Darkest Hour / Най-мрачният час

Историята няма нужда от хипотези, а от факти. Не помня кой древен философ е изрекъл тази премъдра мисъл, но предвид очевидността на тази сентенция, съм сигурен, че едва ли е имал нужда от ябълка и гравитация, за да я възпроизведе. За съжаление обаче, колкото и да ни се иска, историята не е точна, а хуманитарна наука. При нея няма да намерите диаграми, сложни формули и уравнения, неопровержимо доказващи даден природен или математически закон, а най-близкото до факт, което можете да откриете, са писмените и печатни сведения, възпроизвеждащи разказите на очевидци, станали свидетели на конкретно историческо събитие. Последното, колкото и да изглежда масивно като аргумент, все пак не може да изключи субективния човешки фактор и възможността за неволна или умишлена грешка, особено предвид тенденцията да се упражняват властови механизми, за да бъде наложено определено политически коректно тълкуване и съответно – постепенно и елегантно изопачаване на историята. Затова и историята винаги е предизвиквала и ще продължава да предизвиква спорове, просто защото методиката ѝ, както и почти всичко свързано с изучаването на човека, е подчинена на многообразие от гледни точки и изкривяващото реалността субективно тълкуване.

И като стана дума за гледни точки, представете си, че ви накарам да напишете в търсачката фразата „different points of view“.  Рано или късно ще се натъкнете на добре познатата графична илюстрация, на която от двете страни на написаната на земята цифра 9 са изобразени двама спорещи. Предвид позицията си, всеки един от двамата карикатурни образи претендира да е прав относно числовото изражение, което вижда. Единият настоява, че вижда деветка, другият шестица, а истината е, че всеки един от двамата опоненти е прав сам за себе си. В това се състои и естеството на тяхната драма, която ги обрича на вечен спор, поне до момента, в който не се осмелят да променят позицията си и не поставят под съмнение достоверността на ограничената си гледна точка, разглеждайки казуса в по-различен мащаб. Подобен аналитичен подход е приложим към абсолютно всичко, но причината да го спомена в рамките на този текст е, че след прожекцията на „Най-мрачният час“ („Darkest Hour“) самият аз, съвсем изненадващо, се видях в ролята на един от тези клетници, установил, че и в отсрещната гледна точка има доста прилична доза резон. Преди обаче да се втурна да обяснявам защо, ми се иска да нахвърлям малко историческа фактология, която вярвам, ще ми помогне да обоснова малко по-добре своеобразния си катарзис, а и едновременно с това ще направи паралел между характерите на основните действащи лица в „Най-мрачният час“ и последствията от техните действия в исторически контекст.

ЧЕМБЪРЛЕЙН

След края на Първата световна война миротворческата политика става норма на редица европейски правителства, но след възкачването на Адолф Хитлер на власт в Германия, малцина осъзнават, че подобна политика започва да става опасна. Икономическият застой принуждава Великобритания сериозно да ореже разходите си за отбрана, а в същото време голяма част от въоръжените ѝ сили се намират в отдалечените краища на Британската империя, която по това време представлява най-голямото държавно формирование, съществувало някога, с територии от над 33 милиона квадратни километра и обща численост на населението около 458 милиона (или близо една пета от общото население на Земята).

Необходимостта от превъоръжаване за Великобритания идва в момент, в който страната изпитва сериозни финансови затруднения, опитвайки се да се съвземе от раните, които понася по времето на ПСВ, затова и за воденото от малодушния Невил Чембърлейн британско правителство удовлетворяването на все по-нарастващите претенции на Хитлер изглежда като най-приемливата за момента политика. Англия така и не обръща сериозно внимание на многобройните нарушения на подписания след края на ПСВ Версайски договор, не обръща внимание и на призивите за формиране на антихитлеристка коалиция от страна на Сталин. Окуражен от мудните и плахи реакции на основните си опоненти в Западна Европа, германският канцлер първоначално присъединява Австрия към Райха, а по-късно същата година принуждава Чембърлейн и премиера на Франция Даладие да подпишат злощастното Мюнхенско споразумение, което довежда до позорното разпарчетосване на Чехословакия. В обкръжението на западните лидери, единствен Уинстън Чърчил прозира плановете на Хитлер и яростно се обявява против споразумението, отбелязвайки своето недоволство с прословутата си пророческа реплика към премиера Невил Чембърлейн: „Имахте избор между войната и безчестието. Избрахте безчестието, а сега ще ви се наложи и да воювате“.

За да стане ясно какво фундаментално значение за плановете на Хитлер е имало подписването на Мюнхенското споразумение и в каква фатална грешка се превръща „миротворителната“ политика на Невил Чембърлейн, трябва да се отбележи, че по това време промишлеността на Чехословакия, в това число и военната, е била сред най-развитите в Европа. От момента на окупацията от Германия до началото на войната с Полша заводите на „Шкода“ произвеждат почти толкова военна продукция, колкото е произвела за същото време цялата военна промишленост на Великобритания, а допълнително в ръцете на Германия попадат и значителни запаси от въоръжението на бившата чехословашка армия, които позволяват на Хитлер да въоръжи цели 9 пехотни дивизии. По този начин „сговорът” между четирите големи (Германия, Великобритания, Франция и Италия) се превръща в първата сериозна крачка към започването на Втората световна война, защото, освен че значително подсилва военния потенциал на нацистка Германия, подписването на споразумението реално поставя СССР в откровена изолация, което впоследствие води и до сключването на прочутия пакт Молотов-Рибентроп, явяващ се и втората огромна стъпка, водеща към започването на войната.

ПОСЛЕДСТВИЯТА

През май 1940 г. войната срещу нацистка Германия, започнала през септември предходната година, върви много зле за Великобритания, която след падането на Дания, Норвегия, Холандия и Белгия се оказва оголена във военно отношение и застрашително заобиколена от брегова линия, дълга 3000 километра, контролирана от противника. След мълниеносното нападение над Франция британският експедиционен корпус в страната се намира в безизходица в Дюнкерк на Нормандското крайбрежие и са нужни неимоверни усилия да бъдат евакуирани колкото се може повече войници, преди да бъдат избити или пленени. Трябва да се отбележи, че британската армия успява да се спаси единствено благодарение на странното решение на Хитлер да спре настъплението на танковите части за два дни, когато са само на 15 km от последното пристанище, от което британците могат да се измъкнат. Тази заповед за спиране на настъплението е предизвикана от сложни мотиви. От една страна архивите свидетелстват за нежеланието на Хитлер на този етап да унищожи Британската империя, на която по това време той гледал като на стабилизиращ елемент, все още надявайки се да я направи свой партньор. От друга страна трябва да се признае, че Хитлер и военноначалниците му не били подготвени за нахлуване в Англия и дори не притежавали планове за такава важна стъпка след поражението на Франция, въпреки че по всяка вероятност, ако германците бяха извършили десант в Англия по което и да е време през месеца след капитулацията на Франция, възможностите за съпротива на британците биха били наистина нищожни.

Уинстън Чърчил е избран за министър председател само три дни преди германското нахлуване във Франция и на 28 май той свиква съвещание на военния кабинет, за да бъде обсъдено катастрофалното положение, в което се намира страната. Чърчил съставя национално отговорно правителство от трите основни политически партии. Назначава и много по-малък Военен кабинет, за да направи взимането на решенията, отнасящи се до воденето на войната, колкото се може по-ефективно. Кабинетът включва петима членове: двама министри консерватори – печално известния бивш министър председател Невил Чембърлейн и външния министър лорд Халифакс, двама министри лейбъристи – Клемънт Атли и Артър Грийнууд, и самия Чърчил. По време на заседанието на 28 май е обсъждан въпрос, който ще остане тайна известно време след края на войната: полученото два дена по-рано предложение от страна на Бенито Мусолини да посредничи в преговорите между Великобритания и Германия. Чембърлейн и Халифакс подкрепят преговорите с Германия, защото смятат, че в този момент Великобритания би получила много по-изгодни условия за мирно споразумение, отколкото ако изчака падането на Франция. Съвсем очаквано, Чърчил е силно разгневен от демонстрираното пораженско мислене и се изказва яростно срещу идеята за преговори с Хитлер: „Държави, които падат сражавайки се, после отново се изправят, докато тези, които смирено капитулират, изчезват завинаги.“

НАЙ-МРАЧНИЯТ ЧАС

Описаното по-горе представлява схематично нахвърляната предистория на събитията, които Джо Райт си поставя за цел да разкаже, защото точно тук започва и филма му, проследяващ критичния месец на изострена идеологическа борба между двата яростно противоречащи си лагера, чийто изход до голяма степен предопределя посоката и развитието на войната. У мнозина може би ще възникне логичният въпрос защо точно този месец е избран да бъде основата на филм, озаглавен с толкова красноречивото и гръмко наименование, при положение, че и Битката за Британия (1940 г.), и Десантът в Нормандия (1944 г.) са не по-малко драматични и вдъхновяващи събития от историята на Великобритания, които на всичкото отгоре биха предоставили и далеч по-голямо зрелище от чисто кинематографична гледна точка?

Първо, с риск да си навлека известни критики, ще се позволя да кажа, че нито т. нар. Битка за Британия, нито Десантът в Нормандия (предвид осъществения вече обрат на Източния фронт) са от толкова огромно значение за крайния изход на Втората световна война, колкото изборът, който прави Уинстън Чърчил през този първи месец от своето управление.

И второ, човек би следвало да си отговори на въпроса в каква аудитория се цели и каква би трябвало да е целта на един подобен филм – да предостави зрелище или да търси съвсем различно, много по-дълбоко и далеч по-всеобхватно послание. Филмът на Райт определено не носи зрелище, не си позволява свободни интерпретации при пресъздаването на образите, нито допуска отклонение от добре познатата историческа рамка. Напълно е логично да се достигне до извода, че един от основните приоритети за създателите на филма е да дадат урок по история на новото, пристрастено към технологиите поколение, приучено да възприема миналото, а и всякакъв друг тип информация наготово, предимно чрез методите на интензивната аудио-визуалната презентация. Същото младо поколение във Великобритания (а и в цяла Западна Европа), което провокирано от разединението около Брекзит и несигурната обществено-политическа атмосфера като цяло, изживява и своята моментна криза на идентичността, в опит да открие лична кауза и вдъхновяващ пример за подражание. Признавам хазартността на тази моя теза, но все пак не мога да я пренебрегна напълно, още повече че още цели три филма се упражниха в същата тематика през изминалата година – „Дюнкерк“, „Техният звезден час“ и ужасно слабият „Чърчил“ на Брайън Кокс.

ЧЪРЧИЛ

Тук идва най-деликатната част, защото, за да се определи доколко адекватен като историческа адаптация и съответно като филм е „Най-мрачният час“, трябва да бъде оценено доколко Джо Райт се е справил с акуратното пресъздаване на образа на един от най-емблематичните и противоречиви политици в човешката история. Неслучайно започнах този текст с въведение, посветено на субективното и разностранно тълкуване на исторически събития и личности, защото наистина смея да твърдя, че предвид множеството гледни точки, задачата пред създателите е била неимоверно сложна.

От една страна личността на Уинстън Чърчил се е сдобила със статут на икона не само за Великобритания, а и за цяла Обединена Европа. Личност, въплътила в себе си аристократичността, непримиримостта, свободолюбието и непоклатимата решителност не само на многовековната Британска империя, но и на цялата Западна цивилизация. Чърчил действително е съвременник на залеза на Стария свят и свидетел на раждането на Новия, мъчително роден от руините на Втората световна война. През 2002 г. в програмата на BBC „100-те най-велики британци“, Чърчил е обявен за „Най-великия от всички“ на базата на приблизително един милион гласа на зрители на BBC, докато друго изследване го поставя на първо място в класацията на най-почитаните лидери сред предприемачите в света.

И понеже нищо на света не е черно или бяло, винаги има и тотално противоположна гледна точка. Арогантен, циничен и пристрастен към алкохола, на Чърчил се приписва основната вина за кървавия провал на британците в битката при Галиполи през Първата световна война, а лансираните от него управленски политики в колониите карат Рузвелт на два пъти публично да го критикува, заради „несправедливото и нехуманно отношение на колонизаторите към подчиненото им население“. Особено унищожителна е политиката на Чърчил в Индия, провинция Бенгал, където пренасочени хранителни доставки по заповед на премиера стават причина за глад, причинил смъртта на близо 4 милиона души. Това става повод бившият заместник-секретар на ООН д-р Шаши Тарор да постави Уинстън Чърчил в категорията на „най-кръвожадните диктатори“ на ХХ век, оспорвайки репутацията на бившия британски премиер като велик военен лидер и защитник на свободата. Историята помни и самолетите, изпратени от Чърчил да превърнат в пепелища редица немски градове, включително и печално известния Дрезден, чиито бомбардировки дават повод на Кърт Вонегът да напише един от бестселърите си – „Кланица 5“.

Виждате колко е трудно да се направи обективна историческа оценка за личността на Уинстън Чърчил, защото срещу който и да е аргумент в полза на неговата положителна историческа роля веднага могат да бъдат позиционирани два срещуположни. Сякаш точно в това се състои ужасно трудната задача на Джо Райт – да бъде намерено компромисно решение, което да постави ярък акцент върху обединителната роля, която изиграва личността на Чърчил през ВСВ, и в същото време да бъде достатъчно уважително към съществуващите противоречия.

Смея да твърдя обаче, че Джо Райт се справя превъзходно и тук искам да пледирам към всички, които ще си причинят удоволствието да изгледат филма на кино, да обърнат внимание колко елегантно режисьорът е решил този проблем, при това само с една, специално вмъкната за целта сцена, където в диалог между крал Джордж (Бен Менделсон) и сдаващия властта Чембърлейн (Роналд Пикъп) съвсем непринудено биват изредени спорните към този момент събития от биографията на Чърчил. Поне на мен това ми беше достатъчно, а повярвайте ми, аз съм един от върлите критици на Чърчил.

Циничен и арогантен в определени моменти, смирен и комичен в други, образът на британския премиер в конкретния исторически период наистина е изграден много умело, така че в този аспект място за критики няма. Нещо повече – дори страстта на Чърчил към алкохола е представена по забавен начин, така че да не остави никаква възможност на предубедения зрител да си позволи жлъчен коментар, което е чудесно и показва колко мисъл авторите на филма са отделили по отношение на баланса.

И като стана дума за баланс, филми от типа „Най-мрачният час“ винаги има опасност да се подхлъзнат в областта на излишния патос и мелодраматизъм, но и тук Джо Райт не си е позволил волности, като поне аз нито за момент не усетих и намек за предозиране, дори и при потенциално рисковата сцената в метрото, в която Уинстън Чърчил се допитва за съвет от простолюдието. Тук своята роля изиграва и музиката на Дарио Марианели и Викингур Олафсон, която без да е нещо изключително, напълно изпълнява своята функция да следва и подсилва ритъма на филма.

ОЛДМАН

Отделих ужасно много време на историята, обърнах внимание и върху личността на Уинстън Чърчил, коментирах за кратко и чудесната работа на екипа при концептуалното изграждане на образа на основния си персонаж и сега неминуемо стигам до човека, без който този филм нямаше да бъде и наполовина толкова добър, колкото е всъщност – Гари Олдман. Всеки, който е гледал трейлърите, е наясно за поредната трансформация на Гари, но никой не може да си представи за какво сливане с образ става въпрос, преди да изгледа филма. Олдман не просто играе Уинстън Чърчил, той Е Уинстън Чърчил. Тук говорим не само за физическата прилика, а за актьорски диапазон, който покрива всяко едно двигателно и артикулационно несъвършенство, превърнало се в запазена марка на британския министър председател. Интонацията, сумтящото фъфлене, леко изгърбената и целеустремена походка. Наистина изключителна работа на Олдман, която със сигурност ще му гарантира толкова дълго чакания „Оскар“.

Пределно ясно е, че Олдман краде шоуто през целия филм, но не бих си позволил да пропусна стабилните изяви на поддържащите Кристин Скот Томас, Бен Менделсон, Роналд Пикъп и Стивън Дилейн. В сравнение с ярко доминиращия образ на Чърчил, който Гари Олдман презентира, техните роли сякаш наистина са по-скоро невзрачни, отколкото запомнящи се, но в тази компания ми се струва, че и няма как да бъде по-различно.

По-горе се самоопределих като един от върлите критици на Чърчил и истината е, че действително не го харесвам особено, и затова много държа да кажа, че няма нищо общо с преекспонираните нелепици за неговата митична българофобия, тъй като от позицията си на лидер на многовековна империя, превърнала се в основен фундамент на модерната западна цивилизация, не е никак трудно да изпитваш презрение към някакви тъмни балкански субекти, които на всичкото отгоре са го играли и съюзници на смъртния ти враг.

Всъщност основната причината да не съм от хората, които припадат по личността на Уинстън Чърчил, се корени в измеренията на неговата цинична прагматичност, загърбваща всякакви представи за морал и ценности в името на някаква строго индивидуална и изкривена представа за цел. Прагматичността, която принуждава Чърчил да притаи ненавистта си към болшевизма в нужния момент, в което някои историци прозират желанието му чрез кръвта на руските войници да бъде отслабен военния натиск срещу Англия. В подкрепа на това твърдение се изтъква доводът, че в продължение на цели три години Чърчил виртуозно избягва отварянето на “втори фронт” в Европа, предпочитайки да запази силите си, очаквайки изхода от битката на Източния фронт. Спекулира се и с това какво би се случило, ако съюзническите войски бяха осъществили десанта в Нормандия през 1942 или 1943 година, вместо през 1944-та, като се изказват съвсем логичните предположения, че подобен ход би спасил живота на милиони жители на Европа. Това е и причината аз лично да не харесвам подобен, крайно лицемерен подход, но признавам, че за други вероятно това би била единствената рационална политика, така че няма да навлизам в излишни спорове кой е прав и кой крив. Въпрос на „different points of view“. В крайна сметка очевидно целта оправдава средствата, защото за британците Уинстън Чърчил наистина се оказва идеалният министър-председател за военното време. Все пак до десанта в Нормандия британците рядко се изправят срещу повече от десет немски дивизии (за разлика от над 200 съсредоточени на Източния фронт), което реално позволява на Великобритания да даде близо 50 пъти по-малко жертви от СССР.

Решението на Чърчил да отстоява независимостта на Великобритания през този първи месец от неговото управление, животинска му енергичност, решителността и ораторският му талант дават възможност на Великобритания да мобилизира всичките си сили за борба срещу тиранията, което служи и като своеобразен сигнал за останалия свят, че битката тепърва започва и ще се води по морета и океани, по улици и планини … до пълно изтощение и на всяка цена.