Смятах, че ще ми бъде лесно да пиша за „1917“. Всъщност даже бях сигурен, защото поне привидно филм, посветен на Първата световна война, би трябвало да разполага с неизчерпаем брой от теми, които могат да бъдат засегнати, още повече че Великата война винаги е стояла в кървавата сянка на грандиозния военен сблъсък, който започва две десетилетия по-късно. Затова и вярвах, че една кратка историческа ретроспекция на абсурдния повод, реалните причини и жестоките последствия от войната би компенсирала отчасти дефицита по темата и наистина би имала място в този текст. Нещо повече – смятах също така, че имам достатъчно солидни основания да разгледам и присъствието на Първата световна война в киното, като премина през характерния за периода на войната пропаганден елемент, налагания впоследствие пацифизъм и неизбежното романтизиране на още по-късен етап. Вярвах, че кратък разбор на настроенията и темите в такива класически произведения като „Малкият американец“ на Сесил Де Мил, „Ангелите на ада“ на Хауърд Хюз, „Великата илюзия“ на Реноар и разбира се, „Пътеките на славата“ на Кубрик, та чак до наши дни, ще ми позволят да намеря много по-добра отправна точка в задачата си да анализирам филма на Сам Мендес и да оценя неговите истински достойнства и мястото му в пантеона на военните филми.
Оказа се обаче, че съм сбъркал жестоко. Противно на широкото мнение (а и на моето, преди да изгледам филма), „1917“ се оказа, че изобщо не е филм за Първата световна война! Макар сценарият на Сам Мендес наистина да е базиран на разказите на неговия дядо, който е участвал във „войната, която ще сложи край на всички войни“, действието на този филм съвсем спокойно можеше да се отнася към който и да е военен конфликт, в която и да е историческа епоха. Без изключение. Историята за военни куриери, които трябва да предадат жизненоважно съобщение от точка А до точка Б, е толкова универсална, а и в допълнение подходът на Мендес е толкова интимен и дълбок, че филмът нямаше да изгуби абсолютно нищо, ако вместо в траншеите и полетата на Франция, действието се развиваше в ледените степи на Сибир, стръмните хълмове на Галиполи или в жарките пустини на Месопотамия.
А историята, която ни се разкрива през перспективата на двама млади войници, е наистина максимално опростена. В разгара на Първата световна война, ефрейторите Блейк (Дийн-Чарлз Чапман) и Скофийлд (Джордж МакКей) получават трудна, но неописуемо важна мисия – да преминат през територията на врага и да предадат тайно съобщение на батальона, подготвящ се да атакува германците. Ако героите не предадат съобщението в рамките на по-малко от едно денонощие, 1600 британски войници, сред които и братът на Блейк, ще отидат на сигурна смърт в капан, предварително разработен от германците. Както виждате, историята действително не е нищо особено. На няколко места дори срещнах определянето ѝ като клише, което със сигурност е вярно, но в никакъв случай не може да бъде някакъв уважителен повод за критика, тъй като по правило военните филми много рядко успяват да представят нещо много по-различно като история. А и в случая не историята е толкова важна, колкото начинът ѝ на пресъздаване, а смея да твърдя, че в „1917“ дуетът Мендес-Дийкинс без никакво преувеличение може да се каже, че въвежда стандарт.
Скоро след поемането на описаната в по-горния параграф задача от страна на двамата ефрейтори, картината изоставя неутралния си фокус и това, което се разкрива пред екрана, започва методично да смила зрителите със същата брутална неизбежност, както го прави със своите герои. Безцветното небе, лепкавата кал, хилядите нюанса мръсотия и този влудяващ нискочестотен тътен в ушите, който малтретира сетивата, принуждавайки ви да се въртите в креслото в очакване да се случи нещо ужасно. Филмът е до такава степен наситен с постоянното очакване на вражески удар, че в някои моменти собственият дъх на зрителя се синхронизира с притаения дъх на героите. И понеже всеки един от отделните фрагменти на филма, освен своя собствена локация, има и своя собствена динамика, това усещане за абсолютната непредсказуемост на случващото се играе ролята на свързващ елемент, непозволяващ на зрителя да се отпусне нито за миг или да привикне към наложения повествователен ритъм. А презентацията на войната в „1917“ наистина поразява със своята изразителност, във всяко едно отношение, а най-забележителното е, че Мендес постига този забележителен ефект не чрез реалистично пресъздаване на характерните за времето батални сцени, а чрез въвеждане в самото опустошение, което войната оставя след себе си. Затова и може би ми е толкова трудно да пиша за „1917“, защото това е изключително атмосферен филм и той буквално трябва да се изживее, за да може да бъде осъзната всеобхватната му дълбочина.
Целият този впечатляващ ефект, разбира се, нямаше как да бъде възможен без виртуозната работа с камерата, въпреки че противно на всички мои очаквания, техническият елемент изобщо не е най-голямото предимство на филма. Но все пак, симулираният еднокадров монтаж в никакъв случай не е самоцел, каквито съмнения имах преди да изгледам филма, и сега ще обясня защо без тази впечатляваща операторска еквилибристика, филмът може би нямаше да бъде толкова въздействащ, колкото реално е. Забележете, че същността на сюжета на филма е да бъде изпреварено времето и да бъде спасен живота на стотици хора, затова и именно благодарение на усещането, че действието се развива в реално време, за зрителя е много по-лесно да се идентифицира с главните персонажи и да се потопи в историята, наблюдавайки нейното развитие от максимално скъсена дистанция. Камерата на Дийкинс сякаш се рее в безтегловност, следвайки плътно героите през претъпканите траншеи, полунаводнени кратери и клаустрофобични тунели, промъква се през стените от бодлива тел или плавно се издига над поредната престрелка, заемайки позицията на безмълвен свидетел. И макар на места да се усещат интуитивно, преходите в монтажа между заснетите със стедикам кадри и сцените, за които е била използвана фиксирана върху кран камера, са практически неуловими, а и динамиката на случващото се на екран е толкова всепоглъщаща и ангажираща вниманието, че зрителят изобщо не се сеща да помисли върху магията, която е отговорна за тази визия. Трудно ми е дори да си представя каква сложна логистика е била разработена, за да бъде осъществен този изключителен ефект. Четох някъде, че Роджър Дийкинс е разработвал свой отделен сценарий за филма, в който изключително подробно били описани всички маршрути, всички спомагателни технологии и движения на камерата. В същото време е направо изумително с каква перфектна прецизност екипът на Дийкинс хореографира камерата си при почти пълно отсъствие на студийно осветление. Истински урок по кино.
Много хора вече отбелязаха, че в художествения си маниер „1917“ изключително много напомня на „Дюнкерк“ на Кристофър Нолан, защото и двата филма са по-скоро импресионистично платно, отколкото блокбастър за войната. Дори враговете и в двата филма почти не се олицетворяват, но ми се струва, че в този смисъл Мендес отива още по-далеч от Нолан, защото освен, че не набляга на конкретно историческо събитие (както стана дума по-горе), „1917“ не следва и повествователната логика на повечето от големите военни филми. Мендес сякаш не знае за съществуването на военния патос и не товари персонажите си с някакъв помпозен героизъм, който може да се види у главните герои във всеки втори филм за войната. Тук няма добри или лоши – има просто хора, счупени и уплашени, хора със своя собствена истина, страхове, мечти и идеология.
Но цялата прелест на „1917“ се състои не в това как е написан филмът, дори не и в това как е заснет, а в това как са балансирани и въплътени всички елементи на екран и какви мисли предизвикват. А в това отношение, просто няма как да не се открои темата за саморазрушителния импулс на човешката природа, която така или иначе е универсална за подобен род филми. Тя, разбира се, освен, че е най-дълбока, позволява и най-много интерпретации и много ми се иска да ви обърна внимание по какъв директен начин Мендес я засяга в една, на пръв поглед, крайно незначителна сцена. В нея героят на Джордж МакКий се среща с британски отряд, който му помага да преодолее опасен участък от пътя. След като научава за мисията на ефрейтора, командирът на отряда (в ролята Марк Стронг) казва: „Когато предавате заповедта за отмяна на настъплението, не забравяйте да го направите пред свидетели.“ На озадачения поглед на войника той почти притеснено отговаря: „Някои мъже просто искат да се бият“. Една нищо и никаква реплика, стоварена без подготовка от напълно безименен офицер, съдържаща в себе си фундаменталната истина за противоречивия характер на човешкия вид през цялото му съзнателно съществуване. От една страна, филмът на Мендес е пълен с подобни крайно очевидни препратки и метафори, но от друга, това отлично описва целия режисьорски подход към разказа – достъпен и праволинеен, в същото време безкрайно красив и дълбок.
В този ред на мисли, наистина трябва да се отбележи колко поетично красив филм е „1917“ и това според мен е едно от най-впечатляващите постижения на Мендес, предвид факта, че все пак една от основните мисии на филма му е да ни демонстрира отвратителното лице на войната. По някакъв начин режисьорът успява съвсем рутинно да вплете зверствата на войната с красотата на мирната и пробуждаща се след зимата природа и смея да твърдя, че контрастът, който е постигнат, е просто изумителен. Да вземем например откриващия кадър, с който започва филмът – синьото небе, мъгливите очертания на хълмист масив на хоризонта и едно самотно дърво в далечината, разперило пищната си корона насред полюшващ от вятъра зелен океан. Животът в цялата му пъстра палитра. Само няколко минути по-късно живописният приказен натюрморт е останал назад във времето и е грубо заменен от кошмара на осеяния с полуразложени трупове ландшафт. В друга невероятно въздействаща сцена, полуживият и изтерзан от премеждията си Скофийлд се носи по течението на спокойно поточе, докато върху него като в сюрреалистичен сън се сипе дъжд от черешови цветчета, оформящи цветен килим върху повърхността на водното огледало… точно до отрупания с разполовени и раздути от разложение тела бряг. Сякаш самият Ад е намерил отнейде пролука към Едемската градина и набързо се е постарал да остави своя грозен и мимолетен отпечатък в райското кътче. Кино в най-чистата му форма, а тук дори няма да се опитвам да описвам фамозната аудио-визуална експресия, която доставя „играта на сенките“ в руините на сринатия до основи град, защото така, както съм тръгнал, ще ми се наложи да се спра на всеки един фрагментиран отрязък от филма, а за целта най-вероятно ще са ми нужни поне още три-четири страници текст. Основната ми идея е, че именно в опитите да бъде пресъздаден контрастът между живота и смъртта, между красивото и грозното, между невинността и жестокостта, се коренят огромна част от изразните средства, които Мендес маскира и чрез които се старае (успешно според мен) да маркира ориентир за разглеждане на най-важните морални, етични и философски въпроси, които войната предизвиква.
Тук, разбира се, искам специално да отлича актьорската игра на младите Дийн-Чарлз Чапман и Джордж МакКей, които влизат в ролите на ефрейторите Блейк и Скофийлд. Нямам никаква представа защо МакКей не присъства сред номинираните за „Оскар“ тази година, но липсата му ми се струва истинско престъпление, а вярвам, че след като изгледате филма и вие ще се убедите колко основателен е този въпрос. Възможно е епизодичните роли на Колин Фърт, Бенедикт Къмбърбач и Марк Стронг да ви извадят за кратко от филма, макар при мен лично да не сработи по този начин, но съм сигурен, че този (д)ефект бързо ще отмине предвид факта, че тяхната поява на екран е наистина много краткотрайна.
Относно музиката на Томас Нюман обаче ми се иска да кажа малко повече думи, защото за мен този човек е композирал саундтрак, за който съвсем спокойно може да бъде написано отделно ревю и чието влияние за цялостната атмосфера на филма е напълно идентична с ролята, която има камерата на Роджър Дийкинс. Бавни и лирични струни подсилват меланхолията, където е необходимо, на други пък места нежно пиано влиза в акцент с късаща сърцето цигулка, доставяйки финото усещане за тъга, отчаяние и безнадеждност. Драматичен духов и барабанен съпровод се миксират с влудяващ сетивата електронен дискомфорт, внезапно извисявайки градуса на напрежението, за да може целият този музикален коктейл внезапно да бъде хармонизиран оркестрално за нуждите на епиката. Без съмнение това е най-добрата филмова музика, появявала се на голям екран през годината, затова и аз ужасно много стискам палци на великолепния Томас Нюман най-после да бъде удостоен с „Оскар“, след своите 14 (!!!) номинации
Това, общо взето, представлява „1917“. Абсолютно необуздано аудио-визуално изживяване. Емоции в най-чистия им възможен вид. Проекция на ада и вдъхновяваща ода за живота и красотата, която припомня, че изключителното кино може да бъде както дълбоко, така и просто, както епично, така и безкрайно интимно, красиво и реалистично.
В заключение бих искал отново да ви върна на откриващата сцена в началото на филма, която лаконично бях описал малко по-горе… Синьото небе, мъгливите очертания на хълмист масив на хоризонта и едно самотно дърво в далечината. Филмът така и свършва. С кадър на едно самотно многовековно дърво, с обрулени от ветровете голи клони и един смъртно уморен ефрейтор, облегнал гръб в могъщия му ствол, придържащ силно изтъркана по ръбовете снимка на семейството си. Снимка с надпис. Надпис, който зове. „Върни се при нас“.
Замислих се… какво ли е виждало това дърво. На какво ли е ставало свидетел, през всичките години, десетилетия и векове, докато е укрепвало и търпеливо е вплитало корените си все по-дълбоко и по-дълбоко в земята, опитвайки се да устои на суровите зими, знойните лета и бурните пориви на вятъра. Колко ли поколения са се крили кротко под сянката му, колко са споделяли любовта си в негово присъствие и колко са напоявали земята му с кръвта си? Дали е виждало повече любов и нежност… или пък се е нагледало на жестокост и ненавист? Дървото, разбира се, ще устои. Ще надживее почиващия си в негово присъствие ефрейтор. Ще надживее и войната, а след това ще надживее и следващата, и по-следващата. Ще устои на всички сезони и всички ветрове. И когато дойде време да загине, когато дойде време да отнесе историята ни със себе си, от неговите останки ще възникне нов живот. Живот, който може би ще стане свидетел на много повече любов, отколкото смърт и омраза…
Сещам се и за историята/този път истинска/ за един немски куриер, пощаден от британски войник, след като го вижда безпомощен…. но разбира се, за това филм никога няма да видим. Книги има доста мисля…
P.S: Много ли войни са се водили в Сибир както пише горе… ???
Много добро ревю, за много добър филм. След като го изгледах бях поразен, че ролята на Макей е толкова жестоко подмината за главен актьор от всички, не само Оскарите. Дори БАФТА не го номинираха. Жалко.
Кинематограпфията, Режисурата и Музиката бяха на толкова високо ниво, че не мога да го опиша.
Първо гледай филмите на конкурентите на Маккей и тогава говори подобни тъпотии.
Simply said – ако Ендгейм беше най-голямото заглавие и най-мащабен блокбъстър на годината, 1917 се появи в последния момент и с право би взел статуетка за най-добър филм/режисура/операторска работа + още! Браво на Оги за ревюто!
Епично ревю ! Благодаря Оги !
Филмът е трагично слаба бозица
Добрите самаряни англичани спасяват германец от сигурна смърт, а освен това въпреки, че са на война решават да не отвръщат на вражески огън , а просто да бягат. Цялата мелодрама за невъзможното спасение на цял взвод или рота (каквото ще да е) е за неадекватни сополанковци любители на филми за супергеройчета.
Ако искате филм за първата световна гледайте – They Shall Not Grow Old и не се причинявайте 1917
Браво, Оги! Прекрасен, прекрасен текст! Филмът го заслужава. Тези дни ще направя и задължително второ гледане.
Огре е огромен, чудесно!
Не можах да се насиля да прочета ревюто докрай, твърде е дълго, а и филмът не заслужава дори една трета от редовете написани в ревюто. Но все пак мернах, че във филма няма военен патос и помпозен героизъм. Но също така няма логика, даже в повече случаи главните герой/герои действат като бавноразвиващи се. В което сигурно нямаше да има лошо, ако филмът беше комедия.
Да, филмът е много добър като кинематография. Особено, когато героят бяга(една трета от филма е бягане, та се учудвам, че не са го споменали в заглавието) на красиви „картинки“. Филмът е низ от бързослучващи се събития, без да има каквато и да е логика. Затова зрителят остава безпричастен към героите от екрана и от време на време се наслаждава, или се погнусява от фона, на който се развива действието.
Също така мернах, че филмът наподобява филма Дюнкерк и съм абсолютно съгласен с това сравнение. Както Дюнкерк, така и 1917 са творби на съвременното абстрактно изкуство в киното. Като и двата филма са лишени от смисъл картинки, които се показват по 24 в секунда.
ПП Има много по-добри филми за войната, руски включително. Даже Мidway (2019) е по-добър филм за войната. Като има в пъти повече смисъл от 1917, даже е донякъде исторически точен.
Казваш, филма има добра кинематография? 😆
АХАХАХА 😄
Що? Не си ли съгласен? Ако и това няма, тогава какво му остава на този филм?! Ха-ха!
Май някой тук не е гледал спешъл подкаста посветен на „кинематографията“ 😀
Награждавам ефрейтор Драго за своя принос и отдаденост към operationkino.net с медал „Негоден за Кино“ ️🎖️
Поздравления!
Огааааа, епохално ревю!!!
Прекрасно, емоционално, възхитително!
Страхотен, или по думите на Елфа – ‘огромен’!
8/10 oт мен. Извънредно много ми хареса, но все пак през 2019 г. няколко други неща ми харесаха малко повече.
Филмът е много добре направен от техническа гледна точка и дотам. За мен е поредната боза на вече изтърканата и скучна тема за някоя от Световните войни.Толкова скучна тематика, че дори и ревютата за филма са банални и изкарани от конвейрн – това не бил филм за войната, а филм за човечищаната ХАХАХА аман от клишета
Симулираният еднокадров монтаж е впечатляващ. Това е безспорно, това техническо постижение на Мендес и на Дийкинс (който няма как да не спечели втори Оскар за работата си тук) направи филма сензация и е достойно за всичките суперлативи, които филмът получи.
За жалост, с това свършват и силните черти на филма, лично за мен, техническите му постижения не успяха да компенсират клишираната и до болки гледана история, още по-малко еднопластовите персонажи, които служат само за архетипи, и с които ми беше трудно да емпатизирам, 1917, подобно на Дюнкърк на Нолан отпреди 2 години, става жертва на свръх амбицията си и носи удоволствие без да успее да те задоволи. Играта на Джордж МакКей и Дийн-Чарлз Чапман е добра, но и двамата не могат да направят нищо специално с толкова безинтересни и неразвити персонажи, а кратките 2 минутни роли на големи звезди като Колин Фърт, Бенедикт Къмбърбач, Марк Стронг, Андрю Скот и Ричард Маден са по-скоро разсейващи и дразнещи, отколкото впечатляващи. Музиката на Томас Нюман е много добра и допринася за атмосферата, но не и за липсата на дълбочина в историята. Единственият по-дълбок момент беше когато филмът се фокусира върху човешката природа и копнежа ни за войни, битки и убийства около появата на персонажа на Марк Стронг, но бързо премина към поредната впечатляващо заснета екшън сцена.
1917 е добър, но разчораващ филм, ще бъде тъжно ако спечели Оскар за филм на годината или за режисура само заради прословутия еднокадров монтаж и то в една от най-силните години за киното, в която излезнаха шедьоври като Parasite, Marriage Story и Joker. Once Upon a Time in Hollywood, Ford v Ferrari и The Irishman също биха били по-заслужени победители. Да не говорим и за игнорирания от Оскарите Portrait of a Lady on Fire.
7.5 от 10
А хората, които реват за липса на награди за Джордж МакКей очевидно не са гледали конкурентите му, мили мои, за да правите подобни изводи, трябва да сте гледали ВСИЧКО. МакКей дори не ебше в топ 10 на една от най-силните години за главни мъжки роли въобще.
Ок, Иво, наричаш персонажите в „1917“ еднопластови, нека обаче поразсъждаваме дали това наистина е така:
Действието на филма се развива в рамките на няколко часа, нали така… първо, че не виждам абсолютно никакъв смисъл да се инвестира в прекалено сериозно развитие на героите, при положение, че това драстично би променило ритъма на филма, чиято основна цел е да пресъздаде автентичната атмосфера на времето, както и да постави зрителя в центъра на събитията; и второ, дори и при тези условия, не съм съгласен, че развитието на двамата основни герои е еднопластово – и двамата персонажи започват да изпълняват задачата, която е поставена пред тях със съвсем различна мотивация. Докато Блейк е воден от личния мотив да спаси брат си, в течение на историята, виждаме драматична промяна в отношението на инертния и предпазлив в началото Скофийлд, който с риск за живота си, след смъртта на Блейк, превръща изпълнението на задачата в самоцел. Нещо повече – Скофийлд достатъчно добре се разкрива като персонаж в течение на филма, за тези, обаче, които имат очи да го видят. Да вземем например сцената с французойката и детето. Самата сцена, може би е малко неподходяща композиционно, но тя разкрива (в комбинация с финалната) ужасно много за сдържания и мълчалив Скофийлд, който благодарение на езика на знаците и погледите загатва за личната трагедия и цената, която заплаща един мъж, изтръгнат от семейството си, което току що е създал.
Съжалявам, но до този момент не мога да се съглася с нито една критика, която прочитам в коментарите, макар да съм наясно колко всъщност са излишни подобни спорове…
PS: Между другото, 7,5 изобщо не е ниска оценка като за „разочароващ филм“. Моята оценка е с една единица по-висока :)))
Нещата, които изброи за Скофийлд мисля, че са ги видели всички и че го правят още по-еднопластов, както и безумно идеализиран и скучен. Мога да се съглася, че персонажите са съзнателно еднопластови в името на история в реално време, но това мен лично не ме топли, остават си ми безинтересни, а сценарият безумно клиширан.
Разочароващ спрямо очакванията ми и спрямо суперлативите на много хора, които му дават 9 или 10, но и аз му давам 7.5 заради феноменалната техническа работа, ако трябваше да оценя само актьорска му игра или сценария, то бих му дал 6.
Добре, от опит знам, че няма как човек да си промени мнението за филм, който не е харесал, само защото отсреща някой му развива различна теза. За мен 1917 е много по-зрелищен и носи много по-дълбоки философски послания, отколкото един „Dunkirk“ например, да не говорим, че там вече наистина може да се говори за еднопластовост на образите. Както и да е, въприятията, които един филм причинява са строго субективни, та затова и тези спорове са малко безпредметни.
Mad Max, звучиш сякаш този филм ти е променил светогледа за киното като изкуство, а същевременно му даваш 8.5/10? Или го прехвалваш повече отколкото заслужава или те е страх да му дадеш абсолютна 10ка – кое от двете е?
E, не, чак пък да ми е променил светогледа 😀 Просто „1917“ ме изненада доста приятно, но все пак „Жокера“ си остава филмът на годината, а дори на него май не мога да му дам пълна десятка 🙂
Попаднах на ревю, което сравни филма с видео игра – немците (и руснаците май) обичат да си мислят, че те най-много разбират от това що е то война и един вид разни кино-виртуози да не ги будалкат с трикове,,,,
Но се замислих за момент – например, като търчеше сред руините … Като го гледаш те държи – но после се питаш наистина ли руините са една такава красива игра на светлина и сенки …
Може би с една идея техническата виртуозност води на моменти филма до граница отвъд която съдържанието аха ‘да изтече’…Но не я минава де.
Аз бях spellbound.
1917 е идеалният военен филм за деца – почне ли, те няма как да не го изгледат докрай…
Дюнкерк е оригиналът, може би. Това да се озовеш (като зрител) почти случайно на някакво място и да се търкулнеш сякаш по погрешка след някой още по-случаен протагонист работи отлично, защото скъсява и нагнетява дистанцията между зрител и действие. Хем си никъде – а постепенно виждаш все повече, че даже всичко на моменти.
1917 прави същото и те грабва от самото начало- технически някои ще кажат, че го минава, аз не съм съвсем сигурен, че това е най-важния критерий…Но като си станал такъв майстор – да се правиш зорлем на нещо друго ще е … необичайно.
Иначе, актьорът не е чак за Оскар… Но голямо тичане беше, вярно…
Ако сте гледали поне няколко десетки известни военни филма през живота си и не е новина за вас, че войната е лоша, войната е страшна и трябва да направите всичко, за да има възможно най-малко войни на Земята, можете спокойно да пропуснете този филм.
Защото този филм е мащабна красива антивоенна сцена за ужасите на войната, за безсмислието и безмилостта на случващото се във военно време, но, за съжаление, нищо повече.
Тази история може да бъде съкратена точно наполовина, но всъщност нищо не би се променило, тъй като по-голямата част от сюжетите във филма просто са насочени отново да покажат на зрителя колко жестока и разрушителна е войната за всички живи същества.
Актьорите, които играят главните роли биха могли да бъдат заменени с други и е малко вероятно филмът да загуби много, защото основното в тази картина не са хората – а средата, атмосферата от военното време. Героите на филма не се помнят, житейските им истории почти не се разкриват, герои са показани повърхностно.
Човек може да спори за реализма на филма. Да, вероятно униформите, оръжията, ситуацията в градовете и селата са в съответствие с духа на онова време. Казват, че художници, историци, костюмари са работили много по това и вероятно са го направили. Но лицата на многото бойци и на главните герои, никак не са като хора преминали през ужасите на войната: студ, глад, лишения. Те са твърде лъскави, твърде подобени на лицата на нашите съвременници.
Редките престрелки, при които германците в разрушен град от два метра не могат да поразят врага си, също са озадачаващи. Бях изненадан от особената реакция на отделните командири към заповедите на висшите власти – недоволството и почти желанието за нарушаване на заповедта. Въпреки че може би са се случвали такива неща.
Филмът не ми хареса. И искрено не разбирам защо толкова много зрители му дават високи оценки. Художествено той е почти перфектен, но по отношение на сюжета- нищо изненадващо. Неодушевен филм. Сякаш той попада във виртуалната реалност, в която само последователни снимки на смъртта, разрушението и безнадеждността са нейно величество. А може би това е било по желанието на авторите.
Ако сте гледали поне няколко десетки известни военни филма през живота си и не е новина за вас, че войната е лоша, че войната е страшна и трябва да направите всичко за да има най-малко войни на Земята, можете спокойно да пропуснете този филм.
Защото този филм е мащабна красива антивоенна сцена за ужасите на войната, за безсмислието на случващото се във военно време, но за съжаление нищо повече.
Тази история може да бъде съкратена точно наполовина и нищо не би се променило, тъй като по-голямата част от сюжетът във филма е насочен отново да покаже на зрителя колко жестока и разрушителна е войната за всички живи същества.
Актьорите, които играят главните роли биха могли да бъдат заменени с други и е малко вероятно филмът да загуби много, защото основното в тази картина не са хората, а средата, атмосферата от военното време. Героите на филма не се помнят, житейските им истории почти не се разкриват, героите са показани повърхностно.
Човек може да спори за реализма на филма. Да, вероятно униформите, оръжията, ситуацията в градовете и селата са в съответствие с духа на онова време. Художници, историци, костюмари са работили много по това и вероятно са го направили. Но лицата на многото бойци и на главните герои никак не са като хора преминали през ужасите на войната: студ, глад, лишения. Те са твърде лъскави, твърде подобни на лицата на нашите съвременници.
Редките престрелки, при които германците в разрушен град от два метра не могат да поразят врага си също са озадачаващи. Бях изненадан от особената реакция на отделните командири към заповедите на висшите власти – недоволството и почти желанието за нарушаване на заповедта. Въпреки че може би са се случвали такива неща.
Филмът не ми хареса. И искрено не разбирам защо толкова много зрители му дават високи оценки. Художествено той е почти перфектен, но по отношение на сюжета – нищо изненадващо. Неодушевен филм. Сякаш той попада във виртуалната реалност, в която само последователни снимки на смъртта, разрушението и безнадеждността са нейно величество. А може би това е било по желанието на авторите.
Според мен филмът е силно наивен на моменти. Изобилстват прозрачни режисьорски похвати за показване на ужасът от сблъсъка на безумието на войнатас с чисто нормалното у човека. Например сцените с жената и детето – прозрачно и наивно представено.
Представянето на немските войници като войните на сатаната също е брутално пресилено.
Героите са плоски, не защото няма време да бъдат развити. По-скоро е заради това, че не говорят достатъчно.
Ако към тази липса прибавим и липсата на достатъчно убедителни сцени за техните подбуди и резултата е очеваден.
Много ме подразниха мухите по конете в началото – такива мухи април месец няма как да се появят. Това е брутална грешка. По конете имаше много – по труповете не…
Отрязаните дървета с череши – щели да поникнат нови от корените?! Красиви думи – но не става така в природата за съжаление.
Напудрен филм за войната, лъскави униформи, чисти окопи. Прясни табели в окопите. От друга страна – леглата в бункерите на немците изглеждаха изоставени от години, ръждясали и с прах.
Прехвален филм.
Баце, евала за черешите и мухите! Каза им го на тия! Най – накрая едно сериозно и обосновано мнение! Има надежда за тая държава!
Забелязвам много от коментиралите са пропуснали най-добрия филм (заедно с Free Solo) за 2018 – They Shall Not Grow Old. И само не ми казвайте, че е документалка! 2018 бе толкова куца, че документалното кино изпъкна с качество във всичките им категории.
Препоръчвам да започнете с филма на Peter Jackson и след това да се гледа 1917, допълват се добре.
Филмът е откровено скучен. Да, това не е екшън като „Private Ryan“ или „Enemy at the Gates“, но дори подобна психологическа драма може да се направи по-интересна. Спомнете си „Hart Locker“. Това не е и пътуване до ада в стила на Копола, а много банален поход по полето.Може би това е същността, но се очаква много повече от военен блокбастър, отколкото просто меланхоличен вътрешен монолог.
Друг минус е разпокъсаността на пространството. Няма усещане за цялостно пътуване, сцените изглеждат несвързани. Такъм пример е епизодът, в който героите са в изоставена ферма, а в следващия момент край тях вече има цял батальон. Явно той се криел зад къщичката. А има и още няколко такива примера. Много странен подход за разказване на история.
Картината е пронизваща, смущаваща, а сцените в града и в края са впечатляващи. Красиви костюми, всичко е реалистично и мащабно, добър саундтрак. И все пак нещо липсва. При такъв бюджет филмът можеше да бъде направен по-добре и по-интересно да се покаже ужасът от войната, страхът и самотата на войниците, страданията на цивилните.
Прехвален филм не знам защо.Не заслужава да е за нито една номинация за оскар.
Имаше малко достоверност в началото и след това нашия ми тича ,а немеца го стреля в движение и той на прав участък.
Даже не знам защо го коментираме толкова – Миналата година имаше много по стойностни филми.
Първо – липсата на герой. Мнозина казват, че Мендес е създал колективен образ, колкото е възможно по-обективен и в резултат на това разбираем за всички. Героят на MacKay е безличен. Пред нас е човек, който все още не се е върнал у дома, но вече е морално разбит. По време на войната да четеш стихове на момиченцето, че светът е безсмислен и всички усилия насочени към спасението са напразни, това не говори за благородството на духа, за надеждата, че всичко все пак може да се промени. Мендес е можел да направи отличен биографичен филм за дядо си, чието колониално минало отеква в съвременната политика на Англия, но не го е направил. За такъв неекспресивен автор като Мендес техническият подход се оказва прерогативен.
Второ – режисьорът Мендес е блед, без бодли. Провокацията му в киното завърши като Мена Сувари в розови листенца. Всички негови по-късни филми, гледайки ги няма да си спомним кой ги е създал. Мендес се гордее с образованието си. Това вероятно е добре – внукът на мигранта скоро ще получи още един Оскар. Но сухото образование няма да добави живот към неговите произведения. Поставянето на Мендес наравно с Кубрик и професора по философия Малик не е „comme il faut“. За съвременните филмови критици няма значение – за тях Мендес е идеален кандидат без капка смелост и оригиналност.
Мендес – аз също така обичам да чета книги от края към началото. И ако искаме да посочим някого от нашия 21 век, можем да обвиним тези, които потопиха Европа във война за два греха. Първият е липсата на въображение и неспособността да се види колко разрушителен ще бъде такъв конфликт, и второ, при липса на смелост да се изправим срещу онези, които казаха, че няма друг избор освен война. Винаги има избор. Към кого е насочен пръстът на Мендес ще остане загадка с дължина един кадър.
Oscar, мега добър коментар.
„Поставянето на Мендес наравно с Кубрик и професора по философия Малик не е „comme il faut“.“
Радвам се, че има хора които мислят по този начин!
Много добро ревю за страшно добър филм! А ти си поет!
Съгласна съм с теб за ролята на Маккей, наистина е престъпление, че не е номиниран. Толкова изразителен поглед има този човек, бих му дала Оскар само за погледа дори!
На мен филма ми хареса, можеше и да се мине обаче и без традиционно показване на съвременна политкоректност: мяркаха се разни чернокожи войници, което няма как е реално през 17та година, или пък индийци от колониалните части заедно с британците в камиона.
Има и негри и индийци и пакистанци и всякакви в ПСВ. Все пак, Англия воюва с доминьноте в комплект, а и в американската армия същи има негри, даже ескадрила чернокожи има. Във френската има араби и не само. И българските войници са се дивяли, когато са пленявали етиопци или алжирци по бойните полета в Македония. Съгласен съм, че филмът е много надценен и заради технологично решение при заснемането печели неща които не следва да печели. При изключително силната 2019 г. от към качествено кино и гледайки конкурентите му, чиито награди обира е доста несправедливо.
Разбирачите, как ще се изкажат за екзистенциалния Tin red line на Малик?
саундтрака е як…това ме държеше буден, когато го гледах
в далечната 1999 година…
Това което Малик направи преди 20 г. сега го копират такива псевдо-кинаджии като Нолан и Мендес. Вижте го пак и пак ще говорим. А Джон Тол е тотален в него и сега и Матрицата 4 ще снима.
За Мендес не знам, но Нолън е добър
#radi: Прав си! Нолан е величина и неговия е по-добър, но тук чара е в оператора, великия Дийкинс, и това остава в архивите на киното като шедьовър от към визия. По-добро и от новия Blade Runner. Историята е пошла, но поставена по уникален начин. Мендес е театралка / бил е директор на Лондонския театър/, но умее де снима кино.
CREDITS
Stage Director
London Assurance, Chichester Festival Theatre, Chichester, England, 1989
Kean, Old Vic Theatre, London, 1990
The Cherry Orchard, Aldwych Theatre, London, c. 1990
Troilus and Cressida, Royal Shakespeare Company, Stratford-upon-Avon, England, 1990
The Plough and the Stars, Young Vic Theatre, London, 1991
The Alchemist, Royal Shakespeare Company, 1991
The Sea, National Theatre, Lyttelton Theatre, London, 1991
The Rise and Fall of Little Voice, National Theatre, Cottesloe Theatre, London, 1992
Assassins (musical), Donmar Warehouse Theatre, London, 1992
Richard III, Royal Shakespeare Company, 1992
Translations, Donmar Warehouse Theatre, 1993
The Tempest, Royal Shakespeare Company, 1993
Cabaret (musical), Donmar Warehouse Theatre, 1993
The Birthday Party, National Theatre, Lyttelton Theatre, 1994
Glengarry Glen Ross, Donmar Warehouse Theatre, 1994
Oliver! (musical), London Palladium, London, 1994-1998
The Glass Menagerie, Donmar Warehouse Theatre, 1995
Company (musical), London, 1996
Othello, Royal National Theatre, London, 1997, then Majestic Theatre, Brooklyn Academy of Music, Brooklyn, NY, 1998
(With Rob Marshall) Cabaret (musical), Donmar Warehouse Theatre, 1997, then Roundabout Theatre Company, Kit Kat Klub, Henry Miller’s Theatre, New York City, 1998
The Fix (musical), Donmar Warehouse Theatre, 1997
The Blue Room, Donmar Warehouse Theatre, 1998, then Cort Theatre,New York City, 1999
The Real Thing, Ethel Barrymore Theatre, New York City, 2000
To the Green Fields and Beyond, 2000
Twelfth Night, Donmar Warehouse Theatre, 2002, then Harvey Theatre, Brooklyn Academy of Music, Brooklyn, 2003
Uncle Vanya, Donmar Warehouse Theatre, 2002, then Harvey Theatre,Brooklyn Academy of Music, 2003
Gypsy (musical), Sam S. Shubert Theatre, New York City, 2003
Directed a Canadian production of Cabaret, c. 1999; also directeda production of Habeas Corpus, Donmar Warehouse Theatre.
Film Director
American Beauty, DreamWorks, 1999
Loser, Sony Pictures Releasing, 2000
(And producer) Road to Perdition, DreamWorks, 2002
Television Director
Company, 1996
Television Appearances
Specials
The Making of „Road to Perdition,“ 2002
Episodic
Brunch, 1997
WRITINGS
Screenplays
Little Voice, Miramax, 1998
По-скучен филм,не бях гледал скоро!
Бива
电影中的和谐很重要
И аз направих асоциацията с филма „Дюнкерк“… и там противника – немците, почти не бяха показани.
И да – освен готините картинки друго май не остана от тоя филм, 1-та половина поне героите сякаш действаха реалистично, но след това доста се притъпи.
Наистина филмът трябва да се преживее! Харесвам много този филм! Дори 4-ри годишната ни дъщеричка го гледа и все се опитвам да го скрия диска от нея, но не търси го! Един от най- любимите ми моменти, е когато най- накрая Скофийлд намира батальона!