Лав Диаз е филипински режисьор и един от най-видните съвременни представители на „бавното кино“. По дефиниция това е течение в киното, характерезиращо се с дълги, непрекъснати кадри, без обособен сюжет или наратив. Накратко, повечето филми, които са представители на този жанр, са доста дълги и трудни за гледане. Изискват търпение, концентрация и откъсване от света. „Жената, която си тръгна“ спада точно към този тип кино. Времетраенето на филма е 3 часа и 46 минути. Предполагам, че ако не сте запознати с творчеството на Диаз, може да си помислите, че това е най-дългият му филм. Но не, напротив, това е един от най-кратките му. Повечето варират от пет до седем, даже и по девет часа. Решението ми да присъствам на прожекцията на „Жената, която си тръгна“ изискваше подготовка, тъй като не знаех какво точно да очаквам. Но все пак, желанието да се докосна до творчеството на Диаз и да преживея кино, с което съм запознат твърде малко, надделя.

Филмът ни отвежда до филипински затвор, в който Хорация Соромостро излежава 30-годишна присъда, погрешно обвинена за убийство. По стечение на обстоятелствата тя напуска затвора и решава да отмъсти на Родриго Тринидад – човекът, който я тиква в затвора. Връщайки се у дома, тя научава за смъртта на мъжа си и изчезването на сина им, но успява да намери утеха и подкрепа в дъщеря си. Дотук звучи като обикновена история за отмъщение, която е адски дълга и може би даже претенциозна. Но да нарека този филм „история за отмъщение“ ще е обида. И то доста жестока. Той е много повече от това – по никакъв начин не се доближава до познатите ни revenge movies от рода на „Убий Бил”, „Гладиатор” или пък „Завръщането”.

the-woman-who-left-review-img02

Та, какво е тогава? Представете си книга, която е представител на руската литература през XIX век. Сега си я представете не в Русия, а във Филипините. Готово. Неслучайно „Жената, която си тръгна“ е вдъхновен от разказа на Толстой „Бог вижда истината, но чака“. Типично за руската литература във филма се засягат теми като съмнение в Бог, трагическа вина, бремето на съвестта, морала и добрината и т.н. Чувството, което ми остана след като го изгледах, беше подобно на чувството след прочит на „Престъпление и наказание“ – само че едно е да прочетеш дадена руска класика за пет дена, друго е за 3 часа и 46 минути. Фактът, че Лав Диаз успява да пресъздаде специфичния vibe на руските класици, е достоен за поклон.

Най-много ме заинтригува изборът на режисьора да използва изцяло статични кадри (подобно на „Песни от втория етаж” на Рой Андерсон) , примесени с черно-бяла кинематография. Например, представете си сцена, в която главната героиня се среща с дъщеря си – камерата стои на едно и също място през цялото време, а кадърът продължава около 5 минути. Кадрите под 5 минути са рядкост, повечето са около 6-7, дори и 10. На нас остава да позволим на сцените да се разгърнат, да покажат пълната си същност, без да се чувстват длъжни да ни поучават, а просто да ни покажат. Затова друго има на „бавното кино“ е „contemplative cinema” – на английски to contemplate означава да гледаме или наблюдаваме даден обект за дълго време. Всъщност, тук идват „проблемите“ за зрителя.

the-woman-who-left-review-img03

Резултатът от статичните кадри и черно-бялата кинематография е затруднението да видим отблизо героите. Отне ми много време, за да добия някаква представа как изглежда главната героиня, да не говорим за останалите. Поставяйки камерата далеч от случващото се, режисьорът затруднява зрителя, който се опитва да проникне сред действието, но осъзнава, че това е невъзможно. Изумителното е, че това допринася изключително много за тона и атмосферата на филма. Ако Диаз беше избрал кинематографията да е hand-held или цветна, това щеше да е напълно различен филм, който нямаше да работи толкова добре.

Също е важно да се спомене, че това е първата роля на Чаро Сантос-Консио от 17 години – актрисата, която играе Хорация. Дълбочината, до която достига чрез актьорското си майсторство е просто безумна, имайки предвид хиатуса ѝ.
А защо е толкова съществен кинематографическия избор на Диаз? Ритъм. Ритъм. И пак ритъм. Великият Ханеке казва „Каквато и история да разказвате, тя вече е разказана. Така че, как може да афектирате зрителя? Една от възможностите е ритъмът – киното се движи от него. Затова е много по-близко до музиката, отколкото до литература“. Филипинецът явно разбира перфектно Ханеке, тъй като начинът, по който хем ни отблъсква от историята си (използвайки статични кадри и черно-бяла кинематография), хем ни въвлича все повече и повече, (използвайки дълбочината на абстрактния си наратив) е страшно резултатен.

the-woman-who-left-review-img04

На фона на основната история – пътят, който изминава Хорация – се крие и друга, доста по-тънко и тихомълком зададена история. В нея се крие социалната критика, която цели да наложи Диаз. Годината, в която се развива действието, е 1997 и това, разбира се, не е случайно. Гледайки филма, много често научаваме за проблемите на обществото, които са загатнати от радиото или от случайни минувачи. През 1997 ръстът на отвличания във Филипините е бил страшно висок, а с него и този на насилието в обществото, като цяло. Научаваме и за смъртта на Майка Тереза и принцеса Даяна, което увеличава световния хаос. Затова филмът успява не само на човешко и морално ниво, но и на социално.

На няколко пъти споменах дължината на сцените и трябва да призная, че наистина някои ме подразниха доста. Има сцени, в които даден герои получава епилептичен шок, гърчейки се на земята. Цели 5 минути на екрана виждаме просто това. Ако някои сцени, като тази, бяха двойно по-кратки, щяха да изпълнят целта си доста по-добре. Сега също са въздействащи, но ефектът е допълнен от раздразнение и желание за край. Предполагам, че точно това не ме допусна да се потопя изцяло във филма.

the-woman-who-left-review-img05

Хорация изминава дълъг, трансцендентален път, изпълнен от въпроса „Какво е да си човек?“ Промяната, през която преминава, е до толкова разтърсваща и реалистична, че зрителят започва да се съмнява във възприятията си за света. Самият режисьор казва, че филмът може да се изпита най-достоверно, като приемем, че никой не разбира живота истински, а просто се примиряваме със случайността му. Диаз е режисьор със специфичен поглед към киното, достоен наследник на Бела Тар, Робер Бресон и Андрей Тарковски. Победата му на фестивала във Венеция през 2016, отмъквайки Златния Лъв, е напълно заслужена. Стилът му се процежда през зрителя и не го напуска до края. Само един истински артист може да сътвори толкова личен и истински филм.

Оценка: 8/10
__
Жената, която си тръгна е част от програмата на 21-вия София Филм Фест

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 Comments

  1. Филмът е чудовищен! Всеки кадър е като зашеметяваща фотография, историята е хубава, героите са супер живи и интересни! Това е един от най-хубавите филми, които съм гледал!
    Оценка: 12/10

    1. Яка оценка…

      А моят въпрос към този форум е… трябваше ли да чакаме толкова време, за да получим такова блестящо ревю на очевидно качествен филм, който не е по комикс или за горила?

  2. оо да, определено исках да го видя и аз, сега искам още повече.