Saltburn

Когато преди няколко години излезе пълнометражният дебют на Емералд Фенел Момиче с потенциал (Promising Young Woman), той се превърна в изключително спорен филм, който предизвикваше силни реакции както сред почитателите си, така и сред противниците си. Лично моето мнение беше, че до голяма степен това беше резултат от факта, че филмът неочаквано се превърна в „Оскаров“ и за него се заговори по един определен начин, а той не беше замислен за това. Новият проект на Фенел – Saltburn предизвиква също толкова полярни реакции, но дълбоко се съмнявам да бъде разглеждан като „филм за награди“ – от една страна, защото (нека не се лъжем) просто не го заслужава, но също така и защото е прекалено провокативен и мръсен и не виждам как все още доста пуритански настроените американци биха допуснали подобен филм до „престижните“ си събития.

Ще се въздържам от отявлени спойлери, но предупреждавам, че обсъждането на този филм изисква обсъждане на някои от по-значителните събития в развръзката му, така че ако не искате да знаете нищо, препоръчвам да го изгледате преди да довършите този текст.

Започвам от началото – загубенякът Оливър (Бари Киоган) пристига в Оксфорд, където бързо става ясно, че единственият човек, който проявява интерес да говори с него, е другият самотен загубеняк Майкъл. Оливър обаче хвърля око на популярната клика и най-вече на Феликс Катън (Джейкъб Елорди) – красивият и богат млад мъж, който обира погледите на всяка стая, в която влезе. По стечение на обстоятелствата Оливър наистина успява да се сприятели с Феликс, който го кани да прекара лятото в семейното му имение Солтбърн. Там Оливър се запознава с цялото семейство Катън – родителите сър Джеймс (Ричард И. Грант) и лейди Елсбет (Розамунд Пайк), сестрата Вениша (Алисън Оливър), както и другите гости – американския братовчед Фарли (Арчи Мадекуе) и горката Памела (Кери Мълиган).

Оттук вече започва истинският разказ, който едновременно показва как Оливър се бори да се впише в обстановка, която му е напълно непозната, но и сатиризира фантастично богатото аристократично английско семейство и колко далече са те от „нормалните“ хора. През цялото време обаче филмът не ни дава да забравим, че под леко незабележимата повърхност на Оливър се крие много повече от колкото той показва и че той съвсем не е просто бедното и недоразбрано момче, попаднало в ситуация, за която не е подготвено.

Филмът започва с думите на Оливър „Не бях влюбен в него“, с което моментално ни показва, че това е разказ строго от името на един разказвач, на когото не може да се разчита, който лъже или нас, или себе си. До голяма степен това е филм за влюбването и вманиачаването, за некомфортните и дори грозни емоции, които някой преживява, когато не е подготвен за това, което изпитва, особено пък, ако чувствата не са споделени. Самата Емералд Фенел твърди, че Saltburn е най-вече филм за любов и това си личи – това са моментите, в които филмът работи най-добре. Фенел и операторът й Лайнъс Сандгрен през цялото време снимат Джейкъб Елорди облян от светлина или обгърнат в енигматичен цигарен дим, изтегнат на шезлонг или усмихващ се чаровно – всеки един кадър върху него представлява именно погледа на някого, който е по средата на това да се влюби, което ни кара и ние като публика да се влюбваме в него. И колкото повече Оливър го обича, толкова повече и ние го обичаме и започваме да се притесняваме за това, което очевидно предстои да му се случи.

Развитието на историята до края ѝ през по-голямата част от времетраенето на филма е страшно забавно и ангажиращо. Колкото повече черти от характера на Оливър ни се разкриват, толкова по-добре виждаме накъде отиват нещата, но това го прави по-скоро интересна мистерия, в която малко по малко разбираме все повече. Затова най-голям принос без съмнение има Бари Киоган, който е неизненадващо космически в тази роля. Всеки, който му е бил фен до сега, вече знае на колко дълбочина е способен, но и колко може да бъде емоционален. Така или иначе неговите герои винаги са били леко странни и трудни за обяснение, често неприятни или отявлено злодейски, но специално тази роля му дава страшно много възможности да покаже множество страни на таланта си.

Киоган знае точно кога да сведе свенливо глава, както и кога да задържи погледа си без да мига върху някого, за да ни покаже, че всъщност Оливър въобще не е срамежлив. Непретенциозната му външност, особено контрастирана с нереалната височина на Елорди, позволява Киоган да „се крие“ дори и в кадрите, в които са само двамата, докато няма нужда да покаже скритите си заложби. Той освен това играе различно в сцените, в които не е с Феликс – започваме да го виждаме да показва истинската си същност първо със сестрата и най-вече с майката, която също се превръща в обект на обсесията му, но по съвсем различен начин. За Розамунд Пайк просто няма достатъчно думи да се обяснят колко е забавна, дръзка и чаровно отблъскваща в тази роля, всеки един кадър с нея е бижу.

Няколко пъти вече използвах думата „забавно“, защото според мен това е един най-вече забавен, секси, красив и напълно преднамерено провокативен филм. Той абсолютно не работи на никакво „сериозно“ ниво. Ако например се замислим логически за сюжета му, той изцяло се разпада. Тематично, освен като изследване на забранените желания, също не работи – уж „сатирата“ на класовата система е тотално плоска и неискрена. Добавени са освен това разни вметки за менталното здраве и дори за расизма, с които обаче Saltburn очевидно не иска да се занимава, но защо тогава въобще са споменати? За обрат накрая въобще не може да се говори, според мен не е и това целта на филма, но определено разкритието на това как са се случили нещата е не просто скучно, но и дори подкопава някои от идеите. Аз лично доста изгубих интерес в последните 10-15 минути и вече чаках просто да свърши, а до някаква степен сякаш и самият филм повече се интересува от финалния си кадър и просто бърза да стигне до него.

За втори път Емералд Фенел не успява да закове финала на филма си. Тя обаче вече се доказва като артист, който има много ясна визия и представа за собственият си стил, който може да не е за всеки, но със сигурност ще намери своята публика. Тя не просто не се страхува да провокира, но напълно безапелационно иска произведенията й да са разпознаваемо нейни – поп музика, ярки цветове, секс и убийства, оплетени в едно неоспоримо момичешко цяло. В крайна сметка смятам, че Saltburn е филм, който е просто прекалено забавен, „кемпи” и мръснишки, че проблемите му не засенчват доброто прекарване, което предоставя. Със сигурност ще има много хора, които ще го намразят, дали заради пошлостта или заради обективните му слабости. Аз обаче си представям в бъдещето си повторни гледания с големи групи хора, много алкохол и много смях, защото Saltburn е от тези филми, които ще искам не просто сама да се връщам към тях, а да споделям с всички, които все още не знаят за водата от ваната.