Към звездите / Ad Astra

Представете си картинен пъзел, нареден от произволно напаснати парченца. Все едно някой е разбъркал фрагменти от любимите си ретроспекции, награбил е шепа от картонените късчета и се е опитал от тях да сътвори някаква собствена причудлива композиция. И макар да забелязвате, че страните на пъзела стоят някак разкривени, цвят с цвят не си прилича, а някои от парченцата дори образуват леки фуги помежду си, творческият експеримент все пак успява да ви провокира да се вгледате с малко повече внимание в цветната мозайка, където по някакъв сюрреалистичен начин грубите недостатъци изгубват своя фокус и в общата картина изненадващо започва се открояват очертанията на красив пейзаж.

Нещо подобно представлява първият опит на Джеймс Грей в научната фантастика, защото в известен смисъл „Към звездите“ е по-скоро микс от заемки и препратки към други кинопроизведения и творци, отколкото оригинален авторски продукт със свой собствен стил. Нямам идея дали този подход на режисьора е нещо хубаво или не, а и не бих се наел да размишлявам по темата, защото това си е въпрос на лична интерпретация. Мога само да кажа, че аз лично не се подразних (особено много), но бих разбрал зрителите, които биха етикирали като плагиатство това, което в случая толерантно разпознавам като реверанс. Но пак да кажа, че това си е въпрос на лично усещане, подход към темите на филма, че дори и на моментно настроение, ако щете. Нека обаче първо да кажа няколко думи за историята, която иска да разкаже Грей:

В не твърде далечното бъдеще, когато търговските полети до Луната са се превърнали в ежедневна рутина, а Марс вече е приютил дълго бленуваната човешка колония, Рой Макбрайд (Брад Пит) получава секретна мисия да отлети до планетата Нептун, откъдето трябва да установи и евентуално да елиминира причините за мистериозни енергийни аномалии, заплашващи живота на всички човешки същества. Съществуващият тук нюанс е, че Рой, който е син на най-успешния и популярен астронавт в историята Клифърд Макбрайд (Томи Лий Джоунс), изчезнал преди тридесет години с експедицията си в търсене на извънземен живот, е информиран от своите началници, че баща му може да е жив и може би е свързан със серията от смъртоносни за човечеството бедствия.

Отварям кратка скоба, за да обърна внимание върху структурата на създадената от въображението на Грей история, а тя, както виждате, не е особено сложна – герой Х трябва да пропътува разстоянието от точка А до точка B, да срещне герой Y и същевременно с това да намери разрешение на създадения в повествованието казус. На пръв поглед това действително е възможно най-елементарната сюжетна конструкция, но само привидно, защото този тип истории имат реалния потенциал да интегрират в себе си изключително сериозни драматургични дълбочини. В подкрепа на своите думи, ще припомня все пак, че идентична повествователна архитектура притежава класическото произведение на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“ и разбира се, безсмъртната епопея на Франсис Форд Копола „Апокалипсис сега“, които според мен са били едни от основните източници на вдъхновение за режисьора (и сценарист) Джеймс Грей. Затварям скобата и продължавам с повече детайли за изиграния от Брад Пит образ на Рой Макбрайд, защото освен че се явява функционалното ядро, около което се завихря действието, в неговата мисия да прокара заложените във филма тези и послания се крие и отговорът на въпроса доколко Джеймс Грей се е справил със задачата да реализира идеите си на голям екран.

По подобие на своя прочут баща, Рой Макбрайд израства като силно вглъбена и отдадена на професията си личност. Спокоен, уравновесен и невъзмутим пред опасностите, астронавтът притежава изключително рядката способност да потиска емоциите си чрез усъвършенстван (а може би вроден) контрол над сърдечния си ритъм. Физиологичен талант, който го прави надежден професионалист във вакуума на безвъздушното пространство, но и в голяма степен му отнема едно от основните изразни средства в общуването със себеподобните си. Още в самото начало на филма, чрез една много силно повлияна от „Гравитация“ сцена, Грей въвежда зрителите върху тази специфична особеност от характера на Макбрайд. Периодични „флашбеци“ от неговото минало в течение на филма пък разкриват отражението и щетите, които емоционалната сдържаност на астронавта причинява в личния му живот, а характерният за филмите на Терънс Малик глас зад кадър по умел начин препредава в дълбочина мислите на Макбрайд, надграждайки и уплътнявайки образа на човек, намиращ много повече комфорт в самотата, отколкото в компанията на близките си.

С въвеждането в историята на смятания за мъртъв Макбрайд старши, започва да се откроява и основният конфликт във филма. Изчезналият легендарен астронавт винаги е бил невидим модел за подражание в представите на своя син. Далечен и непревземаем идеал до момента, в който Рой започва да осъзнава възможната „тъмна страна“ от личността на баща си, което стартира и своеобразния катарзис в личния му мироглед. Пътешествието до другия край на Слънчевата система се превръща в своеобразно емоционално пречистване по пътя към себеприемането. Именно тази трансформация Грей се опитва да пресъздаде, както визуално, така и драматургично, чрез компресиране на почти цялата история на космическото изследване в киното – от Стенли Кубрик и Тарковски до Майкъл Бей и Джон Карпентър. Дори кастването на Томи Лий Джоунс, Доналд Съдърланд и Лив Тайлър би могло служи като реверанс към популярни филми за космоса от (не чак толкова) близкото минало („Космически каубои“ и „Армагедон“), ако човек реши да заиграе в тази плоскост, а сцената с лунните пирати е почти невъзможно да не доведе до асоциации с великолепния „Fury Road“.

Това според мен е и най-деликатният момент, в който филмът рискува да изгуби своя фокус и в известна степен точно това и става. Гарнирани с философски трактати меланхолични видения се редуват от хаотични екшън сцени, които пък съществуват в сценария сякаш просто за да създадат нужната на по-широката публика динамика. Всяка една от тези драматургични „кръпки“, освен че водят до прекалено рязка промяна в ритъма на филма, не допринасят с абсолютно нищо към историята, нито пък въвеждат нюанс в характерите на героите. Мен лично това субжанрово жонглиране от страна на Джеймс Грей не успя да ме подразни чак толкова много, че да ми развали филма, защото ми беше много по-интересна драмата на Рой Макбрайд като развитие, отколкото опитите на режисьора да създава интрига. Но наистина бих разбрал недоволството, което би могло да причини у други, защото на моменти действително е възможно да извади от филма.

Друг съществен минус е наивността, с която „Към звездите“ пресъздава космическата реалност. Разбира се, не бих могъл да очаквам абсолютно пълна научна достоверност от който и да е научно-фантастичен филм и може би нямаше да си позволя забележки, ако самият Джеймс Грей не беше си позволил да демонстрира претенции по тази линия. Физичните несъответствия не са много, нито са способни да извадят нечии по-непретенциозни очи, затова не смятам, че си заслужава да ги изреждам подробно, но все пак мисля, че е редно да бъдат отбелязани като един от съществуващите негативи.

Няколко думи и за Брад Пит, защото макар филмът да разполага с доволно звезден актьорски състав, „Към звездите“ може съвсем спокойно да се причисли към рядката група на моноспектаклите, предвид по-скоро символичните участия на поддържащите актьори. Сега може би е моментът да призная, че никога не съм причислявал Брад Пит към големите актьорски величия на нашето съвремие. Не ме разбирайте погрешно – той е много добър и интелигентен актьор и аз ужасно много го харесвам, при това не само в това му амплоа, но винаги съм имал съмнения относно широчината на актьорския му диапазон. В този филм обаче е повече от страхотен. Тук Пит играе буквално на първа скорост, което е логично, като се има предвид сърдечната честота на героя, но наред със спокойствието, актьорът излъчва и изключително всепроникваща тъга, а забележителното е, че той пресъздава тази емоция единствено и само с очите си, в които под видимата сдържаност се крие объркването на човек, търсещ своето място в света, който го заобикаля. Предвид факта, че „Към звездите“ е сниман преди повече от две години (забавяне провокирано от закупуването на Fox от страна на Disney), нямам никакво съмнение, че дълбочината на емоциите, които Брад Пит влага в образа на Рой Макбрайд, са били пряко отражение на сътресенията в личния му живот по онова време. Това обаче няма кой знае какво значение (или пък има – вие ще прецените), важното е, че Пит изнася истински актьорски рецитал и мисля, че е хубаво този спектакъл да се види на голям екран, наред с останалите визуални достойнства на филма.

Предвид пренебрежимо кратките им роли, не мисля, че бих могъл да кажа нещо съществено за играта на останалия актьорски състав, но бих искал да отдам дължимото на виртуозната работа на познатия ни от „Интерстелар“ оператор Хойт Ван Хойтем и компилирания от Макс Рихтер хипнотизиращ саундтрак, който по прекрасен начин допълва меланхоличния тон на филма. В технически аспект не мисля, че филмът на Грей би могъл да търпи каквито и да е било критики, което за дебютант в жанра ми се струва, че е впечатляващ резултат.

В заключение мога да кажа, че въпреки мащабния си и епичен обхват, „Към звездите“ си остава едно много лична, бих казал дори интимна картина. Космическата одисея на Рой Макбрайд може наистина да съдържа в себе си известен брой несъвършенства, може и да не се хареса на всеки (а и не мисля, че е задължително), но притежава много дълбок юнгианско-фройдистки сюжет, в който Космосът е просто декоративен фон – (не)естествената среда, в която да бъдат развити вечните теми за самотата, загубата и непрекъснатия стремеж на човек да преследва красиви илюзии. Романтична приказка имаща много повече общо с философията, отколкото с космоса, с човека, отколкото с Бога, и с генезиса, отколкото с апокалипсиса.