Епизодът от „Туин Пийкс: Завръщането“, който гледахме миналата седмица, възпали притеснения относно евентуални следващи части, които няма да ни доближават до завръщането на агент Купър в Туин Пийкс, а ще представят още от абстрактната и ексцентрична страна на новия сезон. Както стана с всички предположения дотук, този епизод за пореден път изкристализира способността на Линч и Фрост да си играят с очакванията ни, защото тук осезаемо се чувстваше новият ритъм на сериала или както щастливите братя Мичъм пеят: „Грешката е поправена и слънцето блести ярко“.
Фрост и Линч винаги са били пленени от двойнствеността на човешката природа, независимо дали героите им получават буквални двойници или самото състояние, в което се намира общността на Туин Пийкс, разкрива нови нюанси на доброто и злото. Видимото с просто око обикновено е недостатъчно или лъжовно, както например кралицата на бала, произлизаща от почтено семейство, се оказва пристрастена наркоманка и проститутка. Никой не е напълно познат, всеки крие съкровени тайни и всички са раздвоени.
В този трети сезон темата е допълнително подчертана от камерата, особено в някои сцени с диалог, като дребното, плашещо отражение на Одри, когато разговаряше с мъжа си. По сходен начин беше представено лицето на Ричард Хорн, малко преди да нападне Мириам в епизод 10. Освен тези, за които се представяме, ние сме и онова, което другите виждат в нас – отражения. По сходен начин се развива и сюжетът с двамата Купъровци: единият е зъл, а другият добродушен. Единият е практически всемогъщ, докато другият е почти невменяем за случващото се наоколо му. И двамата са плашещо ефективни в изпълнението на поставените цели.
След като оправи сметките си с братята Мичъм, Дъги беше богато възнаграден. Джейн-И изглеждаше така преизпълнена, че дори не го попита откъде са се взели всички подаръци, което за пореден път акцентира нейната обсесия с материалния успех, който оправдава себе си с размери, а не с причини и следствия.
Музиката, която се чуваше, докато Дъги и Джейн-И гледаха как Сони Джим си играе в новопридобитите катерушки, беше „Танцът на лебедите“ от „Лебедово езеро“ на Чайковски. Несъмнено най-известният балетен спектакъл, чиято история разказва за вероломната трансформация на балерина, следвана от копнеж за връщане назад към предишната, по-добра форма.
Светлината, която падаше върху двора, като че опитваше да улови момчето, което внесе смущаваща нотка в иначе блажения момент. Неведнъж сме ставали свидетели на подобна светлина, предвещаваща идването на духове от Черната ложа и по-конкретно – на Боб. Най-близък до ума пример е сцената, когато обсебеният Лиланд брутално убива племенницата си Мади, докато подобна светлина от прожектор преследва танцът им.
От съпоставянето на надвисналия мрак с кратки откровения, са се родили някои от най-емблематичните моменти в сериала. Ако срещата между Нейдин и доктор Джакоби беше кратко откровение, до което явно са ни водели всички предходни появи и на двамата, то нейн контрапункт беше последвалата сцена със задимената къща на някогашното семейство Палмър и овдовялата майка, налисаща се с „Блъди Мери“-та. От една страна, домът изглеждаше като дом на човек, преследван от миналото и тихо очакващ смъртта. Повтарянето на един и същ отрязък от боксовия мач може да се разглежда като трактовка за цикличността на времето (тема, която е все по-често засягана при дискусии за новия сезон) или като допълнително потвърждение за умопомрачението, в което е уловена Сара.
В подобно забъркване на настроения беше оплетен и разговорът между Одри и Чарли. Изглежда уклончивият им спор от миналата седмица е бил само фрагмент от по-голяма, плашеща ситуация. Само споменатата от Чарли „история на малко момиче, живеещо надолу по улицата“ беше достатъчна, за да разкриви в ужас лицето на Одри, което ни подсказа, че любимата ни героиня е в инфантилно състояние и положението ѝ не е никак добро. Още в предния епизод разбрахме, че има нещо гнило, но показаното и изговореното тук не даде отговори. Техническото изпълнение и централното място в пантеона на Туин Пийкс, което заема Одри, предполагат, че тази сцена трябва да има по-сериозно значение, но все още предстои то да бъде изяснено от Линч и Фрост.
Черният Купър влезе в бърлогата на кретеноидните бандити, готов на всичко, за да стигне до предателя Рей, а това „всичко“ се оказа канадска борба. Цялата сцена беше изпълнена пародийно, като препратка към бутафорния екшън със Силвестър Сталоун „На върха“. Черният Купър хладно подхвърли: „Това да не е детска градина?“. И в известна степен в това се изразява идеята тук. Всички алфа мъжкари изглеждаха като объркани деца, опитващи да се докажат един другиму, а в ограниченията на техния престъпен свят уважението и мачизма са просто игра.
Така Купър стигна до Рей и получи отговорите, които търсеше, като по този начин отново придоби контрол над непрекъснато разширяващата се шахматна дъска. Филип Джефрис е срещу него, координатите са налични, а „годежният“ пръстен отново тупна върху хипнотичния черно-бял под на Черната ложа. Интересна беше появата и на Ричард Хорн, който не даде вид, като да разпознава баща си, но монтажът сякаш загатна връзката им.
По въпроса с връзките, най-сетне имахме възможност да видим повече от настоящите отношения между Големият Ед и Норма. Изглежда, че дори след всички тези години, любовта им все още е жива. В мимолетната размяна на погледи между двамата се почувства силната привързаност на единия и несигурността на другия. Впоследствие сцената се изроди в разговор за бизнеса на Норма и петзвездната верига ресторанти, следовници на „Двойно Р“. Съветникът ѝ (и много вероятен любовник) смята, че Норма харчи прекалено много за всеки отделен черешов пай, а за него е важно да осигури консистентност и рентабилност. В крайна сметка, целият разговор въплъщава своеобразна критика от страна на Линч и Фрост, спрямо модерната студийна система за правене на филми и към капитализма като цяло.
Споменавал съм и преди, че на някои от новите попълнения в актьорския състав не им се получава съвсем влизането в духа на сериала (Криста Бел), но дотук завръщането на познати стари образи беше безупречно, с изключение може би единствено на реинтродукцията на Одри в миналия епизод. Най-неочакваната поява като изпълнител в „The Bang Bang Bar” беше тази на Джеймс Хърли. За щастие, не го бяхме виждали от пилотния епизод, където имаше фрагментарна поява и тук се прояви в единствената светлина, в която е поносим – изпълнявайки песента „Just You” с ефирен микрофонен ефект. Ако се чудите защо сцената ви е разчувствала, то припомням, че почти същото изпълнение беше част от втори сезон, като в ролята на беквокали бяха Дона Хейуърт и братовчедката на Лора Палмър – Мади Фъргюсън.
Изплаквайки сърцето си, Джеймс успя да просълзи една от слушателките в клуба, а вероятно и не един фен на сериала. От една страна, образът на Джеймс работи съвършено в подобни мелодраматични моменти, а от друга, сходни моменти са вкоренени дълбоко в кариерата на Дейвид Линч. Също като сцената на клуба Silencio в „Мълхоланд драйв“, самото изпълнение нямаше значение, както нямаха значение и причините, зад сълзите на жената. Капсулираната емоция сама по себе си е достатъчно истинска и въздействаща.
Катализираната емоция спрямо мъжете Хърли обаче не свърши дотук и вместо да завършим в бара, камерата ни върна в античната бензиностанция на Големия Ед, за който нямаше музикална утеха, нито любима жена, защото той, подобно на толкова много други познати герои, се е превърнал в застаряваща реликва на едно отминало време.
http://www.slashfilm.com/twin-peaks-season-2-discussions-havent-happened-yet/
много вкусна картинка
За мене цялата сцена с канадската борба беше едно от най-добрите неща в сезона до този момент.
Явно Купър ще го видим чак в последния епизод…. евентуално.
Чакам с нетърпение всеки епизод, но успоредно с това някакси върви от време на време и малко огорчение, като виждам старите герои като Ед, Одри и Джеймс в толкова странична роля от основните събития /ще видим за Одри какво ще се окаже де/.
Сцената с канадската борба наистина беше култова. Маклоклън не спира да изумява, понякога забравям, че играе и две роли 🙂
Силна сцена, провокативно движеща се на крачка от клиширана баналност и изнесена превъзходно от Маклоклан – „What is this, a kindergarten?!“. Хорас!
/малко off: днес се присетих за тоя клип на Slayer – https://www.youtube.com/watch?v=yjb0j9l1sz4 – и в него – бившият шампион по канадска борба с подобна незавидна съдба като в серията. ?
Хареса ми и как случващото се с Одри бе параноично надградено и загатващо за нещо съвсем различно.
То тази сцена – култова, онази – също. Множество и то все култови сцени. От култово – към по – култово, ама се пита – къде остана историята. При един мой преден пост, някой ми беше отговорил, като беше цъкнал един линк към статия в англоезичен сайт, в която основната идея се свеждаше до „Новият Туин Пийкс може да не води наникъде – ама това си е окей“. Въпрос на вкус, рекъл Шаро. Моят, със сигурност не е такъв, пък и може би на повечето хора, не че това има някакво значение за някого и особено пък – за г-н Линч. И ми хрумна пак едно готино сравнение, просто се чудя как този сезон провокира творческото в мен?!… Представете си едно осемнадесетчасово хранене. Почвате бавничко, от сутринта, с тенденция да приключите през нощта. Обаче, вместо да имате някакъв принципен ред в храненето, получавате от всичко инцидентно, по много и без значение какво сте яли преди това. Да речем, започвате с кебапите и кюфтаците, минавате на супа от морски дарове и след това – бум! една тортичка. Ведна след това обаче му удряте две бири и една порция пържени картофи, пък след това си хапвате от добрата стара каша на баба; след това – отново супа, ама този път – шкембе чорба, а впоследствие – френска селска торта. И така – осемнадесет часа: сладко, солено, тежки, леки и сладки питиета, до откат. Взети сами по себе си – вкусни и прочие, може и да са приготвени от някой Мастер Шеф. Заедно обаче? Буламач, тежко преяждане, препиване и накрая – кой ми се изходи по голяма нужда, в гащите. Тей такива ми ти работи.
Покрай новия сезон се изредиха безкрай малоумни коментари, но това твоето е чисто психологическо разстройство 🙂 Напъни се още веднъж да разбереш Линч, насери се в гащите и си изяж лайната, па потрай малко, тъпо копеле такова.
Колеги идва катастрофа – 13 епизода , а и за 14-ти се твърди, че не разкрива нищо особено! Не говоря за кинематография, препратки, актьорска игра, пъзел, а че филма не вълнува извън стесняващия се кръг запалени фенове! ТП1, ТП2 и Огън следвай ме бяха жестоки трилъри, които ме караха да изтръпвам, а настоящия сезон не вълнува, не плаши, не предизвикава (с извинение за клишето)! След ТП трябва да не може да се спи! Нещо и в сценария накуцва! Изумителното е, че трейлърите бяха Туин Пийкс стандарт (загадъчни, мистериозни), а филма не е. Опасявам се, че последните три серии няма да спасят сезона, респективно цялата история.
Тъкмо за 14ти епизод се говори (заради погрешното излъчване по Sky Germany), че не само разкрива неща, а и ги обръща с главата надолу. Даже имам чувството, че текущия Туин Пийкс (градчето), изобщо не е същият от предните сезони, съдейки по Сара Палмър, Одри и Джери Хорн.
„Bear with me“ надписа при големия Ед ме накара да се замисля за нещата, които ще се случат в следващия епизод, още преди да разбера, че някои хора вече са го гледали. Един вид Линч „успокоява“, да потърпим още малко. 🙂
П.П. Мацката дето ревна на изпълнението на Джеймс е същата, която той бройкаше в края на втори епизод. Не е някоя от рандъм женките, които си лафят в роудхауса.
Дано!
ТП2 жесток трилър? 🙂
Трилър, мистерия! Кво е? Комедия?
Aбсурд
В какъв смисъл абсурд – към моя коментар?
Не, към мистерията добави и абсурд(изъм)
OK, реших, че е абурд да е „трилър и мистерия“.
Дайте линк към 14-ти!!!!!!!
Няма линкове, само преразкази и дискусии с подсказки из соц. мрежи.
Просто ми се струва странно да се храни и негодува срещу новия сериал, но да се възхваля втория сезон, който е доста let down спрямо първия
То не е странно, а е глупаво направо. Аз пак не съм разбрала, че II сезон тагвате, мисля че TPTR и си пиша абсурдите…. 🙂
https://cdn.pbrd.co/images/GESzZnq.jpg
Шлагер 😀
Който не се кефи на ТPTR, чавка (гарга) му е изпила мозъка.
Сцената с канадската борба ме препраща към „Мухата“, където героят също не беше себе си и превъзходството му над противника се оказа особено нараняващо. Що се отнася до „На върха“, той не е бутафорен екшън, а хубав филм, който оставя отпечатък.
И аз като всички искам агент Купър да се появи. Но не искам Дъги да си отива.
Thank Dougie!
14-ти епизод беше класа!!!
Сара Палмър си откри душата
Добра идея даде за сближаване на първа среща 😀