Това не е планувано ревю. Гледах „Изгубеният град Z“ и реших да споделя няколко реда, защото мисля, че филмът ги заслужава. Дотам се разтягат смелостта и приключенския дух на съвременния мъж, не до джунглите на Амазония, а до компютъра, където тайно зад гърба на главния редактор си позволява да се впусне в кратка писмена авантюра. Отразявали сме няколкократно филма (тук и тук) и още тогава споделихме, че кадрите са превъзходни и очакваме с нетърпение да видим какво се е получило. Радвам се да съобщя, че резултатът не разочарова.
„Изгубеният град Z“ е филм на режисьора Джеймс Грей („Имигрантката“, „Two Lovers”), базиран по едноименния бестселър, който разказва истинската история на полковник Пърси Фоусет (Чарли Хънам), бивш военен, част от британската армия, превърнал се в изследовател, който търси изгубен град в сърцето на Амазонка. Обсесията му има висока цена – репутацията, семейния живот с неговата съпругата (Сиена Милър) и децата му и може би самото му съществуване.
Предполагам повечето хора у нас не са запознати с действителната история, която няма да разказвам тук, тъй като ще бъде непростим спойлър, но преди около десет години Дейвид Гран – автор в New Yorker попада на скрити дневници, които водят до мистерия, свързана с изследователя Пърси Фоусет. Ако подобно на мен не знаете нищо за него, гледането на филма ще бъде истинско удоволствие, изпълнено с немалко изненади. Тези от вас, които се интересуват по-живо от съдбата на смелите изследователи от миналия век, биха открили доста несъответствия, както в книгата на Гран, така и във филма, така че… ще се придържам стриктно към филма. В коментарите може да обсъдим истинската история.
Не може да говорим за филм, чието действие се развива по Амазонка и в него да не се усети някакво влияние от Вернер Херцог. В „Агире, гневът Божи“ се разказва за мъж, полудял от ламтежа си за слава, който обрича хората си на гибел, в служба на едно лично пътуване към безумието. Тук Фоусет не е представен по този начин (ще се върна на това малко по-късно), макар в определени сцени сянката на нарцисизма да подава глава.
Друга разлика е огромният период от време, който обхваща „Изгубеният град Z“. Пътуванията до Амазония са три, минават две десетилетия и една Световна война. Това накъсва атмосферата на джунглата, която в Агире“ е толкова въздействаща, защото става въпрос за едно продължително навлизане в опасните територии. Това е характерен проблем за адаптациите по книги, които обхващат цели епохи, но времетраенето на филма (цели 141 минути) със сигурност помага за изглаждането на някои грапавини.
В кратък епизод Фоусет и колегата му (за пореден път страхотен Робърт Патинсън) стават свидетели на опера в джунглата, която пък силно напомня на абсурда във „Фицкаралдо“ – друга култова колаборация между Херцог и Клаус Кински. Тези сравнения ме накараха да се замисля в колко различен свят живеем. Колко невъзможно далечно изглежда това актьор да насочи пистолет към слепоочието на режисьора, в опит да го принуди да спрат продукцията заради трудните условия. След което снимките да продължат. Това чувство на опасност е силно свързано с филмите от 70′-те години и не може да бъде симулирано в съвременната студийна среда.
Един от последните филми, чието действие се развиваше в близки територии беше чудесният „Прегръдката на змията“, който, подобно на „Изгубеният град Z“, показа изчезващата култура на живеещите там племена и влиянието на западния човек. Колкото и филмови паралели да опъвам обаче, всичко в крайна сметка опира до повестта-шедьовър на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“. Навлизането навътре към най-мрачните кътчета на съзнанието, представено чрез физическо пътуване (обикновено по река) е въздействаща тема, най-силно представена в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола.
Това донякъде е основният проблем на „Изгубеният град Z“ – че се осмелява да приеме напълно мрачната си половина. Не отива достатъчно навътре в изследването на героя си, задоволява се със сантимент там, където трябва да хвърли копието право в разкървавеното сърце на разголената човешка природа. Има моменти, в които ми беше напомнено, че не гледам стандартен блокбастър и това е нещо, за което съм благодарен, защото филмът е абсолютно изключение от студийното правило, но въпреки всичко, смекченият му тон е причината, поради която това няма да е класиката, която можеше да бъде.
Дори повече, „Изгубеният град Z“ можеше да се възприеме като коментар за съвременния мъж. И той донякъде е, но отново – не достатъчно. Психологът Джордан Питърсън, който остро критикува съвременното постмодернистично общество, излага тезата, че кризата при мъжете, особено на средна възраст, идва именно от загубата на метафизичната основа и най-вече на липсата на приключения и опасности, които толкова силно зареждат със смисъл и усещане за цел древното мъжко сърце.
Което ме довежда до още един проблем – опитът да се покаже женската страна на историята. Защото, докато Фоусет се главозамайва от евентуалната слава на приключенията си, съпругата му отглежда трите им деца сама вкъщи. Сцените с нея (Сиена Милър) не са достатъчно убедителни. Тя е скучната част от историята, без значение, че е била онеправдана. Опитите за феминистки подтекст не работят, защото са хвърлени като оправдание. Драматизмът им щеше да е по-дълбок, ако трагедията на Фоусет беше по-ясно очертана.
Отделно от това обаче „Изгубеният град Z“ е дяволски красив филм. Може би едни от най-впечатляващите кадри, които виждам тази година. Оператор е ветеранът Дариус Конджи, отговорен за „Седем“ на Дейвид Финчър, както и десетки други страхотни филми като „Любов“ на Михаел Ханеке, „Delicatessen“, „Плажът“ и „Полунощ в Париж“. Работата му тук може да се сравнява с тази на Крис Менгес в „Мисията“ или дори на Еманюел Любецки в „Новият свят“ и „Завръщането“.
Цветовете и осветлението са наистина изключителни, като в много случаи (като една от финалните сцени) напомнят на „Бари Линдън“ в педантичността си да покажат максимално естествено как би изглеждало едно факелно шествие или стая с префърцунен бал. Красиви сцени по Амазонка, без излишни кадри от дрон или хеликоптер, всичко е фокусирано върху хората. Харесах и музиката на Кристофър Спелман, който е работил по почти всички филми на Грей. Поддържаща, но и силно въздействаща в тихата кулминация на филма.
„Изгубеният град Z“ ми напомни на прекрасния „Sunset Song”, който също беше красив, но същевременно суров филм. И в двата е показана чиста сантименталност и наивитет, които се сблъскват с един брутален и студен свят. Рядко операторската работа толкова подмолно успява да убеди зрителя да се отпусне и в крайна сметка режисьорът да го изненада със сцена, която никой не би очаквал да види в толкова красив и ефимерен филм.
Добра и премислена работа е свършил Джеймс Грей, който в мащаба и амбицията си тук се доближава до титани от ранга на Джон Хюстън и Дейвид Лийн. Малцина режисьори в днешно време опитват да борят подобни истории по толкова класически начин и този филм е същинско съкровище, което, надявам се, няма да остане скрито, подобно на изгубения град от заглавието.
Въпреки някои сцени, предимно дървения Чарли Хънам и пропуснатия шанс един погубен от страстта си мъж да бъде разголен до основните си подбуди „Изгубеният град Z“ работи почти на пълни обороти и е задължителен в програмата на всеки любител на киното. Което ме подсеща, че ние също живеем в една своеобразна джунгла (или както казват във филма – „зелена пустиня“), докъдето достигат само пагубни за човешкия дух филмови остатъци като „Крал Артур“. Все пак надеждата умира последна и не спирам да вярвам, че има шанс да видим „Изгубеният град Z“ на голям екран по време на някой от задаващите се фестивали.
П,П, Добре де, почти съм сигурен, че ще се появи, но не казвайте на никого!
Много приятно ревю, убеди ме да гледам филма, въпреки потискащите 6.8 звезди в IMDB 🙂
Защо се бавите с Човека паяк?
Един от най-скучните филми който съм гледал??
Добър филм с приятно старомоден подход и тема, като единствените по-слаби моменти бяха опитите за модернизиране на част от тогавашните проблеми (точно феминисткият момент беше едно от най-смотаните и анахронични неща, лепнати като пластмасова кръпка). Чарли Хънам продължава да ми е адски симпатичен и според мен се справи отлично, без да е нещо специално, но Робърт Патисън направо закова ролята. Финалът също беше чудесен. Все пак му давам по-скоро 7-7.5/10, защото имах проблеми с времето и географията във филма, които – пак по модерному – бяха прекалено „бързи“ и не ми сработиха.
Първата експедиция на Фосет е през 1906 г., когато вече действат първите суфражетни организации във Великобритания. Така че нейното мислене не е съвсем анахронично 🙂
Начинът, по който беше показано, беше in your face и с присъщата наглост на пост-модерния и гнусен феминизъм, с който ни облъчват в момента отвсякъде. Нямахме нужда от това и развали тона на филма в конкретните сцени.
Ех, това множествено число „ние“ 😀 Аз имах нужда :))) И аз не го харесвам тоя феминизъм, за който говориш, мисля, че стана ясно. То точно на него, на тая „наглост“ им затварят устата в тоя филм. Не може, само защото една жена й се приискало, чела била книги, а и кой , видиш ли, ще й отнема правото да иска, да иде в джунглата просто ей-така, без физическа подготовка, без да е виждала свят извън Англия. Аргументите му бяха гласът на разума и реализъм, не сексизъм, както онзи боен феминизъм от Третата вълна („Рeдник Джейн“ е добър пример тук).
А за чувството in your face, както Марти долу пише – няма време за всичко, спoред мен – излишно е и да се изговаря, камо ли да се „изиграва“, в повече от 2-3 сцени, това би било отвличане на вниманието и наистина излишно gender issue задълбаване. Затова въпросът е не как е направено, а дали да го има 🙂 Разбирам, че според теб е изкуствено и излишно изобщо :)))
Изкуствено, излишно и тотално ненужно, освен това изцяло отговаря на съвременния феминизъм, което го прави още по-очеизбождащо.
Включвам се, както обещано, за „женската страна от историята“ и специално това: „Опитите за феминистки подтекст не работят“. Спойлери следват, така че негледалите са предупредени.
Тук не съм съгласна особено с иначе много приятното и правдиво за мен ревю. В началото виждаме двойката като равноправна, съпругата е еманципирана пред мъжа си и това е ок, чак звучи модерно. После тя, като будна, интелигентна жена, му помага в работата и получава признание – не от обществото, което определя жените само като слушателки от балкона, а от него, когато огласява, че именно жена му е намерила документа. Много приятно ми стоеше това в разгара на онази бурна дискусия. Вдъхновена и окрилена от успеха си, тя поисква от него да отиде в джунглата и разговорът помежду им е супер готин в контекста на една феминистка Камил Палия (много, много интересна дама!), която критикува втората вълна феминизъм от 70-те, който отрича безспорния факт, че жените и мъжете не могат да бъдат равни в стремежите си към обществена реализация и причина за това е физиката им, имат различна креативна сила и т.н, вътрешен драйв за признание. Мъжете и жените сме различни и това е пряко следствие от физическите им възможности, сила, издържливост, самата им физиология (когнитивни възможности, хормони и т.н.). Няма „по-добри сме“, има „различни сме“. Аз поддържам същата теза и затова ми беше приятен този разговор. Фосет й каза, че джунглата не е място за жени. Тя изтъкна всички аргументи на модерната жена и много жени биха чувствали нейния справедлив гняв. Но за мен той беше загрижен за нея и обективен за реалността там. Това е любов и грижа, а не потисничество и сексизъм. Достатъчно добре видяхме колко опасен е онзи свят и неговите аргументи бяха силни: „Равни духом, не телом.“ беше доста разумно :)))
Дотук движението в нейната перспектива за отношенията им се очертава много ясно – от приемаща се за равнопоставена, тя стига до разочарование, че всъщност не е равна (еднаква) в това отношение на него и все пак приема ролята на примирена с ролята си съпруга и майка, която живее в сянката и тревогата за авантюристичния си мъж. Неговият вътрешен драйв да приключенства беше също много добре очертан и Чарли Хънъм беше чудесен в съзряването на героя си.
За да бъде показана и тя като достойна в ролята си – напълно нормална за жена в нейната епоха, между другото, като приела това решение – не като примирение, а с чувството за не по-малко важен вътрешен дълг, тук ми липсваха малко щрихи за нейния живот без него. Не нещо в детайли, не да бъде мъченица и да я съжаляваме, но нещо можеше да се вмъкне. Признавам, малко ми се наруши това движение.
Финалната сцена е отворена за интерпретация. Така ми стоеше на мен, но ми хареса много, че филмът свърши с нея и никак не ми беше скучна героинята. Милър си се справи много добре. Дали тя беше ок след всичките тези години, дали тя е била щастлива, дали тя не остана само сянка от онази енергична жена…кой щеше да отгледа децата им и да поддържа пламъка на авантюрата у сина им или в онзи момент, в който той беше на крачка да намрази баща си. Тя през цялото време подхранваше любов и уважение към бащата. На мен ми е достойна такава жена, много повече от онази, която би тръгнала в джунглата, изоставяйки децата си и подлагайки на риск всички с физическата си слабост за подобни екстремни условия. Може би съм консервативна или преосмислям с времето някои неща 🙂
Най-важният въпрос може би е: „Излишно натоварена ли е тази нишка?“ Спокойно можеше филмът да няма тия разговори и драми. Но за мен те обогатяват и нюансират историята, като точно феминисткият подтекст я прави смислена и нещо ново за адвенчър жанра, а не клише „скромната жена на изследователя, която рони едри сълзи над писмата, докато страда“.
https://www.youtube.com/watch?v=vvrxQ4M3EOo&t=240s за впечатление от Камил Палия и нейните идеи 🙂
Там с балкона ми стоеше много глупаво, когато тя поиска да слезе при него, сякаш НЕ ЗНАЕ, човек!
Камил е готина, да, точно това видео съм го гледал. 🙂
Това е интересна нишка, не мисля, че е излишна. Може би изглежда претупана, защото няма време за всичко. Виж един добър пример – „Студена планина“. Там имаш мъжът, който отива на война и жената, която го чака и трябва да се справя сама. Тогава и двете линии са силни. Пък и тук твърде очевидно ги дискутираха тия въпроси, не ги изиграваха, а се караха, което на филм винаги е малко скучно. :/
Тя знае, Марти, много добре знае. Действа според убежденията си, настоява, че има право да бъде до съпруга си, въпреки че знае и ние знаем, че жените в тази епоха са само слушатели, защото не мога да са членове на Дружеството 🙂 За мен е логично тя да се държи така наперено и като логика на обрза й и с кино логика, защото това ожесточава спора им после. „Студената планина“ е чуден филм в това отношение и то заради героинята на Рене Зелуегър.
Най-хубавото е, че не зависимо как и кое е направено, поне поражда ето такава дискусия 🙂 good enough for me 😀
Много ясно! :))))
Мен не е дразнеха чак толкова тия сцени, просто не бяха на нивото на останалото.
Доста силно ревю за доста вял и слаб филм… Толкова излишни елементи и мъчително разтегляне на историята. Ясно е, че историята е за силата на човешкия дух и поривите, които го движат, но е разказан по много посен начин. А и това за мен не е най-добрата работа на Конджи, който безкрайно харесвам.
Точно това си мислех – страхотно ревю, а много постен филм. Четох тук вчера и вчера го изгледах, но за мен не проработи изобщо, на никакво ниво. Еле пък това за феминизма – поредната нишка, която не доведе до нищо, не се разви, не промени нито героите, нито историята. Както и повечето елементи във филма. Просто си течаха и се случваха и накрая свърши. И нямаше нито един истински конфликт, от който да се развие нещо друго (може би единствено отношенията баща/син).
Хубава история, добри актьори, великолепно сниман, но недобре разказан. Точно това е за мен основният проблем – като драматургия е равен. Не ми разказаха хубаво историята, така да се каже. Само краят беше ок.