Уестсайдска история / West Side Story

Любов и съвършенство в най-чист вид
от на 2021-12-11
 

Перфектното обобщение на всички музикални теми в легендарната творба на Ленард Бърнстейн по време на финалните надписи на „Уестсайдска история“ отново ме изпълни с удивление и възхита… Уважаема публика, един от най-великите мюзикъли на всички времена бе удостоен с нов прочит, който категорично поставя още една, червена и вълнообразна черта под определението „гениален“ за мистър Стивън Спилбърг.

Творческият устрем, с който бе изпълнен този дълго замислян проект, вероятно е сравним само с лудия ентусиазъм на новозеландския „нърд“, заровил се в продължение на няколко години в непознатите архиви на The Beatles. И макар творбите на двамата тотални меломани да са несравними, реализирането им доказва, че няма пречки, които да се изправят пред истинските майстори. И както Питър Джаксън успява да създаде своеобразна „машина на времето“ със своя епохален разказ „The Beatles: Get Back“, така и Спилбърг вдъхва живот на една абсолютно легендарна творба, изкусно и естествено – съчетава своя огромен опит на един от най-великите режисьори на всички времена с мечтата на своето 10-годишно „аз“ „някой ден, някъде“ да може да облече в образи преклонението си пред мюзикъла на неговото детство. Той сам признава, че винаги е искал да направи именно и само „Уестсайдска история“, а резултатът е великолепна кинофеерия, с всички суперлативи, които са повече от уместни и съвсем закономерни за филмите на Спилбърг.

wss120211211

В основата е мюзикълът-епоха, създаден в далечната 1957 година от Джером Робинс и Артър Лорънс, със стиховете на Стивън Зондхайм и музиката на Бърнстейн, която винаги е била най-прочутата част от неговото творчество. Това са четиримата „гиганти“, които споменава Спилбърг в интервютата си и които пренасят прочутата любов между Ромео и Жулиета в средата на ХХ век, в западните квартали на Манхатън. Поставян на сцени в цял свят, записван, танцуван, обичан, награждаван, „Уестсайдска история“ е виртуозен разказ за необузданата младост, която воюва за признание – на територии, на авторитет, на искрени сърдечни трепети, на място под слънцето. Прочутата вражда между „Ракети“ и „Акули“, любовта, изпълнила с копнеж две млади души, бунтът срещу имигрантската стигма са просто нишки в историята, изтъкана от находчиви рими върху богатата шекспирова основа. Опияняващата красота на творбата пленява завинаги въображението на момчето, което един ден ще се превърне в безапелационна легенда в света на киното и ще преследва неуморно мечтата си. Спилбърг е главният „виновник“ за този вдъхновяващ нов образ на класиката – рискува с продължителен кастинг, за да открие най-подходящите млади хора; отделя повече от четири месеца за репетиции – нещо, което сам признава, че по принцип не прави при работата по другите си филми; подготвя вокалните изпълнения и поставянето на танците с възможно най-голяма прецизност, заснема всичко, подрежда и монтира репетициите по предварително разчертаните стори-бордове за всеки кадър и споделя с ентусиазъм, че се е подмладил поне с 25 години! Според неговите думи той е изтанцувал в душата си всяка стъпка в хореографията на любимия си мюзикъл отново и е изживял безценни дни с цялото филмово семейство, които не е искал да свършват и дълго е отлагал момента, в който ще сложи край на последния заснет кадър.

wss220211211

Сред безспорните достойнства на новата „Уестсайдска история“ е фактът, че всички актьори изпълняват своите вокални партии. От самото начало когато се заговори за работата на Спилбърг по този проект, бях убедена, че изборът му ще е безупречен. Тоталното потъване в изживяването на голям екран доказа това. Най-прекрасните попадения са Ансел Елгорт, когото уважавам още повече, след като го чух да пее като Тони (никога не съм харесвала зализания Ричард Беймър, поел ролята във филма от 1961 година след отказа на полковник Паркър – от името на Елвис), и великолепната Ариана ДеБос, която е истински вихър в образа на Анита! Легендарната Рита Морено, която бе удостоена с „Оскар“ за същата роля в оригиналния филм, споделя възхищението си от младата актриса – поразителна танцьорка, която умело вдъхва живот на своята героиня и я прави толкова различна, уникална и незабравима. Вдъхновяващо е решението на Спилбърг да повери на Морено ролята на Валентина, вдовицата на Док – собственика на дрогерията, в която работи Тони; по този начин към търсената приемственост между поколенията и ролите е добавена и деликатна (сюжетна) връзка между пуерториканския произход на младата любима и грижовната настойница, както и забележителен респект, който Валентина вдъхва на наперените „гринго“ момчета от бандата на „Ракетите“. Тук добавям един супер-важен акцент – реверансът на авторския екип към Морено: на нейната героиня е поверена една от най-нежните песни, създадени от Бърнстейн и Зондхайм, „Somewhere“, като нейната интерпретация я превръща в мечта не само на обречените влюбени, но и на всички несретници, в чиито сърца се е сгушила вечната надежда…

wss320211211

Въпреки риска ролята на Мария да бъде поверена на изключително млада дебютантка, Спилбърг е убеден, че именно Рейчъл Зеглър е „неговата“ своенравна и невинна душа, която загубва ума си по бившия главатар на „Ракетите“. Неусетно техните чувства подтикват пуерториканските „Акули“, предвождани от брат й Бернардо, да се изправят срещу „белите“ американци от враждебната банда в битка за отвоюване на територия, която – по мнението на здравомислещите в квартала – лесно може да се превърне в „трета световна война“. Дейвид Алварес като Бернардо и Майк Фейст в ролята на Риф изграждат самобитни, забележително цялостни образи и точно защото се различават осезаемо от любимите ми Джордж Шакирис и Ръс Тамблин (отново с поглед към оригинала от 1961), присъствието им ме изпълва с (неоправдан) ентусиазъм относно бъдещето на тази „Уестсайдска история“. Ясно е, че сравнения между двата филмови варианта на мюзикъла ще продължават да прелитат в пространството, но за мен те са уникално-вълшебни по доста различен начин. Още две доказателства за гения на Спилбърг са избора му на оператор и хореограф. Само дългогодишният му партньор в създаване на образи, притежателят на две награди „Оскар“ Януш Камински е способен да заснеме така безупречно всеки ракурс, всеки жест, всеки детайл от несравнимите ансамблови танци, да пренесе зрителите в един съвсем различен, но все така любим Ню Йорк. Всеобщо е мнението, че работата на Джъстин Пек с оригиналната хореография на Джером Робинс е феноменална, защото е успял да съхрани всички важни елементи и да обогати епизодите с омагьосващото съвършенство, гарантирано от актьорския екип. Предизвикателната и винаги забавна интерпретация на „Gee, Officer Krupke“ е едно от новаторските и изключително сполучливи решения на Спилбърг, използвано подобаващо от Пек, но истински простор за разгръщане на своя талант той получава в емблематичната „America“! Този музикален епизод за мен е безспорният апотеоз на филма – несравнимо съчетание между всички актьорски, хореографски, кинематографични, музикални акценти, чиято хармонична композиция те оставя без дъх, в благоговение пред гениалността на онези, които са я създали…

wss420211211

Удивително е, че колкото повече мисля за „Уестсайдска история“ на Спилбърг, толкова повече пренебрегвам малките несъвършенства, които могат да се открият в него – като например сухата театралност във финалната сцена, която може и да се „припише“ на неопитността на младата Зеглър, но не и при майсторството именно на този режисьор. Вдъхновяващото и съкровено усещане от филма е за полет – съвършена свобода на въображението и чувствата, потапяне, изгубване, истинско разтваряне в история, пресътворена от велики и талантливи хора, влюбени в изкуството…

За мое щастие, аз съм от привилегированите киномани, които не са израснали с творбите на златната ера на мюзикълите (у нас няма такова поколение, все пак сме от грешната страна на Стената), а са се срещнали с тях във възраст, в която си достатъчно зрял, за да изпитваш преклонение пред това върховно изкуство в киното, но и все още безумно млад, за да се влюбиш безпаметно в него. В момента на появата си, „Уестсайдска история“ на Спилбърг се превърна в шедьовър – любов към музиката, историята и танца, съхранявана в сърцето на гениален режисьор в продължение на няколко десетилетия, излята в перфектен образ. Този филм изпълва с нови, живи багри и чувства една великолепна класика и отправя покана за среща към младите зрители. Много ми се иска да вярвам, че светналите от възторг погледи ще бъдат повече от пренебрежително свитите устни… Somehow, someday, somewhere…

коментари
 
Отговорете »

 

Коментирайте