В мечтите си винаги съм си представяла, че един ден, съвсем ненадейно, както си стоя на двора и гледам в една точка, Уес Андерсън се появява на вратата, отваря я широко и ми съобщава съвсем тържествено, че иска да направи филм за живота ми. Поради обстоятелства независещи от мен, аз не съм достатъчно известна, за да ме изиграе някой от ранга на Скарлет Йохансон, но за сметка на това мога да бъда изобразена от котка или поне лисица. Той е облечен като от снимачната площадка на Астероид Сити (това е щрих, който добавих впоследствие) и след тези му думи от някъде започва да зву чи симпатична музика и дворът потъва в сумрак. Аз съм с рокля на точки в случай, че някой се чуди.
Няма по-злополучен живот от живота на персонажите във филм на Уес Андерсън. Като театър на абсурда, като поредица от злополучия, като инфарктни ситуации на нелепи хора озовали се на още по-нелепи места, той мести своите образи във вихрушка от визуална полемика и интелектуална вербализация. Всичко се случва едновременно. Има синхрон и хаос. Животът във филмите му тече на бърза скорост и всички са облечени в костюми от три части. Понякога има голи жени. А понякога има само животни. Зависи в какъв период ще хванете Уес Андерсеновите приказки.
Астероид Сити – последното истерично, синхронично, психосоматично филмово творение на Андерсън не се нарежда сред най-добрите му неща. Някои дори смело смятат, че този филм е най-лошото, което са гледали от режисьора – обръщайки с хастара навън прехласнатите интелектуалци в Кан, които пляскаха не-знам-си-колко-минути в захлас на фестивала. Не знам дали някой филм на Уес Андерсън може да бъде наречен лош сам по себе си и особено на фона на световното кино в момента, което потъва в мозъчна смърт с всеки изминал месец. За мен нов филм на Уес Андерсън винаги е малък празник. Празник на външното оцветяване и вътрешната депресия. Празник на абсурда, на истерията, на правилните форми и на цвят жълто. Животът във филмите на Уес Андерсън никога не е такъв, какъвто изглежда отначало и независимо дали ви харесва или не – не е банален.
Подобно на предишното творение на Андерсън – Френският бюлетин и Астероид сити е история в историята със силна интелектуална преднамереност. Има нещо схематично и дистанцирано в него. Но тъй като в бюлетина рамката на историята разказва за списание, ефектът е търсен и по-скоро се получава. От една страна в Астероид Сити също има много неща, които се получават само със щракване на пръсти. Сещате се, с лекотата на балерина, която прави голямо алегро – на вас ви изглежда грациозно и лесно, на нея сърцето й ще изхвръкне. От друга именно тази лекота отсъства в част от сцените.
Натъпкан до пръсване, като детенце с бонбонки, Астероид сити има ансамбъл от звезди – нещо, което се е превърнало в характерна черта за филм на Уес Андерсън. Няма големи и малки роли. Също като във Френският бюлетин нещата са разпределени почти по равно, макар на хората да им се струва, че акцентът този път се е паднал върху Скарлет Йохансон и Джейсън Шуорцман. И сигурно е така. Йохансон и Шуорцман блестят в двете роли, които играят. И като казвам „двете“ имам предвид, че и двамата играят по две роли – една измислена и една още по-измислена.
Астероид сити е филм на Уес Андерсън на стероиди. В него има всичко, което филм на Уес Андерсън носи по принцип – шарено отвън, но тъжно отвътре, бляскав актьорски състав, визуална естетика, динамичен диалог, претенциозна интелектуалщина и някое и друго животно. За разлика от останалите му филми – от Bottle Rocked, който не е най-любимият ми негов проект, чак до Островът на кучетата – Астероид сити прилича на разпарчетосана детска стая. Всичко е на мястото си сякаш, но не може да бъде открито с просто око. Не може да бъде открито и при по-задълбочено търсене.
Темите, които вълнуват Уес от мига, в който е започнал да прави кино са любов, секс, семейство и изоставяне. Всички те се повтарят до безкрай във всеки един от филмите му и независимо дали този тип интелектуална автотерапия работи при вас или не, нещата всъщност се получават. При всеки от предишните филми на тексасеца феновете му са в колабиращ възторг, а другите просто поклащат глава с положително кимване. От визуалната естетика, която с всеки следващ проект става все по-ярка, през историята, която в началото има една рамка, после следва хаос, а след това нещата се наместват в друга рамка, Уес Андерсън има толкова разпознаваем стил, че много хора се опитват да го имитират.
Но дори Уес Андерсън вече не успява да имитира перфектно Уес Андерсън. Астероид Сити разполага с хаотична драматургична структура, която уви, не води до никъде и до нищо. Визуалната му концепция се лашка между строго изсечени кадри и преднамерено усещане за театралност, която не винаги стои добре на кино. Особено когато точно тези сцени искат да предадат у зрителя усещане, че това което вижда е реалността.
Астероид Сити е история, която се развива в друга история, която пък е затворена в измисления и странен Астероид Сити, където група от хора се събират, за да честват любовта си към космоса и необятната вселена, но им се случва нещо неочаквано. Сякаш дистанциран от нея и от всичко, което тя представлява, Уес Андерсън напъхва любимите си теми като сюжетни линии между персонажите, но независимо от това, животът на неговите жители в Астероид Сити си остава плоско картонен.
Работещ на две нива – фантазно и реално, Астероид Сити има прекалено много кръпки в себе си, за да създаде на финала усещане за цялост. Той има времеви скоци и интелектуални каламбури, които ощетяват иначе доста оригиналната и готина идея, вместо да я подпомагат. Някой беше определил Астероид сити като пародия по Уес Андерсън. Не мога да нарека този филм пародия по никакъв начин, защото за мен това определение е запазено за нелепицата Вижте как бягат. На мен по скоро Астероид сити ми прилича на многовкусовите бонбончета от Хари Потър – понякога има такива с ушна кал, понякога с карамел. И всичко те са на едно място, омесени и объркани добре, за да може хората да не познаят какво ще хапнат след малко.
Дори и в най-ниските си моменти обаче Уес Андерсън си е Уес Андерсън. Във всеки негов филм има неща, които приличат на малки бижута. В случая с Астероид сити това са три малки „Вещици от Истуик“, които кълнат една кутия от Tupperware с плам и магия, която няма да видите скоро в модерното кино. Изобщо Астероид сити разполага с толкова много бисери в себе си, че на финала той може и да ви прилича на интелектуален тюрлюгювеч, в който някой е изпуснал солницата, но е нещо, което скоро няма да видите на голям екран. Освен ако Уес Андерсън не го произведе.
За мен киното на Уес Андерсън е като поезия, в която някой се припознава, а на друг му се иска да повърне от метафори и завъртулки на речта; от претенция и мъже в жилетчици и папийонки. И независимо от кой от двата типа сте, поне ще знаете, че гледате нещо, което мнозина се опитват да повторят, но малцина успяват. В свят на посредствено прекопиране един от друг, нов филм на Уес Андерсън, дори и не чак толкова добър, колкото някой някъде е очаквал, е повод човек да се вдигне от дивана, да си облече най-хубавата рокля и да отиде на кино. Където два часа и половина ще види визуални истерии, интелектуални компоти и Скарлет Йохансон гола.
Астероид сити не е най-любимият ми филм на Уес Андерсън по простата причина, че е слаб филм за режисьор създал оригинални визуални къпкейкчета като Колежът Ръшмор, Кланът Тененбаум, Фантастичният господин Фокс, Гранд хотел Будапеща и В царството на пълнолунието. Но както ще ви каже дори най-печеният пичага на света – всеки човек има слаби моменти. Астероид сити нито е първият такъв на Уес Андерсън и вярвам, няма да бъде и последния.
Не знам дали Уес Андерсън е бил така дистанциран в разказването на тази история, както бях аз при гледането ѝ, но със сигурност знам, че усещането ми към нея е подобно на това, което изпитах към Дарджийлинг ООД и Морски живот със Стив Зису – мога да ги разбера, но не мога да ги усетя. За сметка на това Френският бюлетин ми влезе като добре натруфена торта – не всеки ден бих си поръчала от нея, но за сметка на това когато ми я поднесат няма да я откажа.
Уес Андерсън е един от най-последователните режисьори още от старта на кариерата си в края на 90-те. Той остава педантичен и странен, верен на себе си и стила си. Малко по-хаотичен в Астероид сити, но безспорно работи с размах. Той и последният му филм приличат на гигантска манджа с грозде. Но в свят на взаимнозаменяеми хора, книги, филми, музика, истории и места, предпочитам да съм част от истеричния тюрлюгювеч на Уес Андерсън пред това да съм някъде другаде.
