предубеден. Бях предубеден към „Игра на тронове“. Бях засичал части по НВО, някакви щуротии, някакво брутално насилие, интриги. Казвах си – това са поредните тъпотии, няма да го гледам. Но каква е връзката между Троновете и Туин Пийкс!? Ето каква – т.нар. „трети сезон“, на практика, ме принуди да потърся нещо годно за гледане. Нещо, към което дори бях предубеден. И започнах – от първи сезон, изтърпях първоначалното си недоумение на първите епизоди, след което се случи: бях обладан. Не можех да спра да мисля за Троновете, докато не приключих и с последния епизод на сезон седми. Сега чакам сезон осми! И даже си купих книгите. Та, в крайна сметка – ЕДИНСТВЕНОТО, за което съм наистина, ама горещо благодарен на така наречения „трети сезон“ на Туин Пийкс е това – че ми отвори очите за един неподражаемо, превъзходно направен сериал. Е, там няма нелепи сцени, няма например нелеп младеж с нелепа зелена ръкавица, с която нелепо маа из въздуха и блъска не по – малко нелеп желатинов мехур, подскачащ /нелепо/ из въздуха и носещ лика на покойния Франк Силва… Но пък има сюжет, интригуващо действие, прекрасна актьорска игра – и какво ли не друго. Така че, приятели – ако има и други като вас, които не намериха в т.нар. „трети сезон“ онова, което търсиха – можете да се пробвате и вие. Може пък и да ви хареса. А може пък и да се влюбите. Но във всеки случай – поне ще сте гледате едно истинско произведение на изкуството, нямащо претенции да е филм, но удрящо в земята безброй скъпи продукции, независимо дали сериали, филми и прочие.
    И както се казва – Hasta la vista, ама не „бейби“, а – muchachos y muchachas!

    1. Говориш за нелепост и даваш за пример сериал, в който хвърчат дракони и „бели бродници“?!
      Пич, ти просто си тъп, това е. И си обладан, определено. От бръмбари в мозъка.
      „Игра на тронове“ е чудесно развлечение, няма спор. Туин Пийкс 3 е просто друга вселена, друго ниво. И не знам с какъв акъл едва ли не сравняваш тези две планети.
      Хайде със здраве, пък когато пораснеш да гледаш филми, в които трябва да се мисли, заповядай отново тук.

  13. Честно, по-слаби 14 първи епизода трудно мога да си представя…За 5 от 100 човека сигурно бе идеалния сезон, но за повечето Дъги просто бе олигофренът на Киното на 21 век…

  14. Аз ви казах, че дупките са две. Има добри и лоши двойници, добри и лоши сили. Боб vs Лора. 😀 То било елементарно ама. Много са даже силни, ама трябва да ги разбереш. Атомна бомба, нанасят се тъмните сили, противопоставят им се светлите. Майката на всяко зло ражда Боб, и светлите сили раждат Лора, от буболечката в гърлото на нейната майка Сара. 🙂

  15. Само че има един проблем, Майката мисля, че се е вселила в Сара и започна да убива подред. Тази баба, която пригриза гръкляна на бедния човечец в бара очевидно беше Сара Палмър. Затова и след като Дейл спаси Лора не откриха майка и. Няма я вече, защото е обсебена от източника на злото. Боб и Лора се разбра, че не са най-силни, а те затова и не се харесват. Единият се опитва да се справи с другия. Но като се спаси Лора, а Боб не, време е да разберем първоизточниците на доброто и злото кои са. В следващия сезон живот и здраве… 😀

  16. За съжаление работата по издаването на новата книга на Фрост в България е спряна. Първата книга се е представила лошо в продажбите, а изданието е скъпо. Информацията е от ИК „Бард“.
    Чаках я с нетърпение, за да си прегледам преди това наново сезоните и сега се чудя дали да поръчвам от „Амазон“ една бройка и да се помъча с английския.
    Жор, имаш ли инфо какво се разкрива в книгата и какво да очаквам?