Високо човекоподобно същество, пристигнало от дълбокия Космос, започва да дебне, ловува и cъбира като трофеи хора из дива и слабо населена територия на Земята. Избивайки почти всеки, който срещне по пътя си, то е спряно от единствената оцеляла потенциална негова жертва в неравностойно финално противопоставяне, завършило с оглушителна експлозия… Звучи ли ви познато? Сигурно защото ако мястото на действие беше Централна Америка, щяхме да анализираме „Хищникът“ (1987) на Джон Мактиърнън, но понеже става дума за Северна Америка, ще се спрем на „Without Warning“ (1980) на Грейдън Кларк, разнасян апокрифно в България на пиратски видеокасети през 80-те и 90-те години на миналия век под названието „Предупреждението“.

 Кадър от „It Came from Outer Space“ (1953)
Кадър от „It Came from Outer Space“ (1953)

Нека най-напред се подсетим набързо за извънземните нашествия, които заливат кината десетилетия по-рано – ocoбено през 50-те, когато научната фантастика е в своята златна ера. Студената война поражда както обществени, така и творчески рефлекси, които се задвижват с горивото на страха от инвазия – от далечна страна или от друга планета, а конспиративните брожения инспирират мейнстрийм културата и водят до знаковите „Invaders from Mars“ (1953) на Уилям Камерън Мензийс, „It Came from Outer Space“ (1953) на Джак Арнолд, „Earth vs. the Flying Saucers“ (1956) на Фред Сиърс, „The Blob“ (1958) на Ървин Йеуърт и „I Married a Monster from Outer Space“ (1958) на Джийн Фаулър Джуниър. Най-значимите класики са три – предупредителният „The Day the Earth Stood Still“ (1951) на Робърт Уайз, разкриващият непосредствената опасност „The War of the Worlds“ (екранизация на Байрън Хаскин от 1953 г. по алегоричното произведение на Хърбърт Уелс) и художествената реакция спрямо Маккартизма, озаглавена „Invasion of the Body Snatchers“ (1956) на Дон Сийгъл, която показва зловеща космическа инфилтрация в САЩ. Скоро след това модата отшумява, за да се пробуди умерено променена през 80-те, когато сме свидетели на края на обтегнатостта между Източния и Западния блок – пробуждането се характеризира с обичайните заговори, фобии и нaхлувания на чужденци, а сред кинаджиите, които работят в сферата, са Джон Карпентър, Стивън Спилбърг, Джеймс Камерън, Тоби Хупър и Питър Джаксън (при някои от тях силно изпъква употребата на сатирата и пародията).

Кадър от „Earth vs. the Flying Saucers“ (1956)
Кадър от „Earth vs. the Flying Saucers“ (1956)

80-те са привидно шарени и весели, но отвъд паравана се таи смут – падането на Желязната завеса е процес, който се асоциира с плъзването на свобода на какви ли не правителствени тайни, инсинуации и престъпления. Куриозното е, че и в съвремието ни се усеща тромаво възраждане на тези мотиви, които отново отекват из седмото изкуство. Все пак, ако искаме най-красноречиво да илюстрираме зависимостта между измислицата и реалността в областта на фикционалните мечти и кошмари, може би най-важно е да се упомене трудът на Орсън Уелс, който още през 1938 г. адаптира гениалния роман „Война на световете“ като радиопиеса. Неволно, тя става социален експеримент, предизвиквайки истински истерии, тъй като мнозина решават, че слушат автентични новинарски репортажи, а не драматизация (легендата около този случай е хиперболизирала леко мащабите на неврозата, обхванала тогава американската аудитория – действително е имало изстъпления, макар и не тъй поголовни, колкото ги изкарват някои историци).

Кадър от „The War of the Worlds“ (1953)
Кадър от „The War of the Worlds“ (1953)

Какво е общото между всичко това и шокиращо непопулярния „Предупреждението“? При все че носи идентичен поджанров ген, творбата на Кларк не би могла да се съревновава с качествата и следата на изброените дотук заглавия, а нискобюджетният й произход, глуповат наратив и чистосърдечната й второразредност изискват загърбване на прекомерните критерии и капитулация в обятията на неопетнената носталгия. Да не говорим, че и безконечните пропуски в логиката на сюжета и постъпките на героите са фактор, който си проси бая компромиси при разбора на подобна антика. В добавка е и дисбаланансираният микс между твърдата фантастика и суровия ужас, допринасящ за несъответствието между смисъла и последователността на премеждията от екрана – самият факт, че се разгръща мрачна, сериозно поднесена и старомодна история, описваща атаките на гологлав, облечен в мрежесто пончо инопланетянин, който мята месоядни фосфоресциращи палачинки и складира разлагащи се мъртъвци в прогнила барака насред провинциалния щатски пущинак, ни подсказва достатъчно за достоверността на фабулата. Ала тя не е от такова значение – в „Предупреждението“ фокус са чудесно изплетените хладни тръпки, които (най-вероятно поради производствените ограничения) преобладаващо залагат на съспенс чрез воайорско напрежение и натегната атмосфера (жалко, че този похват не е в изправност непрекъснато – ако се съкратят 10-15 минути, от това изключително би спечелило темпото, което Кларк тук-там губи в досадни експозиции).

Дийн Кънди
Дийн Кънди

Позитивите са резултат до голяма степен на операторската работа, за която е редно да похвалим небезизвестния Дийн Кънди, предлагащ находчиви стедикам решения при позиционирането и движението на камерата, чрез които подпалва чувството за заплаха, дори когато нищо кой знае какво не се случва. Кънди смело заимства от режисьори като Карпентър, за когото снима редица страхотии, включително „Хелоуин“ (1978); в „Предупреждението“ често виждаме събитията от гледна точка на нашественика, както преди това сме наблюдавали тихото предградие на Хедънфийлд през погледа на серийния убиец Майкъл Майърс. Дали по инициатива на Кънди или като хрумка на Кларк, но вдъхновенията отвеждат и до Алфред Хичкок – сцената с люлеещата се лампа и трупа във фотьойла е директен цитат от кулминацията на „Психо“ (1960). Към визията отлично се напасват музиката и ayдио оформлението, на които супервайзър е Дан Уаймън; подходът му при смесването на клавирни и струнни инструменти с електроника и синтетични звуци създава превъзходно алтернативно измерение на неясната и скрита сред дърветата и шубраците угроза.

Кадър от „Psycho“ (1960)
Кадър от „Psycho“ (1960)

Тези внушения подчертават влиянието на чудовището – оскъдната му и обикновено потулена в мрак поява, най-вече през последната третина, както и призрачният му делфински глас, поддържат успешно имиджа му на нещо чуждо и плашещо. Стайлингът му е твърде спорен, но дизайнът и изработването на главата, които дължим на видния холивудски магьосник Рик Бейкър, са ревизионистичен реверанс към класическите сиви посетители с големи очи, обемен череп и детско телосложение. Именно така, според лишените от здрав разум люде, залитащи по псевдонаучната уфология, са изглеждали загиналите пилоти в прословутия и крайно съмнителен инцидент от 1947 г., когато в ранчо близо до град Розуел уж катастрофира летяща чиния. Разликата е, че в „Предупреждението“ габаритите са значително увеличени и неканеният гост от звездите се издига поне на два метра – „детето“ сякаш е пораснало, а извисяващата му се осанка е по „вина“ на Кевин Питър Хол, който се крие зад маската и костюма (интересен детайл е, че той е актьорът зад маската и костюма на масивния хуманоид в споменатия „Хищникът“).

Кадър от „Predator“ (1987)
Кадър от „Predator“ (1987)

Сред останалите изпълнители има такива, които още по-акцентно от Хол трябва да бъдат представени (в общи линии, колкото и да е парадоксално, кастът е изненадващо забележителен – старите пушки тежат на местата си, а дебютантите, въпреки отсъствието на опит, играят ненадейно правдиво). В епизодични роли се мяркат Камерън Мичъл от „Blood and Black Lace“ (1964) на Марио Бава, Cю Ан Лангдън от „The Evictors“ (1979) на Чарлз Б. Пиърс и Невил Бранд от „The Ninth Configuration“ (1980) на Уилям Питър Блати, а като един от младежите, покосени от плешивия авджия, се раздава Дейвид Карузо – над двайсет години преди да се включи в ТВ-хита „От местопрестъплението: Маями“, стартирал през 2002 г. и продуциран от Джери Брукхаймър. Над всички обаче са Джак Паланс и Мартин Ландау, които през 90-те ще грабнат както „Оскар“, така и „Златен глобус“ за далеч по-класните си участия съответно в „Градски каубои“ (1991) на Рон Ъндърууд и „Ед Ууд“ (1994) на Тим Бъртън. В „Предупреждението“ Паланс е Джо Тейлър – грубоват, но положителен самотник, съдържател на бензиностанция и ловец по душа, а Ландау е ветеранът Фред Добс (по прякор Сержанта), измъчван от остро изразен синдром на посттравматично стресово разстройство. Ако първият граничи с антигероизма, то вторият е напълно луд.

Джaк Паланс
Джaк Паланс

Тейлър и Сержанта са непреднамерено обаятелни, а заслугата е на професионалистите, които се превъплъщават в тях. Само че двамата са допълнени от още прилично изградени и разнообразни персонажи: бащата и синът (Мичъл и Дарби Хинтън) от пролога разполагат с нищожната 5-минутна слава, но перфектно демонстрират патологията на счупеното семейство и на разбитата връзка между родители и деца, а централната двойка Грег и Санди са с искрена химия помежду си и не отговарят на типичните тийн-клишета (играта на новобранците Кристофър С. Нелсън и Тара Нътър е задоволителна). Съвсем очаквано, Паланс е впечатляващо убедителен особняк, а Ландау така се вживява на моменти, че ако го правеше някъде, където не би си патил от предразсъдъците към жанра и към белезите на прийомите му, изявата би му донесла академични ръкопляскания. Адмирациите са справедливи, тъй като сценарият е хем семпъл, хем хаотичен – причината е, че е бил пренаписван и редактиран многократно, като цели четири имена са маркирани в откриващите надписи, от които само единият притежава някакво плахо подобие на кариера в развлекателната индустрия (реално погледнато, продуцентът Даниъл Гродник е този, който лично се заема и отговаря за окончателния вариант).

Мартин Ландау
Мартин Ландау

За по-точна представа при какви партизански условия и срокове Кларк реализира „Предупреждението“, ще отбележим, че капиталът му е възлизал на смехотворните 150 000 долара, от които 50 000 са се озовали в джоба на Паланс, а 25 000 – в този на Ландау; снимачният период е бил скромните три седмици в района на Лос Анджелис, а Бейкър почти не е имал пръст в осъществяването на ефектите (щафетата е била поета от неговото протеже Грег Кенъм, който още тогава доказва таланта си, справяйки се повече от сносно със задачата; не е случайно, че след утвърждаването си в бранша ще получи няколко статуетки „Оскар“). Кънди, макар приятел на Кларк и донякъде избрал професията си заради него, в началото е отказал да се обвързва с операторските задължения, понеже агентът му го насърчава да не се връща към евтини проекти, след като вече се е ориентирал към скъпи ангажименти. Обаче не само идеята, но и предизвикателствата по заснемането толкова му допадат, че докато дава съвети на режисьора как да процедира при по-сложните сегменти, установява, че едва ли не несъзнателно е приел офертата, качвайки се на борда на продукцията (по-късно ще сподели, че е било трудно, но и приятно, тъй като е трябвало да изнамира всякакви трикове, за да пресъздаде по-въздействащо нощния и мъглив екстериор). За съжаление, освен паметни кадри, Кънди е уловил и разни работници от снимачната площадка, било то като сенки върху терена или като отражения в стъклени повърхности, но тези проблеми биха направили впечатление основно на професионално изкривени зрители (като автора на този текст например).

 Pик Бейкър
Pик Бейкър

Параноята, една от базисните теми на „Предупреждението“, ярко обрисува настроението на епохата – осемдесетарското завръщане към конспирациите и инвазивното безпокойство, рухването на инфорамационната стена и разрива между поколенията. Друга ценна съставка е импулсът за колизията между пацифизма и милитаризма; това прозира още при образите на Мичъл и Хинтън, когато се запознаваме с антипатичния, патриархален, деспотичен баща и емоционален садист, открито тормозещ дистанцирания си и идеалистичен син-хипар и книжен плъх. После тази дуалност е засилена при Санди, когато се конфронтира с Тейлър, който с ехидна усмивка я убеждава, че ловът е добър спорт, стига да спазваш правилата. „Не мисля, че това е спорт и че бих убила животно“, тросва му се Санди с пламтящ вегански фанатизъм, при което Тейлър самоуверено я контрира, ухилен до уши: „Зависи от животното и от това кой е ловецът.“

Кадър от „The Treasure of the Sierra Madre“ (1948)
Кадър от „The Treasure of the Sierra Madre“ (1948)

Думите му са пророчески – философията на Санди е подложена на изпитание, когато на финала тя е принудена да ликвидира живо създание, взривявайки с динамит другоземеца. Иронията обаче е подкрепена и от обстоятелството, че дъртият и обръгнал ловджия – Тейлър – на свой ред е погнат от опитен и безмилостен преследвач, превръщайки се в дивеч. Интригата се подхранва и от успоредно изгрелия към средата на филма втори, по-тревожен благодарение на реализма си злодей: Сержанта. Естествено, да се търси критичен или двусмислен нюанс по линия на Виетнам, би било вманиачаване, но със или без подтекст Ландау удачно вплита в изпълнението си ударна доза психопатия и непредсказуемост, чиято шизофренична паника от слабост постепенно се трансформира в напрегнат антагонизъм. Любопитна подробност: Кларк отдава почит чрез Добс на приключенския уестърн „Съкровището на Сиера Мадре“ (1948) на Джон Хюстън, в който Хъмфри Богарт беше психически нестабилен и обречен златотърсач, кръстен със същото име.

Кадър от „Alien“ (1979)
Кадър от „Alien“ (1979)

Още една реплика, чута по адрес на Санди („This is money in the bank!“), накрая се оказва вярна: момичето, което сме възприемали като уязвимо, ревливо и плашливо, вероятно защото то наистина е такова, оживява и тъкмо то терминира извънземното. Съпоставката с Елън Рипли от „Пришълецът“ (1979) е неминуема, но „Предупреждението“ категорично не имитира или напомня буквално на шедьовъра на Ридли Скот, въпреки този сюжетен елемент и непрестанното използване на понятието „пришълец“ в наивния диалог. В каталога от паралели ще приложим и абсурдните зъбати планиращи „вагини“ във формата на фризбита, с които исполинът си служи, за да неутрализира набелязаните си цели; първоначално той е бил въоръжен с лък и стрели, но Кларк ги заменя с нещо, което подозрително прилича на по-агресивна версия на организмите, които вилнеят в „Operation: Annihilate!“ – епизод от емблематичния сериал „Стар Трек“, който Хършъл Дохърти режисира през 1967 г. (Канъм проявява завидна креативност при направата им, с помощта на която плоските гадини са предимно реалистични).

Кадър от „Without Warning“ (1980)
Кадър от „Without Warning“ (1980)

Въпреки изреденото, обраният откъм екшън и зрелище сиромашки спектакъл „Предупреждението“ не бива да се аплодира извън тясната си и специфична ниша. Същевременно, произволните достойнства и особен чар му гарантират комплименти, най-малкото заради пленителния маниер, по който с ненатрапчивата си стилистика е успял да запази своя ретро дух. Уви, дълго е страдал от липсата на адекватно видео разпространение в родината си и по света, но нелегални копия, предавани от ръка на ръка, му осигуряват заслужен култов статут. Накратко, „Предупреждението“ е нисък клас кино с висока позиция на рафта с поп-културните сантименти. Ако си си го причинил в ранна възраст, шансът по инерция да ти се стори забавен и увлекателен е наличен и днес; не толкова от самото съдържание, колкото от начина, по който чрез поглъщането му си припомняш собственото си израстване и това на киномана в теб – киноман, който всъщност е по-млада и по-непретенциозна версия на всеки от нас. Ако пък тепърва си го пуснеш в по-зрял етап от развитието си, може да се разминеш с харизмата му, да го категоризираш надменно като прекалено тъп и да съжалиш за изгубеното време… но може и да се постараеш да доловиш отличителната му артистичност, евентуално признавайки, че въпреки естеството му е постигнал и съхранил някаква индивидуалност.

?/10

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

10 Comments

  1. Точно си го казал, хлъзнат по носталгията, си го изгледах с кеф в тубето, преди около 2 години, когато тук се заприказвахме за него.
    Ако сега си го пусна, не знаейки нищо за него, едва ли ще го издържа, но деЦкия спомен, носталгията по онова време и си му се изкефих яко. Гледах го за първи път около 86-та, спомням си, че си легнах с чорапите то страх, бързах да се завия през глава. Също с тоя филм свързвам и Sweet Dreams на Юритмикс, и до ден днешен ме е „страх“ от тая песен, ама като го гледах пак, я нямаше в саундтрака.
    Тогава си направих маратон с 80-тарски любими филми, на малолетния киноман в мен.
    Този, Унищожителите ( добре, че се намеси Дринов та каза, че е Annihilator от 1986) – по твоему „Светещите очи“, The Wraith с Чарли Шийн, който аз помня като Интерсептор – намерих си го във Вбокс със суббове, Forbidden World (1982) , на някои места го пише Мутант – нагло крадящ от „Войните“ и най вече от „Пришълецът“ и „The last starfighter“
    А да, и Критърсите

  2. Коментарът ти е далеч по-носталгичен от моя текстови чаршаф горе. 🙂 „Интерсептор“ го помня доста добре, както и повечето, които си споменал – ще взема тия дни и аз един маратон да си спретна. Иначе Юритмикс ги няма в саундтрака, то няма и как да ги има, тъй като „Sweet Dreams“ e от 1983 г., а „Without Warning“ излиза 3 години по-рано.

    1. Ревюто ти е в стил Максовите, като пише за Ридли Скот, доста страст и ми беше фън да го чета.
      П.П. Като подкарахме носталгичната вълна, май реших да си пусна сега „Историята на света“

  3. И аз преди няколко месеца го гледах, като малък ме беше толкова страх, че съвсем малко си спомнях, от филма. Само заради култовите реплики на сержанта дори си заслужава. Чест и почитания!

  4. Палци горе,ако от време на време ревюирате и стари филми.Скоро гледах the tenant и се изкефих максимално,че изобщо не е остарял с времето.

  5. сега на ‘мнайсто гледане ми направи впечатление, че плажната им кърпа, с която са на езерото е Star Wars мърч