Има филми, които гледаме и знаем какво мислим за тях, още докато сме в салона. Има такива, които ни забавляват, докато текат, но ни изхвърчат от съзнанието час, след като лампите светнат отново. А има някои филми, за които е много трудно да решиш какво мислиш, но остават в главата ти и те занимават дълго време, след като са приключили. Ако се случи така, че да влезете в киното без да знаете много за филма, без да сте чели вече отзиви, новини или дори промоционални интервюта, някои филми успяват да изненадат и объркат. Рядкостта на това явление е нещо, което трябва да бъде оценено.
Ще се опитам да говоря за „Фатално затишие” без да навлизам в сюжетните подробности, но няма как да не спомена това: каквото и да се каже за този филм, може да насочи съзнанието в някаква посока, а това ще отнеме от влиянието му. Аз имах възможността да го гледам, като преди това бях гледала само един трейлър и познавах работата на режисьора – Стивън Найт, преди това режисирал уникалния „Locke”, сценарист на „Източни обещания” и създател на любимия ми „Peaky Blinders”. Имах стабилни очаквания откъм екип, но трейлъра не ме беше впечатлил.
Цялата промоция на „Фатално затишие” се върти около това, че това е любовен трилър, донякъде филм-ноар, донякъде съспенс, за рибарят Бейкър Дил (Матю Маконъхи), който е посетен неочаквано от бившата си изгора Карън (Ан Хатауей) в отдалеченото островче Плимът, на което живее. Карън отива, за да направи предложение на Бейкър да убие сегашния й съпруг (Джейсън Кларк), който я тормози емоционално и физически от години. Предполага се, че между бившите любовници ще припламнат искри, докато Бейкър решава дали да изпълни молбата на Карън – стандартни неща, такива филми сме гледали хиляди.
Ще поговоря първо за техническите аспекти на филма. Маконъхи, както обикновено, е чудесен за гледане. Огромното му присъствие и интензитет изграждат голяма част от напрежението на филма. Неговия герой е многопластов и истински, в никакъв момент не напомня дразнещите картонени подобия на хора с по една черта на характера, които много често срещаме в такива филми. Стивън Найт отново доказва, че може да пише сложни мъжки персонажи, които имат дълбок вътрешен свят. Джейсън Кларк играе с апломб ролята на антагониста, от устата му излизат най-противните неща, които съм чувала от доста време на екран и той очевидно ужасно много се забавлява. Неговият герой е точно това, което трябва да бъде – злодей, преувеличен до невероятна степен, като от приказка.
Ан Хатауей не е особено впечатляваща, но общо взето това е заради ролята й – тя трябваше да бъде просто отчаяната и пребита съпруга, която съжалява за решенията, които е взела в живота. Единствено за Даян Лейн много съжалявам, защото тя е прекрасна актриса, а тук нямаше какво да прави изобщо. Пропиляна е до такава степен, че започнах да копнея за всеизвестния вик „Марта”, защото там поне героинята й имаше някакво влияние над случващото се.
Визуално филмът е абсолютно съвършен, подпомогнат от приказния фон – сниман на о-в Мавриций в Индийския океан, той моментално те кара да се влюбиш в тропическата атмосфера и запазената традиционност на градчето. Цветовете на къщите, морските скали плажовете и царевичните полета директно те карат да търсиш самолетни билети. Финалната сцена освен това спира дъха с красотата си. Диалогът затова пък е изненадващо слаб, имайки се предвид, че е писан от някой, който буквално е успявал да запълни цял филм само с диалог и да те ангажира само и единствено с разговорите на героите.
Сериозно, оттук нататък не четете, ако смятате да гледате филма.
Обратът работи добре като похват в киното, когато първо те кара да преосмислиш всичко, което си видял до момента, но второ, когато не идва като гръм от ясно небе. Важно е да може да се обърнеш назад и да видиш, че обрата е заслужен, но за него са положени и предпоставки. Тук обратът е напълно обоснован, но общо взето половината от детайлите стават напълно нелогични, погледнати през призмата на обрата. Не, че не ти е ясно как са се случили, просто стават доста трудно обосноваеми в контекса на новата информация.
„Фатално затишие” реално разисква темата за това как се справяме с травма, по какви пътища поемат хората и с какво запълват празнотата в себе си, когато са преживели травматично събитие. Дълго време изглежда, все едно тематиката е обсесията, непреодолимото желание да имаш или да постигнеш нещо, което те кара да загърбваш всичко останало в живота си, колкото и обективно погледнато по-ценно да е то. По-късно става ясно, че поне в този разказ и обсесията е едно от тези неща, които използваме, за да се справим с раните си.
Ако тегля чертата, не бих казала, че „Фатално затишие” е това, което бих сложила в категорията „добър филм”. Прекалено нефокусиран е, прекалено много неща наведнъж иска да покаже и подскаже, дългото замисляне над детайлите доста подкопава цялостното впечатление. Вярно е, че ниските ми очаквания и липсата ми на информация се събраха в перфектна комбинация и направиха така, че ми дойде изневиделица и остави дългосрочна следа в съзнанието ми. Обаче истината е, че не можем да си позволим да пренебрегваме филми, които реално избягват от нормата и ни карат да се замислим. Дали сме съгласни или не с вътрешната логика е много важно, даже основополагащо за това дали един филм е добър. Но колко често се случва да можем да кажем, че нямаме търпение да обсъдим дълбоко и с подробности с някого това, което сме видел? Колко често се случва да ни трябват дни наред, за да решим сами за себе си, дали един филм ни е харесал? Ако не за друго, заради това смятам, че си струва да се гледа.
Критично слаб филм! Не се сещам нито една смислена причина да се гледа.
И една забележка към ревюто – „Ще поговоря първо за техническите аспекти на филма“ не може да включва разговор за актьорската игра и сценарното създаване на образите. Това НЕ СА технически аспекти 🙂
слушай кака си анита! 😀
По-слаб ли е от Стъкления ? Кой по-става за гледане
Бях решил да го пропусна, но след негативната рецензия на Анита няма начин да не е на границата на шедьовър. Все пак това е момата която навремето пукаше балоните на „Фарго“ в БНТ!!!
😀
Категоричен пас.
Не разбрах – Ани Х. съблича ли се ?
Не очаквах нищо от този филм, но … трагедия! Безпардонно тъп филм!
Филмът като мистерия работи
филм за хора с ПОНЕ среден интелект !!!Ревюто покрива и моето виждане, не знам дали ми хареса или не, но ще размишлявам дълго….Браво!
Само да питам Леда Гочева трябва ли да пише цял роман, за да каже три неща.
„Критиката е индиректна форма на самохвалство.“ – Емет Фокс