Представете си картинен пъзел, нареден от произволно напаснати парченца. Все едно някой е разбъркал фрагменти от любимите си ретроспекции, награбил е шепа от картонените късчета и се е опитал от тях да сътвори някаква собствена причудлива композиция. И макар да забелязвате, че страните на пъзела стоят някак разкривени, цвят с цвят не си прилича, а някои от парченцата дори образуват леки фуги помежду си, творческият експеримент все пак успява да ви провокира да се вгледате с малко повече внимание в цветната мозайка, където по някакъв сюрреалистичен начин грубите недостатъци изгубват своя фокус и в общата картина изненадващо започва се открояват очертанията на красив пейзаж.

ad-astra-review-i2-20190923

Нещо подобно представлява първият опит на Джеймс Грей в научната фантастика, защото в известен смисъл „Към звездите“ е по-скоро микс от заемки и препратки към други кинопроизведения и творци, отколкото оригинален авторски продукт със свой собствен стил. Нямам идея дали този подход на режисьора е нещо хубаво или не, а и не бих се наел да размишлявам по темата, защото това си е въпрос на лична интерпретация. Мога само да кажа, че аз лично не се подразних (особено много), но бих разбрал зрителите, които биха етикирали като плагиатство това, което в случая толерантно разпознавам като реверанс. Но пак да кажа, че това си е въпрос на лично усещане, подход към темите на филма, че дори и на моментно настроение, ако щете. Нека обаче първо да кажа няколко думи за историята, която иска да разкаже Грей:

В не твърде далечното бъдеще, когато търговските полети до Луната са се превърнали в ежедневна рутина, а Марс вече е приютил дълго бленуваната човешка колония, Рой Макбрайд (Брад Пит) получава секретна мисия да отлети до планетата Нептун, откъдето трябва да установи и евентуално да елиминира причините за мистериозни енергийни аномалии, заплашващи живота на всички човешки същества. Съществуващият тук нюанс е, че Рой, който е син на най-успешния и популярен астронавт в историята Клифърд Макбрайд (Томи Лий Джоунс), изчезнал преди тридесет години с експедицията си в търсене на извънземен живот, е информиран от своите началници, че баща му може да е жив и може би е свързан със серията от смъртоносни за човечеството бедствия.

брад пит

Отварям кратка скоба, за да обърна внимание върху структурата на създадената от въображението на Грей история, а тя, както виждате, не е особено сложна – герой Х трябва да пропътува разстоянието от точка А до точка B, да срещне герой Y и същевременно с това да намери разрешение на създадения в повествованието казус. На пръв поглед това действително е възможно най-елементарната сюжетна конструкция, но само привидно, защото този тип истории имат реалния потенциал да интегрират в себе си изключително сериозни драматургични дълбочини. В подкрепа на своите думи, ще припомня все пак, че идентична повествователна архитектура притежава класическото произведение на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“ и разбира се, безсмъртната епопея на Франсис Форд Копола „Апокалипсис сега“, които според мен са били едни от основните източници на вдъхновение за режисьора (и сценарист) Джеймс Грей. Затварям скобата и продължавам с повече детайли за изиграния от Брад Пит образ на Рой Макбрайд, защото освен че се явява функционалното ядро, около което се завихря действието, в неговата мисия да прокара заложените във филма тези и послания се крие и отговорът на въпроса доколко Джеймс Грей се е справил със задачата да реализира идеите си на голям екран.

По подобие на своя прочут баща, Рой Макбрайд израства като силно вглъбена и отдадена на професията си личност. Спокоен, уравновесен и невъзмутим пред опасностите, астронавтът притежава изключително рядката способност да потиска емоциите си чрез усъвършенстван (а може би вроден) контрол над сърдечния си ритъм. Физиологичен талант, който го прави надежден професионалист във вакуума на безвъздушното пространство, но и в голяма степен му отнема едно от основните изразни средства в общуването със себеподобните си. Още в самото начало на филма, чрез една много силно повлияна от „Гравитация“ сцена, Грей въвежда зрителите върху тази специфична особеност от характера на Макбрайд. Периодични „флашбеци“ от неговото минало в течение на филма пък разкриват отражението и щетите, които емоционалната сдържаност на астронавта причинява в личния му живот, а характерният за филмите на Терънс Малик глас зад кадър по умел начин препредава в дълбочина мислите на Макбрайд, надграждайки и уплътнявайки образа на човек, намиращ много повече комфорт в самотата, отколкото в компанията на близките си.

ad-astra-review-i5-20190923

С въвеждането в историята на смятания за мъртъв Макбрайд старши, започва да се откроява и основният конфликт във филма. Изчезналият легендарен астронавт винаги е бил невидим модел за подражание в представите на своя син. Далечен и непревземаем идеал до момента, в който Рой започва да осъзнава възможната „тъмна страна“ от личността на баща си, което стартира и своеобразния катарзис в личния му мироглед. Пътешествието до другия край на Слънчевата система се превръща в своеобразно емоционално пречистване по пътя към себеприемането. Именно тази трансформация Грей се опитва да пресъздаде, както визуално, така и драматургично, чрез компресиране на почти цялата история на космическото изследване в киното – от Стенли Кубрик и Тарковски до Майкъл Бей и Джон Карпентър. Дори кастването на Томи Лий Джоунс, Доналд Съдърланд и Лив Тайлър би могло служи като реверанс към популярни филми за космоса от (не чак толкова) близкото минало („Космически каубои“ и „Армагедон“), ако човек реши да заиграе в тази плоскост, а сцената с лунните пирати е почти невъзможно да не доведе до асоциации с великолепния „Fury Road“.

Това според мен е и най-деликатният момент, в който филмът рискува да изгуби своя фокус и в известна степен точно това и става. Гарнирани с философски трактати меланхолични видения се редуват от хаотични екшън сцени, които пък съществуват в сценария сякаш просто за да създадат нужната на по-широката публика динамика. Всяка една от тези драматургични „кръпки“, освен че водят до прекалено рязка промяна в ритъма на филма, не допринасят с абсолютно нищо към историята, нито пък въвеждат нюанс в характерите на героите. Мен лично това субжанрово жонглиране от страна на Джеймс Грей не успя да ме подразни чак толкова много, че да ми развали филма, защото ми беше много по-интересна драмата на Рой Макбрайд като развитие, отколкото опитите на режисьора да създава интрига. Но наистина бих разбрал недоволството, което би могло да причини у други, защото на моменти действително е възможно да извади от филма.

ad-astra-review-i4-20190923

Друг съществен минус е наивността, с която „Към звездите“ пресъздава космическата реалност. Разбира се, не бих могъл да очаквам абсолютно пълна научна достоверност от който и да е научно-фантастичен филм и може би нямаше да си позволя забележки, ако самият Джеймс Грей не беше си позволил да демонстрира претенции по тази линия. Физичните несъответствия не са много, нито са способни да извадят нечии по-непретенциозни очи, затова не смятам, че си заслужава да ги изреждам подробно, но все пак мисля, че е редно да бъдат отбелязани като един от съществуващите негативи.

Няколко думи и за Брад Пит, защото макар филмът да разполага с доволно звезден актьорски състав, „Към звездите“ може съвсем спокойно да се причисли към рядката група на моноспектаклите, предвид по-скоро символичните участия на поддържащите актьори. Сега може би е моментът да призная, че никога не съм причислявал Брад Пит към големите актьорски величия на нашето съвремие. Не ме разбирайте погрешно – той е много добър и интелигентен актьор и аз ужасно много го харесвам, при това не само в това му амплоа, но винаги съм имал съмнения относно широчината на актьорския му диапазон. В този филм обаче е повече от страхотен. Тук Пит играе буквално на първа скорост, което е логично, като се има предвид сърдечната честота на героя, но наред със спокойствието, актьорът излъчва и изключително всепроникваща тъга, а забележителното е, че той пресъздава тази емоция единствено и само с очите си, в които под видимата сдържаност се крие объркването на човек, търсещ своето място в света, който го заобикаля. Предвид факта, че „Към звездите“ е сниман преди повече от две години (забавяне провокирано от закупуването на Fox от страна на Disney), нямам никакво съмнение, че дълбочината на емоциите, които Брад Пит влага в образа на Рой Макбрайд, са били пряко отражение на сътресенията в личния му живот по онова време. Това обаче няма кой знае какво значение (или пък има – вие ще прецените), важното е, че Пит изнася истински актьорски рецитал и мисля, че е хубаво този спектакъл да се види на голям екран, наред с останалите визуални достойнства на филма.

ad-astra-review-i6-20190923

Предвид пренебрежимо кратките им роли, не мисля, че бих могъл да кажа нещо съществено за играта на останалия актьорски състав, но бих искал да отдам дължимото на виртуозната работа на познатия ни от „Интерстелар“ оператор Хойт Ван Хойтем и компилирания от Макс Рихтер хипнотизиращ саундтрак, който по прекрасен начин допълва меланхоличния тон на филма. В технически аспект не мисля, че филмът на Грей би могъл да търпи каквито и да е било критики, което за дебютант в жанра ми се струва, че е впечатляващ резултат.

В заключение мога да кажа, че въпреки мащабния си и епичен обхват, „Към звездите“ си остава едно много лична, бих казал дори интимна картина. Космическата одисея на Рой Макбрайд може наистина да съдържа в себе си известен брой несъвършенства, може и да не се хареса на всеки (а и не мисля, че е задължително), но притежава много дълбок юнгианско-фройдистки сюжет, в който Космосът е просто декоративен фон – (не)естествената среда, в която да бъдат развити вечните теми за самотата, загубата и непрекъснатия стремеж на човек да преследва красиви илюзии. Романтична приказка имаща много повече общо с философията, отколкото с космоса, с човека, отколкото с Бога, и с генезиса, отколкото с апокалипсиса.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

23 Comments

  1. Хубав замисъл и не лошо изпълнение, но нещо не ме грабна както исках. Давам му 7.0 от 10

    1. Да Съншайн си е 5/5. Дори го имам на двд

  2. Лично аз щях да си тръгна на няколко пъти. Все пак, не може да ми се изпробва интелигентността ми толкова пъти. Вярно, че Космосът е само фон, но толкова зле замислени сцени в открития Космос. Примери колкото щеш. Залепването с тиксо на счупения шлем на скафандъра; (Секретният пътник отиде с командира на кораба да инспектира друг кораб, подал SOS – WTF); после плуването във ВОДА в каналите на Марс; влизането през фюзелажа в космическия кораб, когато тече предстартово броене; отегчен поглед при отдалечаването на совалката и навлизането ѝ в гравитационното поле на Нептун и отрязващо единствения начин на Брат Пит да се върне на своя кораб. Но да възседне въртящата се мачта на радар ли е каквото е там, да отпори една ламарина, да се изстреля към кораба си, който едва се вижда някъде в безкрая с тази ламарина като щит през пръстените на Нептун като един капитан Америка – хора, това ми дойде в повече. Наистина. И ако този филм има дълбок юнгианско-фройдистки сюжет, защо са използвали наистина Космоса като декорация. Можеше да наемат специалисти от НАСА да им кажат някои неща, как не се прави така. А може да е провокация и търсен ефект – до колко хората от дигиталната ера, които живеем в телефоните си, си даваме сметка, какво става извън стратосферата. С други думи, колко сме се отдалечили от реалиите в този свят.

    1. Изключително възхитен съм от напредъка на киното, в частност от този филм – и като сценарий, и като изпълнение…
      … В момента, в който героят на Брад Пит откъсна ламарина (или нещо подобно) за да премине през пръстените на Нептун, предпазвайки се само с нея и така да достигне до космическия си кораб, просто си помислих: „А този неудачник Брус Уилис не можа да приземи един нищо и никакъв астероид преди малко повече от 20 години“.
      Филмът е сериозен тест за устойчивост на нервната система и интелигентността човешка.

    2. Точнооо! Фантастика, фантастика, но това беше фантасмагория! Нарамили Пит да спасява филма с безумни сценарни недомислици. Скучен, бавен, муден, емоционалната страна ми липваше отвсякъде – нито с бащата, нито с жената, нито с майката. Скука. На 2-3 пъти дори се унесох в салона. Голямо разочарование.

  3. Съгласен съм с Ogi. И на мен ми беше по-скоро приятен, много красив и с нещо добронамерено като сърцевина, обаче много неща ме вадеха и съжалявам, че не е филмът, който може да се види, че заровен някъде там, под тонове войсоувър и глуповато философстване накрая. Ма някак не можеш да го намразиш тоя филм, поне аз реших „да му пусна“.

  4. Смразяващо плосък сценарии с претенции за философска драма. Кух та дрънка. За сметка на това взел се на сериозно.

  5. Все още не съм гледал филма, но вече се оказва, че това ще е поредният провал на Фокс/Дисни! След огромния финансов провал на Dark Phoenix, за който Марвел(при започването на филма се появява логото на Марвел студиос) също има вина, защото е одобрен от Марвел/Дисни за голям екран. А и има допълнително заснемане на някои сцени, след като Дисни поеха контрола от Фокс! Ад Астра вече се оказва още един огромен огромен финансов провал, защото бюджета на филма е 80 млн. долара(според Форбс), а засега(вече почти седмица от премиерата) същият е изкарал едва близо 50 млн. долара…от световния боксофис! След като филм от калибъра(ха-ха) на „Downton Abbey“ преби „бижуто“ на Фокс/Дисни в американския бокс офис през уикенда, то няма за какво да говорим повече!

  6. Дразнещо фалшива претенция за някаква космическа реалност . Личната драма между баща и син която се точи почти 2 часа е просто един драматичен провал на филм ,който и супер холивудски звезди не могат да спасят. Не си губете времето!!!

  7. Филмът е абсолютна бутафория. Не мога да го определя като драма, не мога да го определя като оригинален, не мога да го определя и като космическа фантастика, защото е пълен провал в опита си да бъде каквото и да е. Яд ме е за пореден път да гледам Брад Пит – качествен актьор да изпълнява функциите на спасителен пояс в без дарен проект. Брилянтна актьорска игра за пореден път. Филмът обаче е негледаем за голям екран. Имах желание да си тръгна и едвам го изтърпях. Отвратителен филм!

  8. Присъединявам се към клуба на разочарованите. През последните 20 години съм изтърпявал какво ли не в кино залата (Теансформъри, акули-убийци, псевдо вампири и т.н.) и все съм бил на косъм да си изляза, но това е първият филм, на който не издържах след първата половина. Толкова блудкав, скучен и лишен от каквато и да е анагажираност и логика, че направо счупи тъпометъра. Робокоп има по-голям диапазон от емоции отколкото Брад Пит, а Лив Тайлър и Томи Лий Джоунс имат общо 5 минути екранно време. Ако не бяха тези имена филмът щеше да е още по-голям флоп в бокс офиса. Да, има интересни идеи и повдига доста интригуващи философски въпроси, но начинът, по който са поднесени и умопомрачително дървената игра на Пит съсипаха всяко желание у мен да го догледам.

    П.С. Четох някъде, че първия кът на филма в бил толкова негледаем, че студиото е настоявало за добавяне на малко по…динамични…сцени и резултатът от това в гонката на Луната.

  9. Аха да отида днес да го гледам – дойдох тук и се разубедих…

    Ако това за ‘гонката на Луната’ е вярно, нямам думи…Знаем си, че всичко е ‘лъжа’, но ни се иска да и вярваме понякога …

    Иначе Two Lovers ми беше харесал навремето –

    https://www.youtube.com/watch?v=kZ5O7G8Tp7w

  10. Как един положителен коментар не видях. Не съм го гледал , но вие тука го обезкостихте. Направо се чудя какво трябва да ви се поднесе, че да ви хареса. Последните години, няма добра научна фантастика. Оня с пръстените или дъфката тронове не е за тази категория, но може би филма си е безмислен и кретенски. Да не бяха го снимали изобщо.
    След като го гледам ще се присъединя към вас или ще ви насмета с коментар.

    1. Аз не съм му дал отрицателен коментар 🙂

  11. До Оги Павлов: „никога не съм причислявал Брад Пит към големите актьорски величия на нашето съвремие.“ Да кажеш подобно нещо за Брад Пит е меко казано нелепо. Пфууу…..Не ти се отдават драсканиците

  12. Странен, скучен, през цялото време се сещах за Интерстелар (който изобщо не ми харесва), но се оказа, че той е с по-вече екшън. И все пак го изгледах… някак странно спокоен съм. През цялото време се чудех къде е екшъна, очаквах го във всеки един момент, даже за ужаси си мислех, но не… прекалено реален в един аспект и ужасно нелогичен в друг. Нещо някъде в мен е докоснато, но не мога да го определя в момента. Най-адреналинната част за мен беше краят – нещо не го разбрах… и това ме вбеси – с жена си ли се събра, на нова мисия ли тръна, представяше ли си тези неща докато даваше психологическата оценка в някакъв момент пътуващ наобратно към земята…

  13. Определено филмът е много по-добър от „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Или аз съм нещо тра Ла Ла, или филмът продължава да ме заинтригува. Това е. Край.