Игрите на глада: Балада за пойни птици и змии / The Hunger Games: The Ballad of Songbirds & Snakes

Колкото и отчаяно да си мечтаем за промяна, хората продължават да повтарят едни и същи грешки. Независимо от това дали са продуценти на филмови студия, или автори на романи-бестселъри, подобно на своите герои те са опиянени от славата и жадуват за тотално доминиране. След като веднъж са го постигнали – защо да не се случи отново?! Нямаме друго обяснение за действията на Lionsgate по повод предисторията на Игрите на глада, която авторката на бестселъри Сюзан Колинс издаде насред пандемичния хаос в началото на десетилетието, освен стремеж към повторение на успеха в боксофис класациите и възвръщане на инвестициите с небивал интерес от страна на публиката.

Само че в края на 2023 година трябва да се вземат предвид няколко допълнителни и много важни фактора: първо, поколението, което купуваше милионните тиражи на „Игрите на глада“ и двете продължения (издадени между 2008 и 2010), вече е във възраст, в която подобни приключенски приказки не ги интересуват. Второ – истинското потапяне в новата история много зависи от познаването на особения, дистопичен свят на Панем. Трето – изборът на актьори за главните роли винаги е решаващ за съдбата на готовия филм.

По повод първото уточнение – личната ми прогноза е, че ще бъде доста по-сложно да се привлекат фенска маса и нови зрители в киносалоните, тъй като „Балада за пойни птици и змии“ не бе приета с особена възхита от читателите по света, а и ревютата в медиите не са изцяло възторжени. Може би пазарът за подобни истории се пренасити или му мина модата. Освен това, ако се работи с (относително) компромисен материал, дори да си истински магьосник, трудно би могъл да префасонираш основата. Но не мога да не обърна внимание на факта колко добре се е справил творческият екип във визуално отношение. Независимо от първоначалния скептицизъм и забележките, които всеки почитател на сагата би могъл да има към новата предистория, режисьорът Франсис Лорънс (подписал три от четирите предишни филма) и съавторите на сценария Майкъл Арнд и Майкъл Лесли, помогнали на Колинс да адаптира текста си за кино, са дали всичко от себе си, за да поберат в (приемливите) 157 минути едни 490 страници, в които поемаме към всевъзможни житейски препятствия с интересна група пълнокръвни герои. Неизбежно е богатството на детайли и интригуващи трансформации, дори развитието на персонажите и драматичните конфликти да претърпят (известно) осакатяване. Може би с идеята да не забележим това, авторите на филма се пробват да ни „замажат очите“ с добре изпипана визия. Помпозната бетонна монументалност на авторитарната столица Капитола и безнадеждната нищета, охранявана от гигантски промишлени конструкции и миротворци, които напомнят имперските сили в Star Wars, са предадени с въображение – филм с амбициите за блокбастър, не може да си позволи да изглежда евтино… Интересно решение е взето за територията, на която избрани на случаен принцип деца-трибути се избиват взаимно – тя наподобява гладиаторските арени от миналото, но е пригодена за реалити-шоу, което се предава на живо в цял Панем. Кошмарът да наблюдаваш как млади хора без колебание отнемат животи заради самата смърт и в името на своето оцеляване нагнетява напрежението в очакване на развръзката. С тази специфична екшън-част на филма Лорънс се е справил чудесно, но аз продължавам да изпитвам погнуса от факта, че човешкото въображение може да роди подобна идея, дори и в нереалната среда на фентъзи сюжет.

Тук ще напомня втория акцент – познанието за средата на действието. Ако то липсва, на зрителите ще им бъде трудно да се слеят историята, да заживеят в света на нейните герои. За младата публика, която се среща за първи път с особеностите на Панем, новият филм би бил шарен и леко хаотичен екшън, с безмислени и безскрупулни убийства, който хамелеонски се преправя на захаросана и сърцераздирателна любовна история с неясна развръзка и дори отворен финал. Ала зрителите, които вече са „посещавали“ тази страна на кино или чрез поредицата романи, са наясно с жестокия конфликт в измислената територия (подобна на Щатите на северноамериканския континент), който е разрешен по драстичен начин с атомен взрив в най-бунтовния окръг 13, приключване на войната и въвеждането на наказателния ежегоден жребий – по две деца от 12-те окръга демонстрират на всички жители колко е лесно човешките същества да се превърнат в зверове в прочутите „Игри на глада“. И това знание е важна основа, върху която текстът на романа и визията на филма изграждат структурата на новия разказ.

В първия роман, покрай поривистата доброволка от окръг 12 Катнис и нейните премеждия, се запознаваме с безскрупулния президент Кориолан Сноу. Предисторията в Балада за пойни птици и змии връща времето 64 години назад, в годината на десетите поред игри, когато на 18-годишния Кориолан му предстои дипломиране и мечтае с отличния си успех да спечели стипендия и да продължи да учи. В момента на срещата ни със стройния, рус младеж у него няма и помен от злонамерената, безпощадна студенина, която излъчва героят на Доналд Съдърланд. И за да бъдат оценени по достойнство всички препятствия по пътя на Сноу към заветната му цел – всемогъща власт на върха, е нужно зрителите да имат представа за обстоятелствата, които оформят неговата личност, дори и в тази крехка младежка възраст. Защото колкото и да имат желание авторите на филма да го „продадат“ като екшън-дистопия, съчетана с любовна история, основният стълб на сюжета безспорно се оказва младият Кориолан Сноу.

И ето, че дойде моментът за третия важен фактор – изборът на актьорите. 28-годишният британец Том Блайт е сравнително непознат за публиката, но това може да бъде само от полза за бъдещето му като актьор, защото той прави уникално добро прeвъплъщение. Това момче няма едно фалшиво помръдване на мускул в целия филм – изпълнението му е безупречно, като за това допринася и фактът, че неговият образ е единственият, който е развит изцяло в синхрон с изследването на постепенната, жестока трансформация на Сноу. Франсис Лорънс е изключителен щастливец, избирайки Блайт за тази роля, защото без този стълб неговата филмова конструкция щеше да се сгромоляса в небитието. Тъжно ми е да призная, но очакваният с огромно нетърпение от мен образ на декана Каска Хайботъм, прочут в света на Панем като автор на идеята за Игрите, особено в изпълнението на колосалния Питър Динклидж, се оказа провалена възможност и тотално пренебрегване на способностите на този чудесен актьор. За всеобщо огромно удоволствие, в новия филм има една зловеща, откачена и супер-умна героиня – д-р Волумния Гал, чиято роля е поверена на уникалната Виола Дейвис. Налудничавата усмивка, която грее и в разноцветните очи на главния гейм-мейкър, се съчетава перфектно с ръцете й, потънали в кървавочервените лабораторни ръкавици и приласкали безброй опасни змийчета в различни неонови цветове. Хайботъм и Гал правят всичко в името на рейтинга на Игрите, опитват се да обуздаят амбициите на младия Кориолан, но – по щастливо стечение на обстоятелствата – всички шансове се оказват на негова страна: именно на десетите игри е решено, че децата-трибути на арената ще имат младежи-ментори, които ще се „грижат“ за тях, и точно на Сноу се пада най-атрактивното момиче, което от самото начало очарова публиката; именно в този момент д-р Гол решава, че ще приеме идеи за разнообразяване на игрите и допълнително привличане на вниманието на публиката – и предложенията идват от Сноу; точно той успява да изиграе правилно всичките си карти и да следва безотказно прочутото семейно мото „Сноу винаги е на върха“.

Стигнахме и до още един от важните избори на творческия екип – на коя млада актриса да бъде поверена главната роля на момичето, успяло да развълнува целеустремения Сноу. Луси Грей Беърд е миловидна, дръзка, талантлива и безмерно свободолюбива – качества, присъщи на всички членове на Ятото, своеобразно семейство от странстващи музиканти, в чиито жили тече бунтовна циганска кръв. Луси съчинява песни, а изпълненията й покоряват сърцата на отрудените, нещастни жители на Панем. Луси е волната птичка, която ще преобърне представите на младия Сноу за живота. И тази роля би трябвало да пасне като ръкавица на даровитата Рейчъл Зиглър, с която се запознахме в Уестсайдска история на Спилбърг. Но въпреки безрезервната искреност, с която актрисата пресъздава своята героиня, за мен този образ остава в сянката на Сноу. А това определено е недостатък на филма – независимо дали възможните оправдания са ограниченията на времето или други причини, драматичните отношения между двамата главни герои заслужаваха да бъдат развити в тяхната пълнота.

В графата „герои с неизползван максимално потенциал“ попадат също близкият съученик на Сноу – добросърдечният, състрадателен Сеян, в чиято роля е Джош Андрес Ривера, и особено братовчедката Тайгрис, изиграна от Хънтър Шейфър. Джейсън Шуорцман е точно на мястото си в ролята на Лъки Фликърман – фокусник-аматьор, каквито са (почти) всички водещи на реалити тв-формати. И макар че именно на него се пада нелеката задача да запознае публиката – и в Панем, и пред екраните в киносалоните, с трибутите-участници в десетите „Игри на глада“, той се справя добре с акцентирането върху различни техни характеристики и с отпадането им от играта. А след всички драматични обрати, съмнения, разбити сърца и достигнати прозрения, в самия край на тази предистория се промъква подозрение, че Сюзан Колинс, след като вече се е върнала назад във времето, може да реши да довърши изграждането на злодея Сноу в още една, две или повече книги. Нали това мултиплициране на успешни формули отдавна е всеобща тенденция – защо да не се използва и в този антиутопична ниша, която вече е маркирана като „активна и доходоносна територия“?! Подобно решение ще ме зарадва само ако се реализира с достатъчно интригуващ нов материал и ако се предостави възможност на Том Блайт да продължи развитието си като актьор с подобно предизвикателство.

Въпреки всички възможни „но“ и „обаче“, Игрите на глада: Балада за пойни птици и змии е интересно изследване трансформацията на човешкия характер в екстремни обстоятелства. Също така е и атрактивен фентъзи-екшън в дистопична авторитарна реалност, реализиран с размах и сериозна амбиция от страна на творческия и продуцентски екип. За почитателите на Игрите на глада, новият филм е задължителен – ако го пропуснат, няма да бъде пълна колекцията им от образи от света на Панем. За останалите зрители Балада за пойни птици и змии е препоръчителен – най-малкото защото се отличава от комиксовия блокбастърен конвейр и провокира размисъл – за лудостта на човечеството и пристрастеността му във всички исторически епохи към всевъзможни и винаги смъртоносни конфликти…