Това, което харесах най-много в „Снимка с Юки“, е дилемата. Тя е плод на умело създадения драматичен конфликт и е толкова сковаваща, че превръща целия филм в напрегната криминална притча.

Георги (Рушен Видинлиев) и Юки (Кики Сугино) отиват на село, където той има къща. Юки се старае да забременее инвитро и Георги смята, че живот на чист въздух и тишина ще ѝ се отрази благоприятно. Веднъж, докато се чудят как да запълнят дългите летни дни, той я учи да кара кола и от невнимание блъскат циганче на колело. Притеснени, му предлагат да го заведат в болницата, но детето скача пъргаво от земята и ги уверява, че нищичко му няма. На следващия ден умира. Цялото село говори, че баща му – алкохолик и бивш боксьор – го е пребил предната вечер, да го накаже за счупеното колело. Но мъжът и жената започват да се съмняват. Ако не бяха блъснали детето с колата и не бяха повредили колелото му, дали бащата щеше да го пребие? Нещо повече – възможно ли е именно ударът им да е причинил фаталното мозъчно сътресение?

picture-with-yuki-review-img01-20190702

Бавно, но целенасочено филмът ни разгръща дилемата им: Да се изправят ли пред собствената си вина? Да признаят ли пред всички непознати какво са направили?

Външният конфликт (смъртта на детето) е подсилен от не един, а от няколко вътрешни конфликта – на Георги, на Юки, на бащата (Серафим Тодоров). Всеки един от тях е изграден чрез своята болка и своя морал пълнокръвно и достоверно. Аз, като зрител, бях подтикната да взема страна – и я сменях няколко пъти. Намирам това за доказателство, че историята е написана, режисирана и изиграна така, че да ангажира не само емоционално, но и интелектуално.

Докато Георги е напълно убеден, че евентуалното признание би смазало щастието на него и жена му, Юки си дава сметка, че никога няма да бъде спокойна, ако мълчи и продължава да лъже родителите. Бащата на момченцето пък страда от равносметката, че не може да поправи злото, което е причинил. Неговата болка е най-голяма, а незнанието му е съкрушително за гледане. Серафим Тодоров има много силно екранно присъствие. Думите му са като серия удари за смутения и ужасéн Георги, чието меко безсилие Рушен Видинлиев предава чудесно.

51f5549d8a5334866b4e8463c65b3c3d2cbc1636

Филмът прави голям размах и с темата си. Съдбата с непоклатима сила разрушава малко по малко характерите и на тримата и оголва безапелационно най-слабите им страни, тяхната hamartia: страхът и наивната глупост на Георги, непримиримостта на Юки, алкохолизмът и поквареният нрав на родителя. Вината, която всеки от тях носи, е голяма. Но как е разпределена? Кой би посмял да раздаде „справедливост“ там, където намесата на съдбата сякаш надхвърля личната отговорност на всеки един от тях? Това, разбира се, не значи, че филмът не заема позиция. И точно оттук идва притчовият му характер, по мое мнение. Поуката в края е ясна. Но няма да ви отнемам от удоволствието да я разберете сами.

Свързана с темата за справедливостта, се явява фигурата на Следователя (Димитър Маринов). Той изниква сякаш от маранята на селската зеленина, с едно куфарче и костюм, и изглежда едновременно лукав и добросъвестен. Знае всичко – че боята от колелото е същата като боята по изкривената броня на колата на Георги. Този герой, ангел или демон, е външно проявление на вината на Георги, кошмар, дишащ във врата му. Открива го най-накрая в църквата, в една от най-хубавите сцени във филма (рисунките и сценографията са страхотни). На това място, гранична зона между разума и душата, недвусмислено се появява друга амбициозна тема от литературата и киното: за доброто и злото. И макар да намирам образа на следователя за нереалистичен – и дори карикатурно комичен, разбирам защо е бил нужен на сценаристите Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов. Той е капката, която прелива (или допълва) чашата.

picture-with-yuki-review-img02-20190702

Селската атмосфера, по навик представяна или като мизерна и потискаща, или по ескейпистки пленителна и райска, всъщност тук е хармонична комбинация от красотата на природата и почти икономически бракуваната ни провинция. На всички ни е ясно какво е село, но „Снимка с Юки“ ни ангажира и с детайлите – махалата на циганите, погребалният им ритуал, инвентара на магазина, музиката от радиото, пещерите в планината, широкият слънчев път. Мястото е уловено прецизно от оператора Торстен Липсток в кадри, които разказват история, а не служат само за фон. Камерата се движи навсякъде и ни развежда из селото, а монтажът не е нито забързан, нито ненужно обстоятелствен. Всъщност и звукът заслужава похвала – направиха ми впечатление няколко момента на стилизирани дъжд и гръмотевици, на запалване на марихуана, детски смях. Такива детайли говорят за усърдна работа от страна на целия екип, за една обща, търсена визия. Защото спокойно можеше и да ги няма, много хора не биха ги сложили. Личи си, че филмът е правен с вдъхновение и мисъл.

Какво не ми хареса? Намирам няколко слабости, които не мисля, че мога да осъдя като недостатъци. Не ме вбесиха, но ги регистрирах като нещо, без което филмът можеше и да мине. Фигурата на следователя е сред тях – счупва иначе добре създадения реализъм. На расовите дрязги в диалозите се обръща повечко внимание и би могло да се случи така, че това да отклони акцента от другите – според мен по-силни и важни – теми. „Снимка с Юки“ със сигурност не е политическа пропаганда, но без 1-2 реплики в тази посока, това щеше да е съвсем ясно и на най-докачливите. Няма да казвам повече. Сами ще прецените дали тези моменти ви дразнят или напротив – правят за вас филма по-дълбок.

picture-with-yuki-review-img03-20190702

В разказа на Мирослав Пенков (от сборника „На изток от Запада“) нещата са малко по-иначе: Георги и Юки наистина живеят в Америка, а не в Канада, той товари багаж на летището (във филма е учител), Георги изобщо няма сестра (Весела Бабинова във филма), апаратът, с който Юки снима не е Полароид, а е обикновен дигитален. Майката и бащата на Георги имат проблем с Юки преди двамата да се оженят, но след това са по-скоро разбиращи и гостоприемни. Разказът свършва, след като двамата отиват да снимат трагедията на циганското семейство.

Каквото е било важно в разказа, режисьорът Лъчезар Аврамов и сценаристът Димитър Стоянович са представили на екран вярно – разминаванията не изневеряват на атмосферата и темите на разказа. А каквото са си доизмислили – то само работи в полза на напрежението. В разказа Юки и Георги намират изход по-безболезнено, по-скоро. Вътрешният тормоз и бавното наслояване на вината са изцяло дело на филма, който успява да уголеми конфликта, да го направи по-стържещ, по-тежък.

В заключение – препоръчвам „Снимка с Юки“ на всички. Мисля, че е твърда и уверена крачка в посока, която бих последвала и аз.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 Comments

  1. Филмът е тотален! Все пак да предупредя, че е тягостна драма и не е за хора с по-лековити нагласи към киното.