Обичам Агата Кристи. Обичам я още от деня, в който за първи път прочетох „Аферата в Стайлс“. Това се случи в едно много отдавнашно начало на едно много горещо лято. Поглъщах Агата Кристи с настървението, с което децата се тъпчат със сладолед. Убийства на богати съпруги, удавяне на дете, убиец, който се крие в сенките на статуи, отровени тийнейджъри, халосани отзад по главата нищо не подозиращи мъже… Опциите за смърт бяха безкрайни, вълнуващи и необятно забавни за мен. Прекарах онова лято в компанията на Агата Кристи и Еркюл Поаро и не съм съжалявала за решението си нито за миг. От тази лятна среща, която прерасна в истинска любов и продължава и до днес, се случиха няколко неща – открих, че обичам мистерии и пъзели, за второто знаех, но не знаех, че кървавите пъзели са ми по на сърцето. Открих, че искам да пиша. Открих, че мога да прочета една книга за един ден. Реших да стана детектив. С годините тази мечта се стопи и се модифицира в нещо малко по-различно, но любовта ми кървави убийства и мистериите застана на точното място в сърцето ми. Ако си търсите специалист по Агата Кристи и Еркюл Поаро – аз съм вашият човек!

death-on-nile-1-20220217

Второто лято, в което аферата ми с Агата Кристи продължи, ме срещна със „Смърт край Нил“. Историята е елементарна и дори някак банална, уви. Човек все си мисли, че когато му се случват важни или специални неща, то обстановката или обстоятелствата ще предначертаят пътя до тези моменти. Нещо ще подготви човека, че ей сега в живота му ще настъпи драма и съответно промяна… Но не така се случват нещата в истинския живот. В него повечето случки изглеждат тривиални. Затова имаме кино и книги.

Смърт край Нил“ и до днес си остава една от най-любимите ми книги на Агата Кристи. През онова второ лято от запознаването ми с най-опасната британска баба на света, се оказа, че библиотеката в нашия квартал си взима почивка. Тогава майка ми извади прашно томче на „Смърт край Нил“ нейде из рафтовете на претъпканата ни къща. Бях в шок. През цялото време сме имали книга на Агата Кристи в дома си, а аз не съм знаела! Чак бях обидена на себе си, че не съм разбрала. С годините разбрах, че имаме повече от една нейна книга, но в онзи миг „Смърт край Нил“ беше като откриването на Свещения Граал.

Ако седна да ви разказвам етимологията на книгата никога няма да стигнем до последната филмова версия на Кенет Брана. Но има няколко важни неща, които човек трябва да знае за мистериите на Агата Кристи – те често са вдъхновени от неща, които се случват в живота й. В този случай от нейно пътуване до Египет, където придружава съпруга си Макс Малоуън. В книгите й има изследване на характера и психология в много по-големи количества от дедуктивните изводи на Артър Конан Дойл. В романите й има драма, театралност и тесни пространства.

death-on-nile-2-20220217

Мистерията, такава, каквато я познаваме днес използва трикове измислени от Агата Кристи преди близо век. „Смърт край Нил“ е едно от най-известните й произведения и гордо се нарежда до „Алиби“, „Десет малки негърчета“ и „Убийство в Ориент Експрес“. За последните три тя е обвинена непосредствено след излизането им от читателите си, че ги е подлъгала, за да не могат да познаят убиеца преди последната страница. Но Агата Кристи е много честна с почитателите си. Тя дава уликите за решаването на престъплението много преди финала на историята, точно така, както ги вижда в главата си. Няма да ви казвам кой е убиецът, защото намирам това за крайно нередно. Нито в „Смърт край Нил“, нито в останалите й произведения. Какъв човек, по дяволите, би искал да си развали удоволствието от финала? Та това е, като да си оставиш най-вкусното парче от тортата за края на обяда и някой да го излапа преди теб. Или някой да ти каже, че има вкус на шперплат. Какъв човек ще е този, който би го направил и какъв човек ще си ти, ако след това искаш да го опиташ…

Смърт край Нил“ излиза през 1937 година и преди Кенет Брана да се захване с него, романът има две адаптации на екран. Първата е от 1978 година с Питър Устинов в ролята на Еркюл Поаро. А втората е през 2004-а и е част от деветия сезон на „Случаите на Еркюл Поаро“ с Дейвид Суше. В първия филм, който е голям хит, когато излиза, звездният актьорски състав начело с Питър Устинов е допълнен от Дейвид Нийвън, Миа Фароу, Джейн Бъркин, Анджела Лансбъри, Маги Смит и Бет Дейвис. Във втория, може би защото е телевизионна версия, единственото голяма име е Емили Блънт в ролята на Линет Риджуей. Във версията на Кенет Брана, както може и да се очаква, актьорският състав блести и се усеща вкуса на тоновете пари, които са похарчени за имена и ефекти. От самия Кенет Брана, като Еркюл Поаро, през Гал Гадот и Ема Макей, чак до злощастния Арми Хамър, Анет Бенинг и Ръсел Бранд.

death-on-nile-6-20220217

По бреговете на Нил – от пирамидите в Кайро чак до храма Абу Симбел – пътува кораба Карнак и тъй като, както Кристи винаги е казвала – има ли човешки същества, то неизменно има и драма – на борда на Карнак се случва най-голямата – убийство.

Драмата в „Смърт край Нил“ е като добре построена къща от карти, в която всичко е хирургически премерено. Паднат ли основите, пада и цялата купчина. Театър, драма и измама ограждат обстановката в „Смърт край Нил“, напрежението е толкова голямо в един момент, че човек може да го подуши, както може да подуши тръпчивата миризма на джина, който се лее на борда на Карнак. Планът за тази добре заплетена мистерия, в света, който Кристи изгражда, започва своето планиране близо година преди да се случи. Дело на методичен и жесток ум, „Смърт край Нил“ е като добре изиграна партия шах, в която противникът ти взима Кралицата, докато ти си се втренчил в Топа. Защото най-големият трик във фокусите е вниманието на публиката да е насочено на едно място, докато от другата страна някой крои пъклен план на измама.

Стъпвайки на този винаги работещ принцип Агата Кристи поставя група непознати на борда на Карнак, сред които се озовава и нищо неподозиращият Еркюл Поаро. Завесата се вдига, драмата се случва, някой е убит, една огърлица е открадната, някой е пострадал тежко, планът е в действие.

death-on-nile-11-20220217

На финала си „Смърт край Нил“ прилича на Шекспирова трагедия. Карнак акостира в крайната си дестинация с пет трупа и няколко разбити сърца.

Ако да убиеш човек беше толкова лесно, светът щеше да е пълен със злодеи, които щяха да взимат нещо от някой, което не им се полага по право, само с един куршум, а после щяха да живеят в разкош и доволство. Но не е. Да убиеш е тежко, трудно и сложно начинание и „Смърт край Нил“ е доказателство, че дори най-добре скроения план понякога се обърква още преди да е започнал да се случва.

Кенет Брана очевидно харесва Агата Кристи. Или поне харесва Еркюл Поаро – теза, в която дълбоко се разминава с Кристи. Тя презира своя детектив. В началото ненавистта й е просто подигравателна и затова го прави с този нелеп външен вид – конте със смешни мустаци и винаги прекалено елегантно облечен за случая. Поаро е суетен, надут, егоцентричен и рационален. Няма емоция, която да трогне детектива, за да го заблуди и да не различи той доброто от злото. Няма мотив, който да го накара да прости, няма престъпление, което да не може да разкрие. Методичен и студен. Сарказмът от страна на Кристи към най-известното й творение винаги се крие в сенките на нейните думи. Тя непрекъснато го кара да се самохвали и гордо да обяснява, че е най-великият ум, поради което прави главата му яйцевидна. Той е толкова суетен, че за целта тя слага на дундестото му лице големи, почти неестествени и нелепи мустаци. Често персонажите, които се сблъскват с Поаро констатират, колко безумен изглежда той. Нуждата да се чувства важен и да бъде център на вниманието винаги се изразява в театралния начин, по който разрешава престъпленията, в които се замесен – почти безстрашно той се изправя срещу всички заподозрени, за да може мелодично, слушайки с болно удоволствие собствения си глас, да разкрие кой е убиецът. Но не се бъркайте, Поаро не е безстрашен. В същината си той се страхува, именно защото познава човешката природа. Пък и силата му не е физическа, заради дундестото му тяло, така добре охранвано от гурме ястия и голямо его. Суетата и усещането, че винаги е прав са най-големите грехове на Поаро, заради което той често бива наказван от своята създателка. За свое финално отмъщение Агата Кристи избира да го убие преди той да приключи своя последен случай и да е принуден да остави разплитането на загадката в ръцете на своя верен приятел капитан Хейстингс, на когато често детектива гледа с пренебрежение, като на по-глупавия от двамата. И това е най-голямата ирония.

death-on-nile-9-20220217

Обичам Поаро точно толкова, колкото Агата Кристи го презира. Това важи и за голяма част от Англия и света. Важи и за Кенет Брана.

В неговата версия Еркюл Поаро е всичко онова, което на хартия той не е. Може би, защото го играе самият Брана, иначе не мога да намеря логично обяснение. Поаро според Брана е добре сложен британец със странен френски акцент, който значително се е подобрил от „Убийство в Ориент Експрес“ насам. Той е смел и безстрашен и използва физическата си сила, почти толкова, колкото и ума си. Тоест, използва ги премерено. Във версията на Брана Поаро знае отговора на загадката още преди самата загадка да се е случила  и просто трябва да бори обстоятелствата, за да я приключи. Но дори тези обстоятелства не са достатъчно трудни за преборване. В Поаро няма напрежение или изненада от някой обрат. Може би, защото подобно на част от нас, той вече е чел тази книга и знае финала й. Това, по което Брана и Поаро си приличат безспорно е суетата. Каква ирония само.

В „Убийство в Ориент Експрес“ Кенет Брана започва да гради арка на своя Поаро. Той е смел и безстрашен, както вече казахме, тича по покривите на влакове и дебне в разни ъгли. Той използва акъла и краката си с бързината, с която се лишава от сюжетни линии.

В „Убийство в Ориент Експрес“ обаче Кенет Брана просто опипва почвата. Освен това се намества в големите обувки на една класика – филмът от 1974-а – и в още по-големите обувки на Албърт Фини, за когото Агата Кристи – жива по онова време – смята, че е идеалният Поаро. В този смисъл Брана прави една по-комерсиална, по-живописна и изпълнена в повече екшън от необходимото своя версия на „Убийство в Ориент Експрес“. Промените там са толкова дребни, че човек трудно може да ги хване с просто око. Пък и не са толкова дразнещи, че някой да им обърне голямо внимание.

death-on-nile-3-20220217

Смърт край Нил“ е друга бира обаче. Или поне за Брана е. Макар комерсиално успешен за времето си, първият филм, който адаптира книгата не е останал като класика, както се случва с „Убийство в Ориент Експрес“. Малко хора го помнят или са го гледали. Поне не толкова, колкото ще гледат новия. И тук Кенет Брана вече се е развихрил.

Първото, което Брана прави е да допълни вече започнатата от него арка на Еркюл Поаро с добродетели, колкото неверни, толкова и ненужни. Като допълнение той решава да пренапише „Смърт край Нил“ в някаква своя версия. Махайки няколко сюжетни линии от оригиналната история, Брана допълва тези празноти, които зеят като устата на гладно дете, с романтични вариации по теми свързани със смърт и жертви в името на любовта. Всички персонажи на борда на неговия Карнак или са влюбени, или искат да са влюбени, или им предстои да се влюбят. Както се случва дори и с Поаро. Тази нелепица би била приемлива, ако ставаше нещо допълнително, което да отвлече вниманието ни от мистерията. Но Кенет Брана е решил, че това е ненужно. Дали, защото смята, че всички сме чели книгата и съответно мистерия де факто няма или защото смята, че основният сюжет на Кристи е достатъчно ярък, за да заблуди зрителите, не мога да кажа.

„Всичко в името на любовта“ е основният слоган на „Смърт край Нил“. И това донякъде се доближава до версията на Кристи, която в далечната 1937-а или малко преди нея, е влюбена и стои в стаята си в Луксор, гледайки към спокойния Нил, а в главата й се ниже план за благ живот, последван от жестока смърт. „Смърт край Нил“ разполага с един от най-хладнокръвните убийци, които Кристи е описвала. Премерен и жесток, без капка сантимент и със сбъркана представа за любовта, убиецът съставя план, само за да вземе нещо, което не му принадлежи. План, който се сгромолясва от нещо дребно и незначително.

Жестокостта е неизменна част от човешката природа. Нещо, което Агата Кристи е разбрала достатъчно рано и е използвала, за да се превърне в кралицата на мистерията и нещо, което Кенет Брана очевидно още не е осъзнал.

death-on-nile-7-20220217

С изключение на основната сюжетна линия, добре, логично и последователно построена от Кристи, Кенет Брана е обърнал „Смърт край Нил“ с хастара навън и си е направил своя версия на събитията, случили се в главата на една жена, докато тя си почива в Египет. Нито един от оригиналните персонажи на Агата Кристи няма място във версията на Кенет Брана. Две от сюжетните линии са заличени напълно, а на тяхно място са поставени сцени с блус песни, тичане по каюти, стреляне с пистолети, гонитби, борба и пиене на шампанско. Защо Кенет Брана е решил да вкара екшън в психологическа мистерия е само по себе си мистерия. Поне за мен.

Промените, понякога колкото и нежелани от някои хора, често са нужни, за да се обогати един свят, да се вкара модерна нотка, да се придадат нови нюанси на една история. Тук Кенет Брана толкова е предобрил с промените, че ако беше сменил имената на основните персонажи и беше разкарал мустаците, това съвсем спокойно можеше да бъде друга книга и друга история. Но той обича Еркюл Поаро и това си личи. Личи си от желанието му да му даде повече физически предизвикателства, да му придаде човешки нюанси, да засили историята му с разкази за миналото. Дали те са ненужни? Има ситуации, в които това работи добре за една история или за един филм. Тук те стоят плакатни и нямат отношение към основния сюжет, освен ако Кенет Брана не планира да отведе Поаро на едно съвсем различно място от това, на което до този момент се е намирал малкият белгиец.

В „Смърт край Нил“ Кенет Брана се е опитал да придаде повече тежест на основния сюжет, махайки всичко, което може да отклони вниманието на зрителя от линията на убийството. Включително и персонажите, които допълват това. „Смърт край Нил“ подрежда пионките си в една стерилна среда, не оставяйки нищо на случайността, както прави Кристи в романа си. Но Кенет Брана не осъзнава, че именно случайността е онова, на което нашият убиец залага. И противно на неговото схващане това не е история за любов, а история за жестокост. История, в която си готов хладнокръвно да жертваш някого, който смяташ за по-незначителен от себе си в името на собственото си благо. Тъжна и ужасна история, която предприема размерите на лавина именно заради случайността и която се сгромолясва, пак поради същите обстоятелства. Във всяко прекалено перфектно действие винаги има капани. Ще ви го каже всеки добър играч на покер. Може да заложиш всичко на най-добрата ръка в играта и пак да загубиш на следващото раздаване. Това прави убиецът тук и губи. При това губи на висока цена.

Мистериите на Агата Кристи или са прекалено сложни за Кенет Брана или точно обратното – той ги намира за плоски и недобре мотивирани, поради което смята, че трябва да ги допълни със своя собствена логика и допълнителни действия, които имат за цел да обслужат сюжета. Дали прави услуга на Кристи? По мое мнение не. Но предполагам аз нищо не разбирам и нямам номинации за „Оскар“.

death-on-nile-5-20220217

Кенет Брана се развихря като дете в сладкарница и освен, че вкарва допълнения в персонажа си Еркюл Поаро, той си доизмисля свои версии на образите изградени от Кристи. Той им дава друг облик, друго потекло, а на някои дори и други имена. След което ги подрежда по свое усмотрение в една не лоша, но със сигурност и не чак толкова добра мистерия. Както казах, за разлика от Агата Кристи Кенет Брана не е склонен да вярва на случайността и поради това в средата на филма изпуска нишките на загадката. И по този начин логичните съждения на Поаро на финала, които той поднася като касапин на уплашени животни, затворил агресивно всичките си заподозрени в една зала, звучат повече като отгатване, а не като построени по пътя на логиката и допълнени с доказателства съждения. По същия начин можеше да гледа на Таро и пак можеше да познае верния отговор.

Поради това с изключение на основната сюжетна линия, всичко друго в този филм звучи като лошо скроена шапка, направена за прекалено голяма глава. Слава богу, паметта на хората е по-къса от това, което предполагате и те не помнят добре нито книгата, нито другите филми. Които също правят свои вариации по темата, но се придържат доста по-строго към оригинала. Кенет Брана се вихри със скоростта, с която Поаро взима стъпалата на Карнак, за да преследва убиеца.

Аз нямам проблем с промените, стига те да помагат или да обслужват оригиналната история. Тук те са толкова много и толкова големи, че признавам си, имаше няколко, от които чак ме беше срам. Изпитах онова усещане, което човек има, когато гледа как някой, който познава се излага публично. Но както вече казах паметта на хората не е толкова услужлива, колкото си мислите и за останалите зрители това беше една чисто нова мистерия.

Подобно на „Убийство в Ориент Експрес“ и тук Кенет Брана подхожда с опит за оригиналност, която трябва да смеси мистерията с комерсиалното кино. Красив като картина този филм ще ви хареса, ако сте харесали първия. В крайна сметка всяко поколение заслужава своя нов Поаро.

death-on-nile-12-20220217

Смърт край Нил“ имаше толкова много проблеми след заснемането си, че е радост само факта, че въобще излезе. Излезе и прави пари. Дали това се дължи на Кристи, на Брана или просто на любовта на хората към пъзели, никой не може да каже. Може да е и от трите по малко.

Хубаво е да спомена и любимите ми неща в този филм, които бяха по-малко от другите, но все пак ги има. Кенет Брана нищо не разбира от мистерии, но за сметка на това е естет. Картини на красота, премерени кадри, шир и безкрайност. Прецизно построени любовни сюжетни линии със собствената си логика. Агата Кристи повече се вълнува от убийството, Кенет Брана повече се вълнува от любовта. Важното е, че и двамата се вълнуват от образите, които участват в малките им постановки. Жени като кукли и вълнуващи сцени на тържества, последвани от истерия и тъга. Биполярен от самото си начало до самия си финал „Смърт край Нил“ е история за жестокост, а не за топли чувства. Не го забравяйте. Брана не е забравил поне това.

И Арми Хамър. Боже, колко ми е тъжно за Арми Хамър. От версиите на „Смърт край Нил“, които съм гледала това е най-харизматичният Саймън Дойл, който съм виждала. А той трябва да е харизматичен, силен, смел, да ти се разтреперват краката и да ти пада ченето като го видиш. И Арми Хамър е точно това, макар неговото участие да е сведено до хигиенния минимум. Сигурно това е обещанието, което Брана е дал, когато са казали, че ще пуснат филма по кината. Ема Макей като Жаклин дьо Белфор – моят любим персонаж от цялата пъстра литературна история на Агата Кристи, е чудесна. Познах се в нея, още когато я четох като дете, познавам се и днес. Всички останали допълнения за съжаление, са много по-плоски от образите във фантазията на Кристи. Но какво да се прави.

death-on-nile-10-20220217

„Няма нищо по-измамно от очевидния факт“, казва Артър Конан Дойл и това е една максима, която важи, както за мистериите, така и за живота. Защото често едното е отражение на другото. Просто по-голямо, по-измамно и по-пищно, но в същината си същото. Кенет Брана заслужава да му оскубя мустаците, заради онова което прави с Агата Кристи. Но тази година ще му простя, заради „Белфаст“.

Да си злодей е много по-лесно от това да си добър човек. Второто изисква старание и дори подчинение. Агата Кристи знае това и изгражда цяла кариера от това дребно, но много точно наблюдение. Кенет Брана пък харесва мистериите. Това е очевидно. Те нямат емоционална стойност за него, поради което той набутва в кутийките им онези неща, които смята, че им липсват, но за сметка на това оценява високо факта, че са вълнуващи пъзели. Добре скроени, точно премерени картини на злото, пред които всички притаяваме дъх, когато някой ни разкрие верния отговор. И тук някъде двамата с Кристи се срещат, за да ни отведат на поредното приключение. Повечето хора са доволни от резултата, въпреки липсата на щастлив финал. А за другите остава надеждата, че ако тази афера продължи по-дълго от два филма, нещата може би някога ще се подобрят.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

5 Comments

  1. Расистка…. как може да говориш така нецензурно…

    „Десет малки негърчета“

    Никакво право на сводобно иявяване отсега натам!
    Ще изявяваш само и единствено правилните възглди…

    1. Като гледам на една от снимките, на която има две от десетте, май са смесили романите…По това време, ако не са от прислугата, не са имали никакъв шанс да са на такъв кораб заедно с „висшето“ общество, което е било особено „толерантно“ тогава…

  2. Като бях малък прочетох всички книги на Кристи с Поаро, сега не бих си причинил повече от тази бясна стъкмистика, скука и изсмукано от пръстите, нищо повече!

  3. На Кенет Брана трябва да му се забрани да екранизира книги на Агата Кристи. Къса сърцата на истинските фенове.

  4. Ей, чуждопоклонници, напишете нещо и за „В сърцето на машината“. Много добър филм за българските стандарти.