Когато преди две години седнах да пиша ревюто си за „Blade Runner“, нямах ни най-малка представа какво ще се получи като краен резултат. Нямах нито рутината да излагам мислите си в писмена форма, нито ясна концепция какво точно и как искам да изложа като съдържание. Честно казано, не притежавах и самочувствието, че съм способен на нещо подобно.

Притежавах обаче див ентусиазъм, магарешки инат и почти неограничено време да експериментирам със себе си. По-голямата част от информацията около направата на филма и без това се намираше в надробено състояние в главата ми, така че от мен се изискваше единствено да я систематизирам във вид, който да не предизвиква прогресиращо количество прозявки и впоследствие да я допълня със собствените си впечатления от филма. Понеже осъзнавах с колко амбициозна задача съм се захванал, реших да не бързам със словоизлиянията и на първо време да се опитам да разбера кой е Ридли Скот, каква е неговата мотивация, кои са силните му страни като режисьор и с какво компенсира слабостите си. Какви теми засяга най-често във филмите си и с какви изразни средства се опитва да ги подчертава. В рамките на няколко седмици направих нещо подобно на това, което някои с по-нестандартно чувство за хумор биха нарекли feasibility study – или другояче казано – проучих почти всеки аспект от творчеството на Ридли (дори попрехвърлих и биографията му), акцентирайки предимно върху периода около 80-те и средата на 90-те, така че да успея да си създам един малко по-реалистичен поглед, лишен от субективната призма на личните ми пристрастия.

Ридли Скот

Ако някой трябва да посочи двата най-запомнящи се откъм атмосфера филма на Ридли, сигурен съм, че в 99% от случаите посочени ще бъдат „Alien“ и „Blade Runner“. И в това, разбира се, няма нищо чудно, защото точно тези два филма оказват и най-осезаемо влияние не само върху жанровете, в които се упражняват, дори не само и върху киното като изкуство, а върху целия съвременен попкултурен пейзаж. Парадоксалното е обаче (и тук най-вероятно ще скандализирам мнозина), че точно в тези, превърнали се в културен феномен класики прозират в различна степен и наченките на основните слабости на Ридли като кинотворец. Същите тези слабости, чието подценяване на по-късен етап ще предопредели и варирането на качеството във филмографията на Скот.

ridley

Много хора съвсем първосигнално свързват успеха на „Alien“ предимно с името на Ридли (и може би в известна степен с това на Гигер) и макар в това да има сериозна доза резон, истината всъщност е малко по-различна. В действителност „Alien“ е продукт на изключително ефективна екипна работа и смея да твърдя, че без водещата роля на сценариста Дан О`Банън, който освен всичко друго, е отговорен и за присъединяването на Гигер към продукцията, без концептуалния гений на самия Ханс Гигер, без креативността на художника Рон Коб, оставил почерка си върху всяко едно ъгълче от кораба „Ностромо“ и поставил за обсъждане идеята за киселинната кръв на Пришълеца, смятам, че филмът просто нямаше да се осъществи във вида, в който всички го познаваме. Разбира се, в никакъв случай не искам да омаловажавам ролята на Ридли, защото именно той е човекът, който миксира всички тези елементи в познатия смразяващ кръвта коктейл, но искам да подчертая, че в „Alien“ за първи път си проличава тази характерна особеност на Скот да разчита не толкова на себе си, колкото да трансформира в продукт екипния идеен ресурс, което на по-късен етап ще се превърне в негова своеобразна зависимост.

При „Alien“ формулата проработва, защото както споменах налице са някои от най-креативните, незасегнати все още от синдрома на свръхчувствителното его умове, мотивирани да се допълват един друг в името на общата кауза. При „Blade Runner“ ситуацията обаче е малко по-различна. Както знаем, още от самото си начало продукцията генерира значително количество конфликти между членовете на екипа. В процеса на работа семплият оригинален сценарий на титуляра Хамптън Фанчър е отхвърлен, на пожар бива привикан младокът Дейвид Пипълс и в крайна сметка резултатът е хаотичният 4-часов суров материал, който Ридли трябвало да измисли как да монтира в родната Великобритания. Ставало е вече дума за разногласията на екипа около гласа зад кадър и хепиенда в оригиналната версия на филма и сме коментирали вече гениалното решение на Ридли да вмъкне сцената с еднорога, заснета на снимачната площадка на следващия му проект („Legend“). По един или друг начин Ридли успява да напипа точната струна и неслучайно резултатът кънти в ушите ни вече повече от три десетилетия.

15387998479_73a9491f84_o

Дотук всичко е наред, първият филм на Ридли („The Duellists“) печели наградата в Кан и съответно одобрението на критиците, вторият му филм („Alien“) изкъртва боксофиса, а третият („Blade Runner“), макар и да не бива веднага оценен според достойнствата си, се превръща с известно закъснение в може би най-емблематичния му и обичан филм.

Следващите проекти на Ридли обаче са контрастно широка стъпка назад, защото нито „Legend“, нито „Someone to Watch Over Me“, нито „Black Rain“ могат да се доближат дори до 1/10 от неимоверно високия стандарт, който поставя с първите си три филма и точно това колебание в качеството ще бъде тенденцията, която ще се откроява във филмографията на Ридли през цялата му кариера.

Основният въпрос е защо се получава това? Защо след превъзходния „Thelma & Louise“  и незаслужено подценения „1492: Conquest of Paradise“ в началото на 90-те, следват напълно пренебрежимите „White Squall“ (може би най-слабият филм на Ридли) и „G.I. Jane“; защо в първото десетилетие на хилядолетието, когато в списъка на Скот попадат филми като „Gladiator“, „Black Hawk Down“ и „Kingdom of Heaven“, намираме филм от ранга на „Robin Hood“? Каква е причината безумният в сценарно отношение „Prometheus“ да бъде последван от разтърсващия на всички нива „The Counsellor“? Предполагам сами виждате флуктуацията на качеството във филмите на Ридли през годините. Изкушавам се да анализирам тази специфична закономерност в творчеството на Ридли в доста по-сериозни детайли, но предвид факта, че съвсем друга е темата на този текст, ще се принудя съвсем бегло да точкувам есенцията, защото смятам, че в отговора на въпроса „защо“ в огромна степен се крие и причината „Blade Runner 2049“ да бъде режисиран от Дени Вилньов, а не от самия Скот.

100-Science-Fiction-Movies-Blade-Runner-1400x583

Ридли е визионер. Едва ли е нужно да давам конкретни примери, с които да доказвам този общоизвестен факт, но Скот сякаш действително не е способен да направи филм, който да не е визуално съвършен и пълнокръвен откъм атмосфера. Единствената и съществена слабост на Ридли – и тук всъщност се крие разковничето, е това, че той не е достатъчно гъвкав при избора и работата си със сценариите. Ако се задълбочите в характера на неговите филми, ще установите, че през цялата си кариера Скот е залагал почти изключително и само на праволинейни откъм драматургия сценарии.

Във филмите му почти е изключено да откриете сюжетните възли, присъщи например на Дейвид Финчър и Кристофър Нолан, или внезапните обрати, които превърнаха работата на Шамалан в лесно разпознаваем бранд. Ридли е човекът с широкия размах, не този за фината обработка. Именно поради тази причина, по-горе обърнах внимание на някои аспекти от направата на „Alien“, за да мога подчертая колко зависим е режисьорът от наличието на всичките необходими (точни) съставки. Да, някои напълно с основание ще контрират, че в Blade Runner съществува сюжетно решение, което и до този момент позволява различни интерпретации и тълкувания на финала, но колкото и неуважително да звучи, лично аз смятам, че това е по-скоро щастливо изключение. Само забележете колко проблеми Ридли си създаде и колко критики си навлече покрай решението си да възроди „Alien“ франчайза, защото мисля, че всички ще се обединим около тезата, че проблемите в „Prometheus“ и „Alien: Covenant“ се коренят единствено в драматургията и никъде другаде. Всъщност тезата ми е, че Ридли се нуждае от логически добре изпипан сценарий, за да може да впрегне целия си неизчерпаем ресурс от технически похвати, още повече че той е и пословичен работохолик и скоростта, с която се прехвърля от проект на проект допълнително му пречи да се концентрира върху този толкова съществен за всеки филм елемент.

Дени Вилньов

Сега, нека си направим един експеримент. Представете си, че сте Ридли Скот. Вие сте един от най-успешните живи режисьори на нашето време. През годините сте упражнявали таланта си в почти всеки един съществуващ жанр и забележителното е, че почти винаги сте го правили със завиден успех. Егото обаче ви е значително наранено, след като последните опити в най-емблематичните ви жанрове не успяват да задоволят нито феновете, нито критиците. „Robin Hood“ и „Prometheus“, макар и да чупят личните ви боксофис рекорди, са си откровен провал, а опитите за жанрова реабилитация с „Exodus“ и „The Martian“ не постигат нужния ефект, така че за вас не остава нищо друго, освен да задълбаете в опит да оздравите накърнената си репутация в жанра, където тя е претърпяла най-силни поражения – фантастиката и по-специално в Alien франчайза.

Тук ненадейно се появява абсурдната на пръв поглед идея за продължение на „Blade Runner“ и това ви хвърля в доста сериозна дилема. Едно е да развиваш в широчина „Alien“ франчайза, съвсем друго е обаче да посягаш на „Blade Runner“. В единия случай все пак съществуват цели три преки и още толкова косвено свързани с вселената продължения, които малко или много индикират какви биха били реакциите на публиката. При „Blade Runner“ обаче ситуацията е много по-различна. Темите, заложени в оригинала, са далеч по-всеобхватни и тук всяка сюжетна, дори и лека недомислица жестоко би компрометирала продължението и съответно името, стоящо зад него. Отчитате все пак факта, че импактът, който оригиналният филм постигна преди повече от 30 години, вече е невъзможно да бъде повторен, предвид това, че основният иновативен елемент (визията) вече е повече от добре преексплоатирана във времето, затова и основното на което трябва да се заложи е точно този елемент, който сам знаете, че ви е отколешна слабост – сценарият. Затова и добре преценявате ситуацията и стигате до решението, че колкото и да е трудно, не ви остава нищо друго, освен да загърбите собственото си его и да потърсите човека, който да може да компенсира вашите липси и едновременно с това да е достатъчно добър в създаването на атмосфера, минимизирайки риска от провал.

prisoners-09-10-2013-9-g

Мисля, че при така създаденият виртуален казус е лесно обяснимо защо на преден план излиза името на един от най-добрите съвременни визионери – Дени Вилньов. Изборът на канадеца е колкото нестандартен, толкова и логичен. Нестандартен е, защото Вилньов е преди всичко бутиков режисьор. Неговите филми са някак по-стилизирани, не притежават широките мащаби на Ридли и в същото време успяват да създадат не по-малко автентична и запомнящата се атмосфера. Логичен е, защото една от най-силните и същевременно най-търсени от Ридли характеристики е лекотата, с която Вилньов успява да жонглира със сложни и неправолинейни сюжети. В почти всеки свой филм, заедно с поставянето на зрителя в перспективата на основния персонаж, канадецът целенасочено се стреми да заложи в сюжета мистерия, която да мотивира на по-късен етап и дежурните му, подплатени с точната доза съспенс сюжетни twist-ове. В съвременното кино много малко режисьори могат да се похвалят, че са успели да усвоят до съвършенство тази форма на сюжетна и кинематографична еквилибристика, а Вилньов е доказал, че в това отношение по нищо не отстъпва на отличника Дейвид Финчър.

Blade Runner 2049

Вилньов обича да ангажира вниманието още с първите кадри. „Arrival“ започва с почти поетична ретроспекция на една детска смърт, „Sicario“ с кървава вакханалия, а „Enemy“ със запис на телефонен секретар на притеснена майка, последван от кадър на голата Сара Гадон. Наивно смятах, че Вилньов ще се опита да повтори този свой любим похват и в 2049, но тук нямаше и нужда. Емблематичният за „Blade Runner“ откриващ кадър с окото, комбинацията му с характерния за оригинала саунд и последвалия полет над плътния урбанизиран масив на метрополиса приковават вниманието, както нито една друга, изпълнена с тестостерон сцена. Завръщането в бъдещето никога не е било толкова директно и емоционално и колкото и да е предвидимо решението на Вилньов да се заиграе с носталгията, то е напълно оправдано, предвид ефектите, които цели.

oko

Разбира се, първото, което се набива на очи в „Blade Runner 2049“, е колко шокиращо красив и пълнокръвен е светът, който Вилньов презентира. През годините толкова сме привикнали да откриваме къде ли не късчета и заемки от неподправената визия на оригинала, че връщането в добре познатата ни вселена въздейства с почти сюреалистична мощ. Тук следва да се отчете, че съвременните изразни средства, с които Вилньов борави, му позволят далеч по-голяма свобода за уплътняване на зададената от Ридли рамка, защото както можеше да се очаква, канадецът добавя и значително количество нововъведения и концептуални решения, които освен, че целят да обогатят света и визията на оригинала, добавят и толкова специфичния индивидуален почерк на режисьора.

Обичайният за Албиона дъжд на Ридли в оригинала бива (частично) заменен от уютния за канадеца Вилньов сняг и това далеч не е единственият по-значим авторски щрих, който присъства във филма. Все още не мога да преценя доколко в 2049 бива оправдано разгръщането на характерния за режисьора афинитет към минимализма, защото лично за мен въвеждането на тази (безспорно много красива) стилистика в известна степен изземва чара на иконичния ретро привкус в оригинала, но пък трябва да призная, че съдейки по възторжените отзиви на критиците, в случая очевидно похватът работи. Вилньов акцентира също много мощно и върху цветовете. Използването на много по-широката палитра допълнително разнообразява визията на „2049“ и дори в няколко момента имах усещането, че наблюдавам не филм на Вилньов, а на Николас Виндинг Рефн, заради специфичния жълто-виолетов филтър.

jylto

Тук обаче грубо ще прекъсна анализа си и ще обясня защо така ненадейно, буквално в средата на нищото, смятам да извърша така характерния вилньовски twist, кардинално сменяйки посоката на ревюто си. Докато пишех този текст и хвърлях по едно око на предварително нахвърляните на една чернова бележки, осъзнах, че постепенно бях загубил мотивацията да спазвам тази клиширана структура, в която се опитвам колкото се може по-колоритно да описвам техническите постижения на продължението. Осъзнах, че в това няма никакъв смисъл. Така или иначе стотиците свободно достъпни ревюта в интернет вече бяха успели да презентират гледната точка на авторите си и реално единственото, което ми оставаше, беше да преповторя всичко казано до този момент. Да, „Blade Runner 2049“ е разтърсващ визуален спектакъл и смятам, че това би трябвало да отчетено от всеки един, който е посетил киносалоните без присъствието на куче-водач. Какво повече бих могъл да кажа, освен да препотвърдя очевидното. Други бяха елементите, които ми бяха интересни.

Интелигентен творец като Вилньов винаги, абсолютно винаги работи едновременно по няколко тематични направления и често се случва тази тема, на която режисьорът поне привидно отрежда поддържащата роля, реално да е темата, която прикрито е натоварена с допълнителен емоционален товар. Тя пак си остава второстепенна, но в зависимост от това дали зрителят чисто интуитивно успее да се докосне до същината на заложената ѝ емоция, това би определило и наситеността на крайния ефект, който той ще успее да абсорбира. Тематичното ядро на филма, както и на всеки един представител на поджанра, е добре познатият класически въпрос – какво означава да бъдеш човек. Как идеите за морала, смъртта, времето и спомените влияят върху разбиранията ни за човека и неговата същност? Тази тема е основна в оригинала и в този аспект „Blade Runner 2049“ не се отдалечава (а и не мисля, че може) далеч от първоизточника. Вилньов запазва също така и структурата на детективското разследване, но тук вече формира и осезаемото присъствие на откровени антагонисти (каквито реално липсваха в оригинала) в лицата на Ниандър Уолас и неговата безмилостна асистентка. Разбира се, добавен е и ключовият елемент, който мотивира цялото сюжетно развитие – детето на Декард и Рейчъл и възможността репликантите да създават потомство. Всичко това обаче ми беше прекалено очевидно, а най-малко за Вилньов бих казал, че е от тези режисьори, които ти посочват само един път за интерпретация. Имаше нещо друго, което канадецът беше позиционирал малко по-встрани от основата и за което със сигурност знаех, че е оставил следи.

Замислих се и осъзнах, че през целия филм единствената гледна точка, единствената перспектива, която режисьорът презентира, е тази на основния персонаж Кей (Райън Гослинг) … и тази на Лав (Силвия Хоекс). Всяка една сцена във филма подозрително включва присъствието на някой от двамата репликанти. Дори тогава, когато действието се концентрира върху взаимоотношенията на някои от останалите поддържащи персонажи (например сцената с диалога между Декард и Уолъс), присъствието на Лав или на Кей в сцената е константа. Това едва ли беше случайно. Нищо, което Вилньов прави, не е случайно, затова позволете ми да се отклоня малко от стереотипите и да поразсъждавам върху така зададения ребус.

ajaja

Кей е Blade Runner-агент от новото поколение репликанти Nexus 9. Смисълът на живота му е да служи, а заложената му висша ценност е покорството. Забранена му е лъжата, забранена му е и всякаква лична инициатива, извън поставените за изпълнение задачи. Лоялността му се тества от машина, която изплюва безобидни на пръв поглед въпроси, които установяват степента на неговото подчинение. От Кей не се изисква да мисли, нито да чувства. Единственото, което се изисква, е да бъде покорен и да бъде добър в това, което прави – да елиминира себеподобните си. На поредната си смъртоносна мисия, Кей се сблъсква със Сапър Мортън (Дейв Батиста), бивш военен медик от поколението Nexus 8, чиято смъртна присъда е издадена преди почти 3 десетилетия.

По-горе споменах, че Вилньов обича да ангажира вниманието още с първите кадри, но пропуснах да добавя, че често още в първата си сцена той залага важен за смисъла на филма контекст, чиято истинска стойност започва да прозира на доста по-късен етап. В този смисъл сцената със Сапър Мортън според мен е ключова не само за развитието на сюжета впоследствие, но и за формирането на целия морален казус, който смятам, че е основен в „2049“. Любопитното е, че тази първа сцена от филма на Вилньов е била заложена да присъства в оригиналния (отпаднал на по-късен етап) сценарий на Хамптън Фанчър през 1982-ра. В съвременната версия обаче е добавена репликата на Сапър, която реално мотивира развитието на действието впоследствие и от която започва разплитането на сюжета. В този смисъл функцията на Сапър е да осигури отправна точка за разследването на Кей и да зададе форма на задължителната за филмите на Вилньов мистерия.

Лично за мен тази сцена беше изключителна. Самотното изсъхнало дърво в двора на протеиновата ферма, семплият интериор във вътрешността на къщата, прашасалото, олющено от времето пиано, тихо клокочещата на котлона тенджера и разбира се – седящият в сенките антагонист, спокойно очакващ своята жертва. Всичко носеше някакъв неподправен уестърн vibe, крайно нетипичен и едновременно с това безкрайно логичен за вселената на „Blade Runner“. Тук специално искам да отлича изумителното изпълнение на Дейв Батиста, който буквално за няколко минути присъствие успя да натовари героя си с емоция по начин, който няма да преувелича, ако кажа, че остана недостижим за голяма част от останалите второстепенни персонажи.

jklfjas

Ще се съгласите, че Кей е класически трагичен образ и Вилньов по никакъв начин не облекчава неговата съдба, дори бих казал, че садистично я подсилва. Презиран от болшинството от хората, на него дори му е отнет луксът да се наслаждава на спомените си, познавайки в детайли естеството на своя изкуствен произход. Любовта за него е ограничена в конзола холограмна илюзия и колкото и пълнокръвна да изглежда Джой в определени моменти, тя завинаги е орисана да остане негов недостижим светлодиоден блян. Много хора биха определили като излишна сюжетната нишка с Джой, мотивирайки се с това, че тя реално не допринася с нищо съществено за развитието на действието, но на мен лично този невъзможен романс ми се стори особено важен.

Присъствието на Джой добави съвсем нов елемент във вселената на „Blade Runner“, а и загатна теми, които не само, че не са по-пренебрежими от основните във филма, а в действителност се оказват съставна част от тях. Реални ли са чувствата на един изкуствен интелект и доколко изобщо е изкуствен той, ако веригите му позволяват създаването на чисто човешки емоции? Не ни ли връща това по естествен път до добре познатия класически въпрос, който споменах по-горе – какво означава да бъдеш човек? Сами виждате, че взаимоотношенията между изкуствения интелект и репликанта в никакъв случай не бива да бъдат подценявани и те имат своята изключително сериозна стойност в контекста на темите на филма. Ако всичко това ви се е сторило неубедително като аргумент, припомнете си тогава за решението на изкуствения интелект да рискува своето виртуално съществуване, довело и до неговата/нейната по-късна смърт, през призмата на изречената от еднооката Фрейса сентенция „да умреш за правилната кауза е най-човешкото нещо, което можем да направим“.

jpjsaf

Драмата на Кей не се състои в измеренията на неговото робско съществувание, нито в крехката илюзия за любов, която той толкова старателно поддържа, защото той така или иначе друго не познава. Покорството наистина е единствена ценност, към която Кей се придържа, а това в огромна степен предопределя и деформираните му представи за живота като цяло. Драмата на репликанта, която Вилньов поставя за разглеждане, се състои в методичното и безмилостно преобръщане на представите за собствения му произход. Кризата на идентичността материализира поредица от фундаментални за всяко разумно същество въпроси, разчупващи из основи тесните граници, в които до този момент се е побирал семплият светоглед на репликанта. Живороден. Специален. Единствен. Безкраен хоризонт от възможности, откриващ неподозирани и забранени за всеки друг мечти.

Срещата на Кей с предвожданата от Фрейса съпротива е другият момент, в който Вилньов подлага своя основен персонаж на екстремно емоционално изтезание. Смазан не толкова физически, колкото психически от загубата на своята виртуална любов, Кей търпи поредния жесток удар, осъзнавайки заблудата, в която обстоятелствата, случайно или не, го бяха вкарали. Трансформацията му от надарено с душа създание в безгласна човешка реплика е мигновена и особено болезнена. Причината за неговото съществуване не само бива поставена под въпрос, а в контекста на допуснатите загуби тотално бива обезсмислена. Точно в този сюблимен за Кей момент бива изречена и ключовата за целия филм сентенция  „да умреш за правилната кауза е най-човешкото нещо, което можем да направим“, която по естествен начин запълва създадената у репликанта емоционална ниша. Това е и едно от нововъведенията, които Вилньов въвежда в сравнение с оригинала – каузата, моралната и идентична еволюция на репликантите, които вече не само искат да удължат своето съществуване, а са готови да жертват живот в борбата за своето бъдеще. Признавам, че лично на мен този внедрен от Вилньов мотив за малко да ми развали филма. Прекалено елементарно и почти обидно предвидимо ми се стори на първи поглед вкарването на каузата и бунтовническия елемент. Впоследствие обаче се замислих, че в действителност няма нищо по-логично от формирането на този толкова характерен човешки стремеж у изкуствени създания, брандирани с мотото „More Human Than Human“.

Това всъщност е основната идея, която Вилньов се опитва да презентира в „2049“. Не толкова продължение на познатата от оригинала трактовка на въпроса какво точно ни прави хора, а същността на самата морална еволюция. Коренно противоположните пътища, по които човешкото се проявява в два изкуствено създадени интелекта. Пътища водещи от една страна до съзнателното решение за саможертва в името на една натоварена с идеал кауза (Кей) и от друга до тоталното отричане на алтруизма (Лав). Много още теми могат да бъдат намерени във филма на Вилньов и още много редове могат да бъдат изписани като допълнение на споменатите от мен. Някои добре прикрити, други не чак толкова и хубавото е, че това е път, който зрителят сам трябва да се мотивира да извърви, защото самият аз усещам, че съм едва до половината.

jijsfa

Тук, разбира се, колкото и да не ми се иска, съм длъжен да отчета и слабите страни на филма, защото „Blade Runner 2049“ е наистина далеч от това да бъде наречен перфектен. Да, основните теми на филма са морално остарели, но това, че филмът поне привидно стъпва в добре отъпкани следи едва ли би трябвало да изненадва някого, предвид факта, че за времето изминало от премиерата на оригинала до сега, почти всеки опит в жанра се е упражнявал върху поставения от Blade Runner фундамент. Да, „Blade Runner 2049“ в никакъв случай не може да се нарече смел филм, защото той не представя нищо революционно като драматургична концепция, нито дори като визуална презентация, която да успее или поне да се опита да предефинира жанра по подобие на знаменития си предшественик (въпреки че реално филмът няма и претенциите да прави това). Да, схематичното представяне на повечето от второстепенните образи (дори този на Декард) и некохерентното, на моменти самоцелно забавено темпо на филма са наистина огромни минуси, които по принцип са крайно нетипични за творец като Вилньов. Да, музиката на Цимер и Уолфиш в никакъв случай не може да доближи до живеещия собствен живот саунд на Вангелис от оригинала … но пък и в крайна сметка кой би се осмелил да се оспори трона на онова изпълващо сетивата съвършенство. И да, финалната схватка в „Blade Runner 2049“ изглежда ужасно, дори нелепо посредствено, сравнена с онази величествена игра на котка и мишка между Рой Бати и младият все още Декард, завършила с (поне за мен) най-монументалния монолог в историята на киното.

Наистина, няма как да не отчета всички тези пропуски и напълно разбирам слабите оценки на критикуващите филма, защото мисля, че всеки един аргумент, опитващ се да омаловажи или обори логиката в техните тези, просто би противоречал на обективността. И въпреки всичко, по някакъв много наивен, бих казал дори детски начин успявам да намеря своите си оправдания да пренебрегна всичко изредено като минус и да се чувствам уютно в добре познатата дистопична вселена, наслаждавайки се това, което Вилньов ни презентира като атмосфера. Успявам да съм силно заинтригуван от разнообразието на темите, заложени във филма, успявам да съм и емоционално съпричастен със съдбата на Сапър Мортън, с драмата и израстването на Кей и с искрените сълзи на Декард. Успявам да настръхна дори само от звука на токчетата на Рейчъл … а в крайна сметка не виждам какво повече бих могъл да желая. Да, „Blade Runner 2049“ в никакъв случай не е перфектният филм. Най-вероятно дори не бих му отредил лидерството сред най-добрите комерсиални филми за годината. Но все пак успява, някак много лично, бих казал дори интимно да докосне точно тази струна, на която преди толкова години Рой Бати свиреше своята симфония

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

51 Comments

  1. Филмът ми хареса много повече от първия, който съм гледал сигурно преди 10 години. Но пък ако не беше първия, втория изобщо нямаше да го разбера.

    Искам да изкажа и възхищението си от актрисата, която играеше Лъв (преведена като Любов) – Sylvia Hoeks. Аз по-силна женска роля не бях гледал от години. Честна скаутска

    1. Няма да е лесно да се надмине образа на Imperator Furiosa в комерсиалното кино.

  2. Много хора му отредиха и най-добро продължение . За друг филм с такава разлика в годините ,за който се сещам е Трон 2 🙂

  3. Някой тук отдавна го беше казал – текстовете на Оги трябва да се изучават в НАТФИЗ. Не знам дали това има някакъв смисъл, но съм убеден, че такива неща не са полезни само за киното. За стотен път – невероятно удоволствие беше да прочета анализ от тоя човек. На някои им е дадено много в главата и пръстите – мерси за кефа 🙂

  4. Доволно ревю, хареса ми. Сякаш повече трябваше да се наблегне възприятие/усещане, от колкото на извадки/история. Концепцията на филма е масивно заложена там.

    1. Страхотен thread, мерси, че го сподели. Поемата ме haunt-ва откакто гледах филма, един от онези малки Фанчърски елементи, които правят BR по-специално нещо от събратята му.

  5. Прекрасно ревю,дълбоко и обективно.Такова ревю
    може да бъде написано от човек вникващ в детайлите,ценящ изкуството,зад фасадата на масовата култура.

    Blade Runner,, Blade Runner 2049″ винаги ще бъдат обречени да задават вечните въпроси“Кое ни прави хора“смъртта“преходността“нуждата да обичаш“едва ли тези неща могат да бъдат морално остарели.Нито времето и епохите могат да променят това,вечните загадки,каращи човек да погледне отвъд рутината,да прескочи собствените си граници както „К“ осъзнал своята принадлежност като покорен екзекутор,механизъм изпълняващ заповеди,без право да мечтае и обича,и въпреки това в своя мрачен свят се докосва до най-съкровените човешки качества,защо ли..? Blade Runner 2049″Сякаш визира капусилираните ни анихилирани животи,затворници в един прогрес от светлина и безкраен поток от данни,но без кураж,без смелост,филтрирани,опаковани,с целта да задоволим,сякаш един кошмар,които приема безкрайни очертания,прекрасно изразени във“Blade Runner 2049″

    Според мен забавеното темпо е един от най големите плюсове във „Blade Runner 2049“
    сякаш това ме караше(гледайки филма) да не бързам,защо е това непрекъснато бързане за какво ? Прекрасен пример, за това са „Сталкер и Соларис на Тарковски

  6. Ревюто е супер, а филмът е най-кино нещото, излизало тая година. Не е съвършен, но е великолепен – поне 8/10.

    1. Аз му давам 9/10, само заради слабите опити на Цимър да направи нещо ала-Вангелис. Всичко останало беше пълен чук, както и това ревю тук.

    2. Абе, аз бая време прекарах слушайки саундтрака на Цимер и вече съм на мнение, че не е толкова лош, колкото ми се стори в началото. На финала само има едно ужасно нелепо диско парче, което нямам никаква представа по какви критерии са решили да го включат … наистина е безумно 😀

      Иначе за самият филм оценката ми е около 8.5 🙂

    3. Score-ът работи съвършено във филма, но извън него – не толкова, докато този на Вангелис работи и самостоятелно.

    4. На мен score-ът доста ми хареса във филма, но като си го пуснах вкъщи на следващия ден, макар да извикваше някои доста яки сцени в главата ми, като цяло не ми беше толкова въздействащ. А диско песента накрая явно е била от кредитите, ама аз не ги изгледах целите и нещо я бях пропуснал, та като стигнах дотам вкъщи и помислих, че се е пуснал саундтракът на „Drive“ 😀

    5. UZUMAKI, аз съм на точно обратното мнение за score-а. Няколко сцени, сега не мога да кажа точно кои, ми бяха супер развалени от внезапните включвания на Ханс. Даже си ги представях с музика на Йохансон (нещо мрачно, изчистено) и ми се струваше по-добра идея. Докато този Цимър ми идваше много тържествен и шумен и просто ме извади няколко пъти от филма (буквално и преносно). However, саундтракът вкъщи има няколко много добри попадения. Така че не знам. След трето гледане тази неделя, ще мога да кажа точно къде не ми е харесало. Може и да зависи на кой ред в IMAX съм… но просто не проработи за мен.

    6. Myзиката не е само на Ханс, а и на Уолфиш, да не забравяме. 🙂 На мен във филма ми бачкаше идеално, но си е до усещане.

    7. Аз колкото и да не искам да го обличам в оценка – най-ниското което бих му дал е 9.5, а от The Revenant насам, със сигурност е най-уважаваното и ценено от мен произведение, предвид комплексното му осъзнато и неосъзнато въздействие върху всички сетива.Дори BR2049 вече ми е по-любим и близък. Филмът ми дава достатъчно храна за емоционален и интелектуален размисъл.
      Музиката ми харесва и смятам, че е изцяло извира от света на този филм – архитектура, дизайн, цветове, теми, герои, цялостна атмосфера. Преки сравнения с Вангелис са ми тотално излишни. Тази има различни цели и носи съвсем различни усещания (както и самия филм) и съвсем не се опитва да „надхвърля“ Вангелис. Реверансите са удачни и въздействащи, а не манипулативни . Цимер и Уолфиш изобщо не се натрапват, както се случва в 90 процента от работата му в блокбъстърите от последните 15 години (с няколко изключения), но и този филм не е блокбъстър, нито пък го смятам за комерсиален.
      За мен, тук Дийкинс надхвърля себе си, а за Вилньов наистина продължава да става все по-невъзможно да направи нещо по-малко от страхотното.
      Предстои ми трето гледане, а също така нямам търпение да го гледам и в 2D, когато тази възможност се представи.

  7. Евалата Оги, жестоко ревю, всеки път се пръскам. Филмът и на мен много ми хареса, имаше проблемите характерни за мултимилионни блокбастъри, но създателите съумяват да преплетат достатъчно интересни идеи и послания в иначе сравнително праволинейния сюжет. Заедно с Дюнкерк, най-добрите големи филми на годината.

  8. Общо взето филма беше просто прекрасен и наистина киносъбитието на 2017 и то не е като да нямаше свирепа и ожесточена конкуренция. Кинематографията просто спира дъха, всички хвалби по адрес на Дийкинс са повече от основателни. Сценария си е солиден, обаче имаше някои доста тъпи и прекалено удобни моменти, но да не забравяме, че напоследък филмите, по които работи Ридли Скот си изобилстват от сценарни пробойни и хабни герои, тъй че като цяло се ядваше положението. И да, наистина целия сценарий просто си е шибан спойлер и ако гледаш само трейлърите, въобще не можеш да разбереш нищичко за него. Между другото, дядо ви Форд си личеше как се кефи къде-къде повече да играе Декард тук, от колкото Хан Соло във SW7 и това беше доста видимо кажи-речи от всеки кадър. Раян Гослинг пак изкара изненадващо солидна, па макар и леко вдървена роля, но истинската изненада беше Дейв Батиста. Героят му беше и написан, и изигран повече от страхотно и е просто нечестно да има толкова малко екранно време. Джерет Лето пак си преиграваше както обикновено, но тук поне се вписваше в цялостната странност на филма и по-скоро беше в плюс.
    Да, финала на филма беше някак куц и като цяло не особено задоволитлен, но това е общ проблем на доста филми в последно време и не можем да видим Вилньов особено много за това. Единственото нещо, което остави огорчение беше напълно импотентната и безидейна музика. Цимър и Уолфиш са толкова „конвейерни“ композитори, че просто няма на къде повече. През цялото време се повтаряха мързеливо претоплени акорди от покъртителния саундтрак на оригинала и нищо кой знае колко ново, различно или вълнуващо. Опасенията ми, че ще осерат точно музиката ми се оправдаха на почти 100%, да ги таковам в корпоративните маркетинг галфони. Йохансон щеше да направи нещо незабравимо, което хем да пасва на духа на филма, хем да няма нищо общо със оригинала, абсолютно съм сигурен. Но като изключим този иначе не чак толкова маловажен факт, Дени Вилньов и компания съумяха да направят нещо доскоро немислимо и откровено безумно, а именно – ДОСТОЙНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ШИБАНИЯ БЛЕЙД РЪНЪР, БАЦЕ! Не бих казал, че е по-добро от оригинала, в никакъв случай, но важното в случая е, че Вилньов е бил съвсем наясно със какво се захваща, по колко тънък лед трябва да върви и как в крайна сметка се е справил повече от отлично с тази почти непосилна за други задача.
    Оценка 9/10, доволен съм, че доживях такова монументално събитие.

  9. Оффф, ама сте ми сладинки пелтечета…Не мога наистина да разбера някои /като този самолюбив нарцис-ОГИ-автора на това ревю/ и всичките сладки киноманчета претрепали се да прехвалват това, нещо наречено „продължение“ достойно на невероятната класика от 81г. Много хора обявиха „Блейд Рънър 2049” за визуален шедьовър и са прави, защото той е точно това. И нищо повече. Хахаха шапка свалям на колосалната работа на Дийкинс, ама тия тук така и не се научиха да анализират и оператора, не само сценари и пак сценарии…С две думи – пълна бледа сянка на оригинала! Това е за мен „Блейд Рънър 2049” и нищо повече…за жалост. Вече не се прави онова кино…а тия дето го правеха са с увиснали вече ташаци до колене и нищо не става от тях…

  10. Брилянтно ревю. Авторът умее да извежда теза и успешно да я защити. Не бях чел толкова добър текст посветен на филм скоро. Останалите автори в този сайт могат само да се учат от това ревю, а за няякои то ще си остане недостижима летва. Още веднъж пздравления и благодарности за автора.

  11. За музиката трябваше да ангажират M83, които направиха уникален саундтрак за Oblivion. Щяха да паснат като дялън камък и в тази продукция.

  12. Ога, аплодисменти за този текст!
    Достоен, аргументиран и емоционален анализ, какъвто BR2049 заслужава!
    Филмът е уникално постижение на целия екип творци, които рискуваха и сториха немислимото – да създадат достойно продължение на Blade Runner!
    Радвам се, че живея в едно време с тези хора…

  13. На мен филмът ми се стори мааалко муден…Но този текст е право в десятката.

  14. Не знам откога не съм чела по-жестоко ревю 🙂 Супер яко! Мерси!

  15. Прекрасно ревю! Но похвалите са ми за майсторството на Оги.
    ФилмЪТ…
    Гледах го с цялото си уважение, търпение, спокойствие и със самочувствието, че имам някаква прилична обща култура за качествено кино. Хареса ми… Но гледам да не мисля за култовия „Blade Runner“ от 1982 г, защото неизбежно започвам да сравнявам… Как да опишеш музика в която има душа, емоция, чувства… Музика, която прави 50 % от магията на филма… Музика, която те кара да настръхнеш, да се просълзиш, да се почувстваш влюбен…
    Как да опишеш кадри, режисура, операторско майсторство, герои, които напълно те изваждат от реалността и забравяш, че гледаш филм, че седиш на стол в кино зала, забравяш съзнателно да търсиш нещо, като един съвременен кинокритик за което да се хванеш и похвалиш „колко било оригинално и яко“
    Оказа се, че Вангелис не е просто композитор, а истински гений. Вече съм сигурен, че този човек съумява по някакъв начин да извади цялата палитра от емоции, настроения и впечатления на всеки един зрител, гледайки филма.
    Ето нещо интересно:

    https://www.youtube.com/watch?v=oItdeX63B7U&feature=youtu.be

    1. Защото не струва и на половината от оригинала…този префърцунен филм!

    2. Първият също е касов провал, цървуле.

    3. чак пък касов провал, като си изби парите

    4. Нищо не е избил, кината взимат към половината пари от бокса, а и Холивуд не работи за да си избие парите, така че си е тежък провал. И аз питам, защото първия беше и не дотам разбран от публиката, в кофти време излиза, абе има си причини да е провал, докато този е доста възхваляван от почти всички.

    5. Към този момент има близо 200 милиона глобален Б.О. а и се очаква дебюта му в Япония и Китай, тъй че не всичко е загубено. Иначе наистина има нещо тъжно поредния бутафорен и жалък кинопарцал на Тайлър Пери да печели 4 пъти повече в боксофиса от може би най-класната фантастика от години насам.

  16. Точно така,първият също е касов провал.
    Неразбран от масовата публика,години по-късно
    е оценен и превърнат във шедьовър. Вlade Runner 2049″
    също следва тази тенденция,да музиката не е от силните
    страни на филма,но да се каже че не струва е абсурдно !
    Музиката във „Blade Runner 2049“ по-мое мнение идеално
    контрастира със визията,със мрачния тон ,но разбира се няма тази вглъбеност дълбочина,онзи тънък нюанс които
    те потапя като Blade Runner“но това все пак е Вангелис!
    Това не прави продължението по слабо,напротив надгражда го по-един прекрасен начин,показва развитие
    във света на „Blade Runner,информационния поток които сякаш е абсорбирал всичко човешко,онова което може да
    бъде естествено и провокирано от най-чиста емпатия,е превърнато в една студена симетрия,тук музиката няма как
    да бъде романтична и да носи носталгията на първия филм.
    Blade Runner 2049, ще бъде оценен по-достоинство след години,но не и сега.
    Не разбирам някои хора с каква нагласа са отишли да го гледат..? Може би да видят същия филм ли ?
    Но това не е Вангелис, не е Ридли скот и годината не е 2019
    а 2049,ако беше всичко което искахме да видим,като първия „Blade Runner“ това щеше ли въобще да бъде някакво шибано продъжение ?

    1. То е добре, че не са Вангелис и Ридли Скот, защото и двамата са доста изпърдели старци в момента.

    2. Със сигурност е добре, че Скот не режисира тоя филм.

  17. ?

    Бирички за чудесното ревю! Едно изречение ми хареса особено:

    “Смазан не толкова физически, колкото психически от загубата на своята виртуална любов, Кей търпи поредния жесток удар, осъзнавайки заблудата, в която обстоятелствата, случайно или не, го бяха вкарали.”

    Може би истинската заблуда дойде по-късно, а може би по-късно тя просто комулира. Факт е обаче, че К живее като свободен човек, свободен да изгради въпросната идентичност, както и необходимостта от свързаност. Да бъде едно с една по-висша осветляваща съществуването му цел. Така и изразеното разочарование и тъга от осъзнатото задрасква хипотетичната категоричност, логична при съществуването на изкуствения интелект. В известен смисъл тук има представени повече битовизми, вплетени в размишления за бъдещето, характерни за фантастиките от 60-те и 70-те.

    Друго, което яко ме пресира беше нечовешката игра на Батиста. Ей така, стоя си в киното и се чудя, как и в какъв момент грамада като него решава да стане актьор? Instant win.

    Радвам се, че Оги винаги излиза извън рамките на сюжета, като в същото време следва развитийната му нишка. Not a single spoiler to milk the cat. Още веднъж – чудесно ревю!

    9/10

    1. На две гледания – Батиста, арката на Кей, камерата, темпото като смело решение – това са големите качества на филма. Другото е спорно :/
      Оги, разбира се, е на точното място :)))

  18. Оги-смехурко,
    наясно сме с фенщината ти към Ридли Скот, но моля те не ми кради идеята за сценарийната „слабост“ на старчето и перфектната му визия, идея, която не веднъж съм отбелязвал още в дискусия на неговия Прометей и сега на Завет. Ние мислещите и познаващи киното и историята му сме наясно с този факт, че слабоста на Ридли е именно в невъзможността да пише собствените си сценарии и винаги чака на други да му надъвкат идеите, които са в главата му. Именно тази му немощ и възможност да съумява да изрази в подреден вид това, което има на идея му носи всичките слабости в слабите му филми. Не че ги няма и в добрите му, защото той е да не кажа един от гигантите от към визия и винаги подбира най-добрите оператори или поне тези, които ще му свършат визуално работата, но за да съумееш да компилираш и създаден едно толкова сложно като структура произведение наречено „кино произведение“ се изисква доста повече от визия, а именно да имаш досега до самата същност на идеята, на това, което всъщност е и трудно би могъл да разбереш нюансите на самият идеен ресурс изкристализиран в един сценарий. А това единствено само създателя на сценария го усеща. Затова са велики и големи режисьорите които пишат собствените си сценарии и си ги режисират, като David Lynch ,Нолан, Robert Zemeckis, Peter Jackson, James Cameron, Frank Darabont, M. Night Shyamalan, Quentin Tarantino, Luc Besson и много други. Зато ва и творчеството им е велико.
    Отосно Вилньов, ами той не е идеално лош режисьор, но си е малко по прехвален и лансиран от определени среди явно, същото, което правиха с оня Инярути. Реално нито имаше някакъв съжетен възел нито кой знае каква сложност в линията на повествованието в този БР2049, а напротив – правя линия и муден сюреализъм разтеглен в толкова дълги и ненужно заснети сцени. Но едно мога да кажа – ако спрете звука и музиката и го гледате без нея, този разтеглен филм няма да ви се стори и на 20% красив и „шедьовър“, защото е изпразнен от доста съдържание именно привнесено от авторското его на това режисьорче, което явно си мисли, че като вкара оранжева бленда и протяжно дължи кадри на което повече се наслаждавах на музиката, от колкото на това, което ми показваше, си представяше всички зрители в киното разпенени от свръх-надървеност по автора и ахкащи – „Ах, колко е гениален и какъв подход само!!!“
    Лошото е друго и това сами си го направихме с безкрайните хейтърски мнения относно новия фелм на Ридли Скот – Завет, който отнесе толкова оплюване от всякакви псевдо-кинаджии навсякъде в интернет пространството, че успя да ядоса самия Скот и вече официално се е отказал да прави продължение, а то щеше да е развръзката. БРАВО И ЧЕСТИТО БЕЗДАРНИ ПСЕТА-КИНАДЖИИ! Успяхте да ни лишите от нужното продължение на новата Alien история. Студиото се отказва поради лошите приходи и негативната реакция на зрителите.

  19. Много слаб филм, ужасно претенциозен и муден, с напълно провален сценарий. Едва се гледа. Прави зрителя на балама. Нищо общо с първия Блейд Рънър от 80-те.

  20. Ех този “ Blade Runner 2049″ядоса много хора.Това говори добре за филма,общо взето за едни е шедьовър,за други провал,това определено е пътят филма да добие статута на първия Blade Runner,която съдба е била същата,бил е оплют и касов провал,години след това е превърнат във това което всички знаем.Акира Куросава казва,че за един филм детайлите са важен елемент,които придава чувство за пълноценност на произведението,дава му душа,Ридли Скот прави това гениално в Blade Runner,този филм изобилства от толкова детайлност,от дребни и незабележими фрагменти-особено в екстериора,където всичко изглежда толкова живо,сега си спомних една сцена в която “ Рик Декард“сред тълпата“ подава на една жена люспата,която е намерил в хотелската стая на репликантите,проверявйки произхода и,друга жена до нея пуши цигара,и това сред шума и музиката на „Вангелис“Blade Runner2049, създава картина на още по мрачен и студен свят,но също толкова пълноценен като първия,сцената в която К пита Joi, дали не е по-добре да изпият по едно питие,преди вечерята,при което той изпива и двете..Предполагам че негативните реакции се дължат най-вече на едно пренасищане в което сякаш липсва това простичко,непосредствено гледане на филм,просто сме прекалено разглезени,прекалено бързащи,искащи всичко да е добре опаковано,по възможност стерилизирано и без странични ефекти като мудност“

    1. Не ми се вярва Blade Runner 2049 да получи по-нататък култов статут, подобно на първия Blade Runner. Разликата между двата филма е огромна. Този от 80-те години е изключително иновативен, изпреварил времето си. И днес е удоволствие да го видиш, защото веднага става ясно, че налага стандарти в киното. При Blade Runner 2049 е точно обратното. Филмът е слаб по много причини, но най-вече поради това, че не успява да направи нищо ново и изненадващо. Той само претопля стари манджи, дори не ми се изрежда кои. Досадно.

  21. Някой има ли представа, холограмата на Синатра от кой точно негов концерт е???

  22. Гледах почти един след друг ( в рамките на два -три дни)Блейд Рънър 2049 и БУУ 2:Хелуина на баба Мадеа/Първият получи 3 от 10, вторият 4 от 10.Вярно, че глупостите за Мадеа са тъпи( с две изключения),но са разбираеми и има по 3-4 глупотевини, на които яко да се разсмееш/Така беше и с последната история наТейлър Пери,за разлика от поредиците за Отмъстителите и техните клонинги, които са толкова скучни , че няма и на какво да се разсмееш.Блейд Рънър2 или 2049 или 55555 е 2.35 минути-повече от филм от фентъзи трилогия,от които първият един час се чудиш-аджеба какво става- а го гледахме няколко души с различни вкусове.След 1:04 всички други си намериха други спешни занимания=я готвене, четене..само щото си падам по Гослинг останах да гледам..май сцените във Вегас ми харесаха и толкоз.а и донякъде Робин Райт.иначе това е филм само за хора,които са снобари…и не говоря за такива дето гледат европейско кино( и аз гледах последно финландски и норвежки филми), а за онакива дето са модерни заради модерното и са куул и са хай файф и въобще те са от друга планета и не си цапат гащичкитес насрано и вярват, че смутито от цвекло и целина е ебаси якото..и въобще////аааааааааааааааааааааааааааааа..

  23. Айде стига глупости филма е добър.Само не разбрах защо трябваше да убиват шефката на куките не се върза много в сюжета. За мен 9/10