Чудно, чудесно, направо великолепно е, че в нашата реалност, в този вариант на съществуване, в същата времева линия, която обитаваме днес, фантазиите на десетки, хиляди творци във всички форми на изкуствата могат да се развиват, развихрят и разпиляват… до безкрайност. Един от създателите на незабравими и светкавично разпознаваеми образи, който преди две седмици (25 август) навърши 66 години и буквално преди няколко дни получи (най-сетне) своята звезда на Алеята на славата в Холивуд, е Тимъти Уолтър Бъртън.
Не мога да си изкривя душата – обичам неговите светове (някои повече от други), почти винаги рискувам да се гмурна в тях и най-често подхождам с големи надежди към авантюрите му. Една от тях е обсесията, която го преследва в продължение на 35 години – да си „поиграе“ отново с един от образите, с които стартира филмовата му кариера през 80-те години на ХХ век. Надали има човек, който се интересува от кино, който да не е гледал или поне чувал за Бийтълджус. Чудесният синхрон между Майкъл Кийтън, Уинона Райдър и Бъртън забъркват комедийно-саркастичен коктейл в “goth” стил, който придобива своеобразен култов статус, и още тогава желанието на режисьора и сътрудниците му е да измислят още приключения, с които да размърдат пакостливия дух с лудите къдрици и раирания костюм. Една от идеите е да го закарат до Хаваите и да се конфронтира с местен маг, спец по окултизъм, друга хрумка е да дадат възможност на Бийтълджус да пътува до Париж и там да се влюби…
Но годините си минават, Бъртън и Кийтън правят други филми заедно, Бъртън и Райдър – също и от време на време се появяват новини, че има раздвижване „в отвъдното“. Докато най-сетне през февруари 2022 година Warner Bros. и компанията на Брад Пит – Plan B Entertainment не се захващат с дълго коментираното завръщане на ненормалния демоничен шегаджия. Повече от половин година по-късно става ясно, че Тим Бъртън все пак ще оглави проекта и – слава на обстоятелствата – Майкъл Кийтън винаги е бил на разположение за ново „оживяване“ на героя. Двамата решават, че продължението не трябва да се влияе от развитието на технологиите и ще се разчита във възможно най-голяма степен на физически конструирани ефекти, а самият Бъртън стига до извода, че сюжетът трябва да е свързан с историята на семейство Дийдс. След потвърждения от Уинона Райдър, Катрин О’ Хара и легендарния Дани Елфман, без чиято музика световете на Бъртън нямаше да са толкова любими, остава да се реши какво би привлякло съвременните млади хора в киното, за да видят шантава комедия със свръхестествени герои.
Тук може би се намесва случайността – младата Джена Ортега е почитател на Бъртън и се явява на кастинг за участие в Дъмбо, но успява да работи с него едва когато печели ролята на Уенсдей Адамс в чудесния сериал на Netflix, посветен на щерката в прочутото семейство. Възможно е именно срещата с нея да е добавила енергия за творческото вдъхновение на Бъртън, защото той избира Ортега за младата „наследница“ в семейство Дийдс и така си гарантира желанието на много хиляди момичета и момчета по света да видят какво всъщност представлява Бийтълджус Бийтълджус.
И аз, като отдавнашен фен на лудите идеи на Бъртън, също си задавах тези въпроси за филма – трябва ли да отида с очаквания; толкова ли е завладяваща историята, че не е имало просто как да не бъде направена на филм; не действа ли просто „на инат“ и „на автопилот“ този творчески екип, само и само да се реализира натрапчивата идея за продължение и да им се махне от главата?!
Реших да го гледам (уж) безпристрастно (това не е възможно, но направих опит!). Открих чудесни елементи в него – визията е типична „запазена марка Тим Бъртън“, музиката е безупречно-органичен елемент от сюжета, подземният свят е отново увлекателен лабиринт от безумни хрумвания, реализирани с педантичността на най-опитните, талантливи сценографи и художници по костюмите, включването на неустоимата Моника Белучи (в ролята на бивша и много гневна съпруга на Бийтълджус, жадна за всевъзможни души и живителни сокове), на перфектния Уилям Дефо (като прецизен детектив/актьор/следовател в Отвъдното) и (с малка „камео“-поява като режисьорски талисман) на Дани ДеВито са супер-успешни решения; Катрин О’Хара се завръща в ролята на мащехата Делия със завиден свръх-професионализъм и наистина е удоволствие да се наблюдава нейната отдаденост на образа и на актьорския занаят.
В опит за обобщение на най-важните елементи на сюжета ми хрумна, че той прилича на паяк – най-общо четири двойки, които изпитват различни сърдечни тръпки по между си, задвижват в различни посоки действието: Бийтълджус и бившата му, разпарчетосана жена; порасналата земна „изгора“ на главния герой, която все още притежава способността да вижда духове и демони, и настоящото й гадже (посредствено включване на Джъстин Теру, но подозирам, че за това са виновни създателите на неговия герой); възрастният авторитет в семейния матриархат Делия и скоропостижно изяденият от акула неин съпруг и баща на Лидия; младата, раздразнителна и мрачна Астрид и случайното гадже от отвъдното, което тя „забърсва“ по погрешка. Именно тази любовна история е в самия център на сюжета – за да спаси дъщеря си от собствената й доверчивост, Лидия е принудена на повика на помощ Бийтълджус и резултатът е поредица от екшън-приключения във всички познати и непознати светове, буги-танци на перона на Влака към безкрайността, (почти) сватбени церемонии с различни участници и врати към светове с пясъчни червеи (без пряка референция към Дюн), съдбоносно участие на любимия татко на Астрид (мъжете в това семейство систематично се превръщат в храна за рибите) и финално включване на отвъдния полицай.
От целия шарен, шумен и шантав пачуърк, който предлага на вниманието ни Тим Бъртън, останах с впечатление, че: 1) на него не му дреме кой и какво ще каже за филма, да живеят импровизациите!; 2) той винаги може да измисли някакъв подходящ калейдоскоп от случки и герои, да добави свръхестествен пресонаж/Бийтълджус и да го лансира като трета част от поредицата; 3) независимо от (реалните) качества и характеристики на филма, след като е с режисьорския подпис на Тим Бъртън, той може и да открие най-стария филмов фестивал в света – Венецианския, да се порадва на зрителски овации и да „съблазни“ почитателите на Хелоуийн да се огледат за актуални раирани костюми тази есен. Ала за мое съжаление, въпреки забавните акценти и автоцитати, въпреки приличните (и леко „кухи“) актьорски изпълнения на Майкъл Кийтън и Уинона Райдър, въпреки чудесната роля на Джена Ортега (тя е един от основните фактори, които спасяват филма!), Бийтълджус, Бийтълджус ми прилича много на парцалена кукла – много обичана, дълго подмятана в различни посоки, скъсвана и съшивана на много места, износена и вече остаряла…
Шапка му свалям на мистър Бъртън за дързостта да следва точно това, което си е наумил, без да се съобразява с тенденции и злободневни теми, без да робува на схеми, гарантиращи касов успех, без да изневерява на авторския си почерк и на творческата си лудост. Безкрайно уважение изпитвам и към актьорския екип, който наистина се е забавлявал неимоверно с работата по този филм и е вложил сърце, душа и импровизаторски талант във всяка сцена. Но пристрастията не бива да пречат на обективния поглед – искрено се надявам новите млади поколения да харесат комедийното пътешествие в отвъдното с пакостливия био-екзорсист, но за опитните познавачи на Бъртъновия талант Бийтълджус, Бийтълджус се оказа недостатъчно вдъхновяващо продължение на култовия оригинал.
Може в някои от следващите години и/или проекти на Бъртън нещата отново да си дойдат на мястото и да възкликваме с възхита „Уааау!“ – нали всички знаем, че в световете на киното няма невъзможни мечти?!
