Има филми, които гледаме и знаем какво мислим за тях, още докато сме в салона. Има такива, които ни забавляват, докато текат, но ни изхвърчат от съзнанието час, след като лампите светнат отново. А има някои филми, за които е много трудно да решиш какво мислиш, но остават в главата ти и те занимават дълго време, след като са приключили. Ако се случи така, че да влезете в киното без да знаете много за филма, без да сте чели вече отзиви, новини или дори промоционални интервюта, някои филми успяват да изненадат и объркат. Рядкостта на това явление е нещо, което трябва да бъде оценено.

Ще се опитам да говоря за „Фатално затишие” без да навлизам в сюжетните подробности, но няма как да не спомена това: каквото и да се каже за този филм, може да насочи съзнанието в някаква посока, а това ще отнеме от влиянието му. Аз имах възможността да го гледам, като преди това бях гледала само един трейлър и познавах работата на режисьора – Стивън Найт, преди това режисирал уникалния „Locke”, сценарист на „Източни обещания” и създател на любимия ми „Peaky Blinders”. Имах стабилни очаквания откъм екип, но трейлъра не ме беше впечатлил.

матю макконъхи и ан хатауей в serenity

Цялата промоция на „Фатално затишие” се върти около това, че това е любовен трилър, донякъде филм-ноар, донякъде съспенс, за рибарят Бейкър Дил (Матю Маконъхи), който е посетен неочаквано от бившата си изгора Карън (Ан Хатауей) в отдалеченото островче Плимът, на което живее. Карън отива, за да направи предложение на Бейкър да убие сегашния й съпруг (Джейсън Кларк), който я тормози емоционално и физически от години. Предполага се, че между бившите любовници ще припламнат искри, докато Бейкър решава дали да изпълни молбата на Карън – стандартни неща, такива филми сме гледали хиляди.

Ще поговоря първо за техническите аспекти на филма. Маконъхи, както обикновено, е чудесен за гледане. Огромното му присъствие и интензитет изграждат голяма част от напрежението на филма. Неговия герой е многопластов и истински, в никакъв момент не напомня дразнещите картонени подобия на хора с по една черта на характера, които много често срещаме в такива филми. Стивън Найт отново доказва, че може да пише сложни мъжки персонажи, които имат дълбок вътрешен свят. Джейсън Кларк играе с апломб ролята на антагониста, от устата му излизат най-противните неща, които съм чувала от доста време на екран и той очевидно ужасно много се забавлява. Неговият герой е точно това, което трябва да бъде – злодей, преувеличен до невероятна степен, като от приказка.

serenety-img01-020180610

Ан Хатауей не е особено впечатляваща, но общо взето това е заради ролята й – тя трябваше да бъде просто отчаяната и пребита съпруга, която съжалява за решенията, които е взела в живота. Единствено за Даян Лейн много съжалявам, защото тя е прекрасна актриса, а тук нямаше какво да прави изобщо. Пропиляна е до такава степен, че започнах да копнея за всеизвестния вик „Марта”, защото там поне героинята й имаше някакво влияние над случващото се.

Визуално филмът е абсолютно съвършен, подпомогнат от приказния фон – сниман на о-в Мавриций в Индийския океан, той моментално те кара да се влюбиш в тропическата атмосфера и запазената традиционност на градчето. Цветовете на къщите, морските скали плажовете и царевичните полета директно те карат да търсиш самолетни билети. Финалната сцена освен това спира дъха с красотата си. Диалогът затова пък е изненадващо слаб, имайки се предвид, че е писан от някой, който буквално е успявал да запълни цял филм само с диалог и да те ангажира само и единствено с разговорите на героите.

Сериозно, оттук нататък не четете, ако смятате да гледате филма.

serenety-img02-020180610

Обратът работи добре като похват в киното, когато първо те кара да преосмислиш всичко, което си видял до момента, но второ, когато не идва като гръм от ясно небе. Важно е да може да се обърнеш назад и да видиш, че обрата е заслужен, но за него са положени и предпоставки. Тук обратът е напълно обоснован, но общо взето половината от детайлите стават напълно нелогични, погледнати  през призмата на обрата. Не, че не ти е ясно как са се случили, просто стават доста трудно обосноваеми в контекса на новата информация.

Фатално затишие” реално разисква темата за това как се справяме с травма, по какви пътища поемат хората и с какво запълват празнотата в себе си, когато са преживели травматично събитие. Дълго време изглежда, все едно тематиката е обсесията, непреодолимото желание да имаш или да постигнеш нещо, което те кара да загърбваш всичко останало в живота си, колкото и обективно погледнато по-ценно да е то. По-късно става ясно, че поне в този разказ и обсесията е едно от тези неща, които използваме, за да се справим с раните си.

serenety-img03-020180610

Ако тегля чертата, не бих казала, че „Фатално затишие” е това, което бих сложила в категорията „добър филм”. Прекалено нефокусиран е, прекалено много неща наведнъж иска да покаже и подскаже, дългото замисляне над детайлите доста подкопава цялостното впечатление. Вярно е, че ниските ми очаквания и липсата ми на информация се събраха в перфектна комбинация и направиха така, че ми дойде изневиделица и остави дългосрочна следа в съзнанието ми. Обаче истината е, че не можем да си позволим да пренебрегваме филми, които реално избягват от нормата и ни карат да се замислим. Дали сме съгласни или не с вътрешната логика е много важно, даже основополагащо за това дали един филм е добър. Но колко често се случва да можем да кажем, че нямаме търпение да обсъдим дълбоко и с подробности с някого това, което сме видел? Колко често се случва да ни трябват дни наред, за да решим сами за себе си, дали един филм ни е харесал? Ако не за друго, заради това смятам, че си струва да се гледа.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 Comments

  1. Критично слаб филм! Не се сещам нито една смислена причина да се гледа.

    И една забележка към ревюто – „Ще поговоря първо за техническите аспекти на филма“ не може да включва разговор за актьорската игра и сценарното създаване на образите. Това НЕ СА технически аспекти 🙂

    1. По-слаб ли е от Стъкления ? Кой по-става за гледане

    2. Бях решил да го пропусна, но след негативната рецензия на Анита няма начин да не е на границата на шедьовър. Все пак това е момата която навремето пукаше балоните на „Фарго“ в БНТ!!!
      😀

  2. филм за хора с ПОНЕ среден интелект !!!Ревюто покрива и моето виждане, не знам дали ми хареса или не, но ще размишлявам дълго….Браво!

  3. Само да питам Леда Гочева трябва ли да пише цял роман, за да каже три неща.

  4. „Критиката е индиректна форма на самохвалство.“ – Емет Фокс