Пътят на самурая / Warrior’s Way

„Настанете се удобно и слушайте”. Това ни съветва гласът на Джефри Ръш, който ще ни разкаже една история. История за “най-добрия майстор на меча в целия свят, ever!”, който в края на 500-годишна война за надмощие между два клана, отказва да убие последния оцелял противник – малко бебенце – с което да сложи край на враждата и вместо това решава да замине при приятел на запад (и по точно Дивия запад), където да заживее нормален живот. Но отказвайки да отнеме живота на бебето, воинът се превръща в цел номер едно на собствения си клан.

Ако вече имате дежа ву, не се притеснявайте, не си въобразявате, защото това е една от най-старите истории в жанра. Това, което е интересно, е начинът, по който тя е разказана. Имам предвид визуално. Филмът адски напомня на стилистиката на „300” – както и на други филми заснети на син/зелен екран и в последствие рисувани, но предвид битките с мечове и доста честичкото използване на каданс, „300” изскача на първо място – която общо взето върши перфектна работа, особено в началото.

Причината за „особено в началото” е, че много бързо след добрия старт филмът започва да се скапва, по подобие на доста близкия по усещане „Нинджа убиец”. Нашият герой попада в запустяло, класическо градче от филмите за Дивия запад, където както вече споменахме се опитва да забрави миналото си на убиец и да заживее с новите си приятели. Тоест нещата малко зациклят откъм действие. Освен това се появява и най-дразнещото нещо в целия филм – Кейт Босуърт.

При все че тя не е мой тип, мога да разбера хората, които я смятат за хубава, но посмъртно не мога да разбера как някой би сметнал, че може да играе. Не стига, че се разхожда нефелно насам натам, а се опитва да ни пробута и акцент, който е повече от трагичен – да оставим настрана, че е ненужен – и сравнение с него това, което Меган Фокс показа в „Джона Хекс” е достойно за уважение. Тя е отговорна и за най-безобразния момент във филма, който лично мен ме беше срам да гледам, когато нашият герой я учи на бързина при боравенето с ножове, докато хвърля камъчета по нея.

Всичко това е много жалко, защото нейният образ е в основата на едно от най-интересните неща във филма – модерната смеска между класически уестърн и класически „martial art” филм. Докато тя е още дете, градчето бива нападнато от бандата на безскрупулния Полковник, който изпитва неприлични аспирации към нея, и когато тя го залива с горещо олио, той разстрелва нея, малкото й братче и двамата й родители. Тя обаче не умира и единственото, за което живее, е отмъщението.

Накратко и без да изпадаме в подробности, накрая главорезите на Полковника и кланът, преследващ нашия герой, се изсипват в града по едно и също време и както можете да се досетите настава една доста приятна и кървава сеч. Жалко само, че докато се стигне до нея има скука, клишета и тъпотии в излишък.

Тук трябва да кажем няколко думи и за другите актьори. Корейската звезда Джанг Донг Гун в ролята на героя на моменти изглежда дървеничък, но на него му е позволено, тъй като все пак си е чужденец, а и ролята му допуска по-голяма безизразност. Дани Хюстън – който е невероятно талантлив, но напоследък играе само подобни роли (тук като Полковника) – както винаги е на висота и определено радва, а феноменалният Джефри Ръш разбира се е супер, само дето няма какво да играе и както казват американците, e тотално „misused”. Останалите са класически мутри, каквито можете да очаквате от подобен филм.

За финал мога да кажа, че като цяло филмчето е „слаба ракия”, но определено е по-добър от доста творби със същата тематика, които излизат директно на DVD. Както вече казах, с изключение на един-два кадъра, където стилистичните ефекти стоят като дефект, цялостната визия е приятна и поне лично на мен не ми стои самоцелна. Има хумор, не е претенциозен и като изключим протяжната и скучна средна част, има и известна динамика. Е, наистина екшънът можеше да е малко повече, но има една сцена към края, в затъмнения коридор, която компенсира.

Общо взето, най-големият му коз е културната и кинематографичната смесица между Изтока и Запада, както и жанровият микс между класическа „каратека” и уестърн, но предполагам, че това за повечето хора няма да е достатъчна причина, която да оправдае високата цена на билета.