Светът на киното е толкова безкраен, че винаги има място (и публика) за още един филм, посветен на онази особена възраст, в която вярваш във всичко и имаш чувството, че всичко в живота ти предстои. И би било повече от прекрасно, ако всичкото млад тийнейджър (и по нашите географски ширини) предпочете да се срещне със симпатичните герои на Джон Грийн, вместо например с познатите персонажи от творбите на Вероника Рот и/или Джеймс Дашнър (не включваме Стефани Майър, защото се надяваме да се е изчерпала, при все планираните нови книги). Нищо лично спрямо авторите – само дето техният стремеж да изложат на книга фантасмагориите си трансформира цели поколения и спомага за щателното промиване на млади мозъци. Та, случаят с Джон Грийн очевидно е различен, защото почти всичките му творби получават признание от авторитетни издания, влизат в бестселър-класации и очевидно носят съвсем различно усещане – за естественост и позната реалност, с която читателите могат да се свържат директно. Липсата на магии, вампирско-върколашки герои и антиутопични екшън-сътресения се оказва глътка свеж въздух за младите, които „по дифолт” действат като попивателна хартия.
Да, в „Хартиени градове” (както и в бестселъра/боксофис хит „Вината в нашите звезди”) те получават точно това – техният свят, с техните терзания и въжделения, техните проблеми, любовни тръпки и съдбовни решения, които – уви! – е нужно да се взимат дори и в онази крехка възраст, когато хормоните и мислите бушуват напосоки и нямаш необходимост от никакви убеждения, защото си 100% сигурен (или напротив, но не си го признаваш!) във всичко, което правиш.
Съзнавам, че почитателите на писаното слово ще ме заклеймят след признанието, че не съм чела творбата на Грийн, но в случая е важен фактът, че малко след излизането ѝ през 2008 година авторът е нает да напише сценария за едноименния филм. Какво от неговата версия е останало във филма, разчитащ на още двама сценаристи (същите, които работят и по „Вината в нашите звезди”), не е ясно и не е чак толкова важно, защото режисьорът Джейк Шрайър е успял да направи доста приятна и дори увлекателна история, преведена на киноезик. „Хартиени градове” е негов втори пълнометражен филм, в който могат да се открият всички задължителни елементи за пътешественическа драмедия, посветена на порастването и суетнята около дипломиращи се гимназисти.
Училището, вечните групички по популярност и традиционния (поне един!) разгулен купон са само фон за разказа от първо лице на влюбения Куентин, който мисли непрестанно за съседското момиче Марго. Той е един от „нърдовете”-загубеняци на випуска – тя е загадъчна, привлекателна и много отракана; той мечтае да следва медицина – тя не познава себе си, но пък обожава да предизвиква всички наоколо с бунтарския си дух. И когато една нощ влиза през прозореца на Куентин и го „призовава” на помощ, юнакът потегля като послушно кученце. След като двамата отмъщават на всички виновници за изневярата на бившето гадже на Марго, тя самата изчезва от полезрението. На всички. Опитва се да пребори странното усещане, че е на път да се превърне в „хартиен човек” – средностатистически и семеен, преследващ кариера и в очакване да бъде щастлив „някога”. Както самата тя казва на влюбения Кю – „Това не е за мен!”
И тук следва завръзката на историята – в проследяване на възможни специални „следи”, които Марго е оставила (може би) само за Куентин, той и приятелите му се опитват да си представят нейния път извън познатата реалност, който поема към един от „хартиените градове” (фиктивно съществуващи места на картата, които служат за доказателство в случай на непозволено копиране) далеч от дома. Тримата плюс две девойки (гадже и потенциално такова), потеглят към изоставен регион в щата Ню Йорк, където може би ще открият въжделената Марго – и всички да заживеят щастливо… поне докато не заминат да учат в колеж! Филмовият купон се доразвихря по пътя и доказва, че когато режисьорът разполага с актьори, направени от „добър материал”, може да постигне чудеса от храброст… и пак всичко остава малко „почти”.
Въпреки приличните си качества, този филм има всички предпоставки да се превърне в бързо-забравен, лек и летен тийнейджърски road-movie, защото му липсва най-най-важната съставка. Може да работиш с прекрасен текст, вдъхновяващи актьори и съвършен екип, но когато липсва оригиналност и/или нещо толкова силно и готино, че да те накара да пренебрегнеш всички други недостатъци, ти си обречен! На всичкото отгоре много ми се щеше модела Кара Делевин да демонстрира поне малко опит за актьорстване! Защото момчетата и момичетата във всички поддържащи роли се справяха доста прилично с поставените им (верно, клиширани) задачи, а Нат Улф в ролята на Кю излъчва наивна чаровност, която може да е основателна причина да му се простят несъвършенствата, но това момиче с „характерните” (вероятно модерни) вежди се държа през цялото време като тотална сухарка и не личешше да е вложила капка страст и чувство в образа си. Дали пък не е търсено режисьорско решение – Марго трябва да е тотална кучка, защото ѝ е писнало от всички и въпреки, че се прави на многознайка, всъщност не я интересува нищо и никого извън нея самата… В откъс от интервю на Кара попаднах на откровение, че тя самата все още не се е влюбвала, а когато ѝ казват, че я обичат – тя откача (от страх?) и изчезва, затова не ставала за гадже… Да, за съжаление точно това ѝ личи – предала е този безсърдечен непукизъм на героинята си. Пък може кастингът да е направен според инструкции от автора на книгата, кой знае…
За всички обезпокоени относно края на филма (и не-чели книгата) – няма да ви кажа нищо! Отидете и го гледайте, ще се забавлявате! Но е добре да пропуснете последните нравоучителни една-две минути преди финалните надписи, защото се обзалагаме, че последното нещо, което искате да чуете, е сдъвкана, смляна и изплюта „поука” от историята. При това – със задкадров текст, споделян от главния герой! Никой от нас не търпи поучения от собствените си близки, камо ли някой от екрана да е решил да му размаха пръст – аз лично бих го отсвирила „по допирателната” на секундата. Надали аудиторията е чак толкова първосигнална, че да не разбере защо е гледала този филм. Или общата маса тийнейджъри в Щатите очакват именно това? Ако е вярно – оплакването на бъдещето може да започне незабавно…
Интересно ревю. Според мен обаче бездушната игра на актрисата с гъстите вежди наистина е по-скоро търсен ефект, целящ да придаде мистериозност и нереалистичност на героинята ѝ, превръщайки я по този начин в излишно преувеличен образ (което беше загатнато многократно в самия филм).
Колкото до филма като цяло – ами доста ми допадна, макар и да съм съгласен с почти всички минуси, които сте изредили в ревюто. Да, клишираните послания и липсата на оригиналност са факт, но някакси около филма витаеше атмосфера на чистосърдечност и прямота. Като че ли усетих как нечии най-невинни емоции са били вложени в създаването му и резултатът, макар и леко банален, все пак е искрен.
Tочно Кара показва добри актьорски умения, а не Нат Улф, който още от трейлъра се вижда колко е дървен.
„лек и летен тийнейджърски…“ – това май казва всичко за филма. Може да убиете малко време с него, но ако сте над 18г. е по-добре да си го спестите…. Относно актьорските умения – няма кво да спорите – не виждам такива у никой 🙂
Аз съм доста разочарована от този филм! Тъй като прочетох книгата, реших да изгледам и филма. Няма никаква прилика с оригинала! Имам чувството, че режисьорът не е прочел книгата или ако я е прочел не е било до края. Завършекът на филма е точно различен! Има малки, но значими грешки. Може би, режисьорът е пропуснал някои подробности, за да скъси филма, но това не е управдание!
абе, не е лош.
Филма е страхотен. Обезателно го гледайте като остареете.