Though I dream in vain
In my heart it will remain
My stardust melody
The memory of love’s refrain

Hoagy Carmichael, „Stardust“

Носталгията… това е бодеж в сърцето ти, много по-силен от самия спомен. Така главният герой от сериала „Момчетата от Медисън Авеню“ Дон Дрейпър описва специфичното чувство, което човек изпитва относно нещо невъзвратимо или отдавна отминало. Етимологично погледнато, преводът на думата от древногръцки се синтезира най-смислено като „болката, която ти носи копнежа по родното ти място”. Макар и с архаичен корен, думата се налага едва през 17 век, когато швейцарецът Йоханес Хофер се почесва по перуката си, чудейки се как да опише онова болестно състояние, в което изпадат войниците, когато чуят песен, напомняща им за дома. Несъмнено става дума за el mal de corazón, както биха го описали в Испания.

Да се мисли за носталгията като за болест не е необичайно. Докато обикновеният, мимолетен спомен за нещо приятно и успокояващо не ни кара да изпаднем в летаргия или меланхолия, то носталгичното чувство е емоция, която завладява съзнанието по модела на вирус, обсебвайки трайно всички аспекти на психиката. Но защо? Най-вероятно защото винаги е обвързана с обект, събитие или откъс време, към което се връщаме отново и отново, без да сме способни да контролираме импулса. Или най-вече защото някаква ключова част от личността ни се е формирала точно там, точно по този начин, точно благодарение на тези обстоятелства.

В изкуството носталгията е отколешен източник на вдъхновение, но най-вече когато идва от личната перспектива на автора на произведението. Една нищо и никаква „мадленка“ кара Марсел Пруст да ѝ посвети стотици, ако не хиляди думи, превръщайки я в алегория на времето, което никога няма да си върне обратно. Виното от глухарчета не е само сладък еликсир за гения на Рей Бредбъри, а най-вече аватар за невиността и безгрижието, с което свързваме детството си. Черният за рокенрола 23 януари 1959 г., когато Бъди Холи, Ричи Валънс и Джайлс Пери Ричардсън губят живота си в самолетна катастрофа, така разтърсва съзнанието на Дон Маклийн, че им посвещава песента си „American Pie“. Скулптирайки я като епична горчиво-сладка елегия, музикантът поглежда назад към една златна ера от попкултурата, прекъсната трагично заради „деня, в който музиката умря.“

Търсейки обаче най-могъщ инструмент за илюстрирането на силата на носталгията, се сещаме единствено за потенциала на кинематографията. Едва ли „Амаркорд“ на Федерико Фелини би имал същия ефект, ако съществуваше единствено като текст, лишен от визуалното си въздействие върху обикновения зрител. Автобиографичният, полу-исторически контекст на сюжета постига успех сред публика и критици най-вече благодарение на идиосинкретичните пинизи на родения и израснал в Римини режисьор. Спомен за реалност, избутан до нивото на сюрреален блян. Киноезик, в който дори дефектите и несъбитийността са максимално фетишизирани.

По сходен на неговия начин няколко филма, излязли през последните десетина години, постигнаха на практика същото – да пресъздадат не само конкретния откъс от време, живеещ в главата на автора си, но най-вече трудната за бързо дефиниране емоция, причинена от паметта за него. Да бъдат неудобно персонални откровения, не задължително затормозени от правилата на киноповествованието. И като пионер на това микротечение със сигурност се откроява „Дървото на живота“ на Терънс Малик.

Tree of Life / Дървото на живота, 2011 г., реж. Терънс Малик

„Силно експериментален“. „Революционен“. „Тотално негледаем“. „Нова страница от кино историята“. Това бяха част от първоначалните реакции, след като Малик представи филма си първо на фестивала в Кан, а после и пред света. Завръщането на енигматичния, почти езотеричен американец към Големите Филми добави друг вкус към впечатлението у зрителя от 140-минутния метафизичен епос, посветен на израстването на момче в петдесетарски Тексас. Травмата от загубата, влиянието на сънищата върху психиката, изконните въпроси за смисъла на съществуването са изящно поднесени от Малик като тотално деконструирана фреска от светлина и форми, не без свръхдръзката интуитивност на оператор като Еманюел Любецки. Темата за копнежа по целомъдрения период на пред-пубертета, когато мирогледът тепърва се гради, е донякъде избутана на заден план от грандиозната амбиция на картината. Маликовата носталгия не е само персонална, тя се отнася и към онази епоха от историята на цивилизацията ни, когато всичко във Вселената се е обяснявало с една проста дихотомия – „природа vs. Бог”.

Boyhood / Юношество, 2014 г., реж. Ричард Линклейтър

Очевидно който е родом от Тексас, не може да прежали необятното му синьо небе и неподправения натурализъм, които изпълват щата. Роденият в град Хюстън режисьор Ричард Стюарт Линклейтър със сигурност е един от многото такива, но мегаперсоналният му мегаепос „Юношество“ не е единствено за това. Но така или иначе, за какво всъщност може да е 165-минутният филм? Съзряване? Еволюция? Просто съществуване? Деликатната, но и впечатляваща трансформация, която се случва с Мейсън Евънс, не е ситуирана в реалните години на подрастващия Линклейтър (които реално са отразени в неговия „Заслепени и объркани“ от 1993 г.). Подбудата му да направи филма по-скоро е запечатването на истинско парче време, невъзвратим период от живота на всички ни. 12 години, шлифоващи те като личност с непорочността и неопитността си. Ти – в плен на момента, не обратното.

Roma / Рома, 2018 г., реж. Алфонсо Куарон

Жарък следобед в многомилионен Мексико Сити през 1970 г. Чуват се кучешки лай и сигналът на продавач на тамале. Небосводът се разцепва единствено от дирята на пътнически самолет. Така Алфонсо Куарон си спомня родния си град, израствайки в квартала му „Колония Рома“. Само че не поглежда назад през своите очи, а използва тези на тогавашната си гувернантка, ревизирана тук в образа на Клео. Близо две години от живота ѝ минават пред очите ни, а събитията, които белязват семейството, са и такива, оставащи в историята на страната. „Рома“ не е кръстен само на Куароновата махала, но и звучи като препратка към Древен Рим. Защото филмът е личната империя от спомени на Куарон, целият познат свят за едно 9-10-годишно дете. Кино с главно „К“, празнуващо живота, дори да го помниш като бушуващ огнен ад навръх Нова година или съществото, което обичаш, мъртво в ръцете ти.

Mid90s / В средата на 90-те, 2018 г., реж. Джона Хил

Да си на 13 години и цялото ти съществуване да се върти около каране на скейтборд, висене със себеподобни и понасяне на дисфункционалното ти семейство. Звучи като живота на немалко момчета, израснали в средата на 1990-те. Джона Хил очевидно не е изключение и напълва режисьорския си дебют с възможно най-много детайли от периода, който помни, когато е бил на същата възраст – първи напивания, първи трепети, последният път, когато се чувстваш успокоен от неопитността си. „В средата на 90-те“ е най-вече за онова, което губиш, когато отчаяно искаш да си част от едно цяло, без реално да ти е необходимо.

Once Upon a Time in Hollywood / Имало едно време в Холивуд, 2019 г., реж. Куентин Тарантино

Ако попитаме Брет Ийстън Елис какво мисли за Ел Ей, сигурно ще го окачестви като портал към Ада или измерение от най-лошите трескави сънища на Дейвид Линч. Но за Куентин Тарантино Tinseltown вероятно си остава онзи оазис от спомени, живеещ в главата му като калейдоскоп от пищен неон, рекламни джингли, каубои, лукаво надничащи от малкия екран, и дългокраки кино сирени, красящи огромни билборди на булевард „Сънсет“. Въпреки че Тарантино е бил едва 6-годишен през 1969 г., цветовете, ароматите и, простете, вайбът на Холивуд от този период, са се загнездили в главата до такава степен, че се мотивира да създаде една алтернативна реалност, оставаща най-вече автентична в трактовката на персонажите си. „Имало едно време в Холивуд“ е ултимативната Panavision фантазия на бившия enfant terrible на инди филмите. Един Лос Анджелис, населен с образи от мечтите му, сглобен като старомоден уестърн сблъсък между стария Холивуд (разбирай каубоите, мъжкарите на място) и новата ера (разбирай примитивните, свободолюбиви new age същества). Естествено, на екран печелят тези от отбор „Таран-кино“.

Licorice Pizza / Лакрицова пица, 2021 г., реж. Пол Томас Андерсън

Не просто вдъхновен от историята на Холивуд, а и генетично обвързан с Калифорния, се чувства пък Пол Томас Андерсън. Роден в Студио Сити (дефакто, центърът на центъра на кино и телевизионната индустрия в САЩ), той израства обременен със задкулисния живот на хората от шоубизнеса, благодарение на заниманието на баща си Ърни Андерсън – лице от малкия екран. Периодът, изобразен в „Лакрицова пица“ е невъзможен да бъде по спомени на Андерсън, тъй като тогава той е едва 2-годишен, но режисьорът „напоява“ историята с усещането си за живота в долината Сан Фернандо. И го превръща в своеобразния елегия за децата на Холивуд, за чувството, че домовете, семействата и съдбите им са завинаги обвързани с този мегаполис, застанал на ръба на континента. Размивайки факти и измислица, самореферирайки се почти непрекъснато, филмът е обяснение в любов към невъзвратимото, намиращо безсмъртие единствено в главата на мечтателя.

The Fabelmans / Семейство Фейбълман, 2022 г, реж. Стивън Спилбърг

Спилбърг не е новак в изобразяването на семейство, било то дисфункционално или идилично в състоянието си. Всъщност вече се е усъвършенствал в това през последните пет десетилетия. За първи път обаче се сблъсква с нелеката задача да пренесе собствените си спомени върху големия екран. Да ни покаже къде се е възпламенила любовта му към киното, къде родителите му поставят (или пък размиват) границата между прагматизъм и артистизъм и, не на последно място, как истината, която търсиш, понякога е точно под носа ти, върху 16 мм лента, запечатала едни от последните моменти на откровеност между най-близките ти. „Семейство Фейбълман“ не е единствено любовното писмо на Спилбърг към занаята на кинематографията, както някои твърдят, а е по-скоро опитът за терапия, от която всички често страним, твърде уплашени, че бодежът в сърцето може и да е прекалено силен, за да го понесем.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

One Comment