„Чувал съм, че има един вид птица без крака, която може само да лети, а когато се умори, спи на вятъра. Птицата се приземява само веднъж в живота си… тогава умира.“
От Days of Being Wild на Уонг Кар-уай
В света на Уон Кар-уай хората живеят в капана на недостижимото. Киното винаги е било способно да превърне всеки миг в спомен за нещо отминало, но култовият хонконгски майстор използва това изкуство, за да създава спомени за нещо, което никога не е било. Камерата му умее да улавя любовта, сякаш е физически обект, но героите му така и не успяват да направят същото. Те се намират твърде надълбоко между дърветата, за да видят цялата гора, и точно там си остават, бродейки като призраци из живот, който не им принадлежи.
Без значение дали прави драми за двама души в една стая или епоси с бойни изкуства, филмите на Уон винаги се зараждат в копнежа на героите. А уникалната им сила, която ги запечатва в паметта ни като преживявания от собствения ни живот, е безсмъртието на този ненаситен копнеж, търсещ любов, която е извън обхвата му – носталгия към живот, който никога не е бил изживян. Филмите му са за онези неща, които никога не са били с нас, въпреки че ги усещаме по-истински от самите себе си, а както и за това, което е толкова близо до нас, че започваме да го губим. Чрез ярките си цветове (обикновено дело на брилянтния оператор Кристофър Дойл), флуидния монтаж, сдържаното ползване на музика, разкъсаните наративи и емблематичния си step-printing метод Уон Кар-уай цели да улови ефимерното и да му намери място в историята на човешкото съществуване.
Step-printing методът на Уон Кар-уай
Това виждаме в Happy Together, където двама мъже търсят дома си от изоставения Хонконг в далечната Аржентина, докато се борят с любовта си един към друг, чиито страсти разяждат връзката им също толкова, колкото я подхранват. Същото чувство разпалва нажежения, оръфан градски романс Fallen Angels – една вулгарна балада към всички чудати типове на нощта, които се сблъскват в мрака, но не оставят един на другиго нищо повече от белези. Точно това търсене е и мотивацията зад всяко възхитително, живописно движение в елегичния екшън The Grandmaster, в който историята за наследството на бойните изкуства в Китай се свежда до любовта и честа на двама бойци, изгубили надеждата за бъдещето в провалите на миналото.
Всичко това е част от интересите на Уон още от началото на кариерата му. Във втория си филм Days of Being Wild (пристигащ след дебютния му As Tears Go By, криминална драма, наподобяваща повече хонконгските трендове на времето, отколкото бъдещия стил на Уон) той разказва първата си разбъркана история за безнадеждно влюбени хора. Двама от тях, несмирения Юди и плахата Су Ли-жен, не смогват да бъдат заедно, но завинаги носят със себе си спомена за една „вечна минута“, в която са усетили смирение, стоейки един до друг. Тази минута – едно изгубено, но незабравимо късче време – е абстрактната дестинация, към която всеки персонаж на Уон се стреми. Но за нас зрителите самите филми на този романтик са тази вечна минута, която в краткото си времетраене съдържа малко от есенцията на самия живот .
Сега ви представям три визии на копнежа от Уон Кар-уай, от трите му най-велики филма.
Чункин експрес / Chungking Express (1994)
Ако някога е имало филм, който носи усещането на юношеската първа любов, то това е Чункин експрес. Този задъхан, стремглав поглед към улиците на Хонконг, обединяващ два разказа в един несвързан, но и перфектно симбиотичен диптих, е една от великите филмови интерпретации на дестабилизиращото вълнение, което поражда у нас откритието на любовта. Като много от най-емблематичните филми, Чункин експрес постига универсалността си чрез културна специфичност, възползвайки се от неповторимата енергия на този град, който поради политическите си отношения с Китай сякаш е откъснат от света, изолиран като в снежен глобус от собствените си мечти за независимост. (Уон само веднъж се опитва да изпробва стила си в чуждестранен контекст с американския My Blueberry Nights, който е от редките му провали.)
Героите в двете половини на Чункин експрес се стремят към някакъв мираж, без да знаят какво ги тласка натам. В първата част се запознаваме с Хо Чи-му (Такеши Канеширо), полицай, наскоро изоставен от приятелката си, който безцелно прекарва дните си чакайки тя да се върне. Решен най-накрая да си намери жена за вечерта, той заговаря възможно най-интригуващия човек в един евтин бар – мистериозна, безименна дилърка на дрога (Бриджит Лин), чийто живот е изцяло прекаран в бягане. Той я откарва в хотелска стая, където тя заспива веднага. На сутринта я оставя и двамата не се виждат повече. Тази среща може и да е малка, но е значителна и за двамата – за нея, тя е показ на доброта от непознат, обикновен човек, чиито несигурности укротяват собствения й хаос; за него, това е кратък поглед към богатия живот, който съществува точно извън полезрението му.
Същата нервна, развълнувана енергия пулсира през втората половина, в която също имаме ченге (Тони Люн), което отскоро е сингъл, но този път той заема ролята на безименния обект на възхищение (той никога не получава друго име освен Полицай 663). Тук фокусът е Фей (Фей Уон), очарователна, игрива, но и срамежлива работничка в магазинче за бързо хранене, която обсебено слуша „California Deamin‘“, сякаш ще намери в тази песен карта към мечтите си. Щом се запознава със 663, тя преминава през всички нормални стъпки на тийнейджърския кръш – първо го наблюдава, после го заговаря, накрая нахлува в апартамента му докато него го няма, пренареждайки и грижейки се за всичките му притежания, сякаш са скъпоценни съкровища. Не можейки изцяло да разбере чувствата си, Фей сякаш предпочита да се фиксира върху аурата, която той оставя след себе си в предметите, защото в несподелената любов идеята за определен човек може да е по-истинска за теб от самия него. Но той също намира нещо лечително в тази фантомна връзка, тъй като тези същи обекти му прошепват спомени, които той трябва да надживее („Аз ли съм оставил кранчето да тече или апартаментът е започнал да плаче?“, казва той, мислейки за бившата си). И така скоро любовта вече не е несподелена.
Между половините на филма има много прилики – и двете проследяват връзката между един човек, преследван от миналото, и друг, който агресивно се старае да живее в настоящето – но разликите между тях помагат на Чункин експрес да разгледа множество страни на хонконгското битие, създавайки един наситен малък свят. В първата част се разказва за една кратка среща между непознати, които в крайна сметка ще трябва да намерят любов някъде другаде, в нещо по-стабилно. Във втората виждаме хора, които редовно комуникират, но въпреки това не умеят да се разберат. Макар и да се оказват завинаги разделени, тяхната любов остава жива като спомен за едно ново начало.
Чункин експрес не е буквално филм за тийнейджъри, но със зашеметителната си енергия носи усещането за спомен за конфузните ранни години на любовта. Може би това чувство за младост се дължи и на творението на филма – Уон решава да го заснеме докато обработва медитативния си епос Ashes of Time, създавайки това енергично малко филмче само за няколко месеца. И в определен смисъл точно в този „lightning in a bottle“ се ражда пред очите ни Уон Кар-уай какъвто го познаваме. Може би затова в Чункин експрес любовта е такава изцелителна сила. Филмът е изпълнен със заразен оптимизъм, който ни обнадеждава за бъдещето на тези герои. Първият досег до любовта – и всеки досег след това – често е едно ново начало в човешкия кръговрат. И точно както никога не забравяш първия път, когато си се влюбил, никога не забравяш и първия път, когато си гледал Чункин експрес.
В настроение за любов / In the Mood for Love (2001)
Обитаващ лиминалното пространство на онези емоции, които не могат да бъдат изказани, но въпреки това се таят под всеки разговор, В настроение за любов взима тръпката от допира на влюбените в Чункин експрес и я превръща в агония. Тази любовна драма от началото на хилядолетието, вече намерила мястото си в канона, разгръща чрез интимните моменти между двама души грандиозно усещане за естеството на самата любов. Малко филми успяват така умело да разкажат история, без да я разказват – ние виждаме цял живот, който съседите г-н Чау (Тони Люн) и г-жа Чан (Маги Чънг) няма никога да имат заедно, защото всеки допир между тях е твърде болезнен.
Той е съпруг. Тя е съпруга. Живеещи в сенките на бракове с по-успешни хора, които обикалят света докато те търпят монотонното ежедневие на Хонконг през 60-те, г-н Чау и г-жа Чан нямат друг избор, освен да прекосят коридора, разделящ апартаментите им, и да започнат да прекарват време заедно. Има празнота в животите им, която те самите не искат да запълнят, защото това би значело да погледнат собствените си слабости в очите. Но щом аферата, която партньорите им водят заедно, става твърде ясна, за да бъде игнорирана, тези самотни души се сближават като магнити, изгубили другия си полюс.
Но колкото и романтичен да е В настроение за любов, той не подкрепя идеята, че две половинки могат да направят едно цяло. В света на Уон Кар-уай хората никога не запазват формата си, живеещи в константно състояние на метаморфоза. Връзката между двама души изисква особено деликатна хармония, която не избягва конфликти, но използва енергията от тях, за да сформира нещо ново. В ефимерната, свръх-урбанизирана реалност на режисьора, тази хармония никога не оцелява дълго.
Г-н Чау и г-жа Чан може и да са разкъсани заради зависимостта си от хора, които им забиват нож в гърба, но това не значи, че взаимно биха могли да запълнят празнотата си. Социалните рестрикции на времето не биха гледали добре на подобна афера, която е доста по-видна от тази на партньорите им. Но освен това и двамата не смеят да направят нужната стъпка, защото не искат да извършват греха на изневярата, който вече е наранил самите тях. Щом се осмелят да погледнат към възможното им бъдеще заедно, те виждат само раните на миналото. Тук Люн и Чънг изиграват една от най-меланхоличните любовни истории в киното, показвайки защо обсебващия, заслепителен копнеж между тези хора, който ги вкарва в капана на мечтите, е причината за тяхната раздяла.
И що за болезнен копнеж е този, криещ се във всеки поглед, всяка дума, всеки допир. В настроение за любов е опиянително красив филм, представляващ най-измамния от всички мимолетно страстни сънища. Монтажът му е толкова безупречно флуиден, че човек не може да си спомни, кога дори са се сменяли кадрите. И въпреки това, някак парадоксално, всички изображения са монументални – перфектно композирани в интимните пространства, с пленителни цветови букети от шокиращо червени и нежно зеленикави оттенъци. Всичко това се обединява в една велика филмова поема – един спомен, принадлежащ на никого и следователно на всички ни.
2046 (2005)
2046 е един вид кулминация за Уон Кар-уай, което го прави и може би най-добрият му филм. Той представлява единственото продължение в кариерата на режисьора, проследявайки Чау Мо-уан, героя на Тони Люн от В настроение за любов, след раздялата му с г-жа Чан. Но освен това виждаме и завръщането на много актьори от предишните филми на режисьора, някои от които дори играя същите роли. 2046 пренася тематични нишки от Happy Together, Days of Being Wild и Чункин експрес, представлявайки един истински магнум опус за създателя си. Ако останалите филми на Уон са преследвани от фантазии за недостижимото, то този намира удовлетворение, като поставя героите си в истински фантазии и им позволява действително да се допрат до недостижимото.
В началото на филма виждаме Мо-уан в противоположността на живота му с г-жа Чан – сега той изживява мечтата си да бъде писател и се изявява като хонконгски Дон Жуан с постоянна ротация от млади жени, преспиващи в апартамента му. Номерът на това скромни жилище е 2047. В отсрещната страна на тясното коридорче се намира 2046 – мястото, което се превръща в символ на копнежите на Мо-уан. В стая със същия номер някога бе отседнала г-жа Чан и той дори не бе забелязал. Но в 2046, г-н Чау поглежда любовта смело в очите. В живота му навлизат и излизат няколко жени (всяка от които е сред най-красивите, някога живели), което дарява структура на този масивен филм. Първата е Бей Линг (Джан Дзъи), проститутка със златно сърце, която го обича безусловно и не изисква същото в замяна. Връзката им е по-еротичната и откровена от всяка друга във филмографията на Уон и може би заради това приключва толкова бързо. Режисьорът сякаш се опитва да даде на протагониста си удоволствията, които досега не е могъл да изпита, но само се докосва до празнотата, оставена от любовта на миналото.
Втората връзка в 2046 е хармонична противоположност на първата. Мо-уан се сближава с Уан Жинг-уен (Фей Уон от Чункин експрес), дъщерята на хазаина му, която тайно мечтае да бъде писателка. Тя е влюбена в японец, когото баща й не одобрява, което я поставя в капан на мечтите, какъвто Мо-уан добре познава. Двамата започват да прекарват време заедно и той се влюбва както в нея, така и в писането й, изпълнено със свободолюбива лиричност, каквато той не намира в собственото си творчество. Но точно както той не можа да забрави г-жа Чан докато бе с Бей Линг, младата Жинг-уен вижда само японеца си, когато разговаря с Мо-уан. Разпознавайки копнежа й, той й помага да комуникира с любимия си, което я кара да напусне Хонконг завинаги и да стане писател в Япония. В тази постъпка Мо-уан намира нещо лечително – този път той успява да се откъсне от собствената си любов, за да може нечия друга да процъфти; отказва се от собственото си бъдеще, за да спаси друг мечтател от капана на миналото.
Именно бъдещето и миналото са ключа към 2046. Филмът примесва тези любовни драми, развиващи се през 60-те, с научно-фантасмагорични видения за бъдещето, които са плод на авторското въображение на Мо-уан. В тях той превръща 2046 в място, където нищо не се променя и следователно нищо не се губи. До този рай за изгубени души се стига чрез влак, изпълнен със самотни пътници и женски андроиди, носещи лица на хора от реалния живот на автора. Тук Уон не просто разказва история за копнежите си, но и коментира върху себе си и фикциите, в които превръща мечтите си. Има нещо тъжно в начина, по който Мо-уан може да види бъдещето само като някаква безчувствена фантазия, докато миналото му се явява толкова ярко в лицето на всяка жена, която обича. Самата му фикция дори го предупреждава: „никой не се завръща от 2046“.
Във В настроение за любов Мо-уан си представа дърво, където може да пробие дупчица, в която да прошепне тайните си и да ги зарови завинаги. В 2046 неговият научно-фантастичен разказ започва като скръбна медитация за неудовлетвореността му, но се превръща именно в еквивалент на това дърво. Запознавайки се с млада писателка и бивайки докоснат от творчеството й, той вижда пътека към истинското си бъдеще. Това ни води до финала на филма. Напускайки апартамента си и оставяйки 2046 зад гърба си, той обикаля из Хонконг и се запознава с мистериозна комарджийка (Гонг Ли), която му спечелва малко пари. Името й е Су Ли-жен – някогашното име на г-жа Чан. Това космическо съвпадение представя пред Мо-уан един последен шанс да се изгуби в миналото. Но той не се влюбва в нея. Тя е не повече от изцелителен епилог в този величествен филм за болките на любовта. В повечето филми на Уон кар-уай героите умират мечтаейки. В 2046, те оцеляват.
„Някога си мислех, че има вид птица, която, щом се роди, продължава да лети до смъртта си. Истината е, че тази птица не отива никъде. Тя е мъртва от самото начало.“
От Days of Being Wild на Уон Кар-уай
