Oпасни води / Тhe Shallоws

Голямата бяла акула е легендарно страшилище. С внушителните си габарити и смъртоносна захапка, режеща плът, мускули и кости в реално време, най-знаменитата съвременна риба се тачи с епитети, описващи я като един от най-коварните, издържливи и гибелни обитатели на планетата. Тя е удивителен еволюционен наследник на древни твари, плъзнали из неприветливите морета и океани на Земята вероятно още през палеозойския период Ордовик, някъде преди близо 430 милиона години. Pаннитe хрущялни организми явно са имали забележителни методи за адаптиране, щом и до днес гените им се разпространяват из морските дълбини. Съвременният Carcharodon carcharias пък се появява преди около 15 милиона години и според някои теории заедно с вездесъщия си тогавашен (сега вече – изчезнал) съвременник Carcharodon megalodon споделя общ прародител, чиито ДНК-корени се губят еони назад в биологичната ни история.

Най-прочутата акула намираме в романа „Челюсти“, който Питър Бенчли издава през 1974 г., а по него година по-късно Стивън Спилбърг заснема едноименния си летен хит, пренаписвайки правилата на боксофиса и на блокбастърите. Както Бенчли, така и Спилбърг предлагат екстремно изобразена версия на месоядния морски поселник, но покриват претенцията си за зрелище и страх съответно с отличен литературен и режисьорски стил, с пълнокръвно развити персонажи и с труден за подражаване съспенс. Съвсем закономерно „Челюсти“ се превръща във феномен – следват редица продължения и имитации, които нагло копират стилистиката на оригинала. Болшинството са презрително слаби, най-вече тези, които директно се гмурват в акулските територии, но не пречи да споменем приемливо средняшките „Синята бездна“ (1999) на Рени Харлин и „Open Water“ (2003) на Крис Кентис; австралийският „The Reef“ (2010) на Aндрю Троки дори се допира до дефиницията приличен. Върху аналогична сюжетна база, но наблъскан с праисторически гигантизъм и съмнителна криптозоология, стъпва и Стив Олтън пpeз 1997 г. с бестселъра „Мегалодон“, а екранизацията му „Meg“ (2018) на Джон Търтълтоб изправя Джейсън Стейтъм срещу 20-метровия жив фосил, вилнеещ из Марианската падина. С оглед изреденото дотук, нормално е да подходим със занижени очаквания към „Опасни води“ (2016) на испанеца Жауме Колет-Сера. Предвид финансовия му успех обаче (световният приход доближава $120 млн. срещу производствен бюджет от скромните $17 млн.) и хвалебствените ревюта вероятно си струва проектът да бъде разгледан по-подробно в своя поп-културен и зоологически контекст.

Шедьовърът „Челюсти“ едновременно комерсиализира и митологизира имиджа на т. нар. бяла смърт, в резултат на което след 70-те години на миналия век далеч по-грозяща заплаха за акулата е човекът, а не обратното; популяризирането, експлоатацията и трансформирането й в някакъв ултимативен океански враг е причина тя да стане обект на изострен интерес в риболовния бранш, което драстично наврежда на числеността й из редица популации. Параноята, свързана с това зловещо, но на практика застрашено създание, е предимно неоснователна – неговата уязвимост от човешките набези превъзхожда в пъти свирепостта му към уж беззащитния Homo sapiens (ако ще се боите от животинския свят, съсредоточете се върху комарите, елените и хипопотамите, отговорни за невъобразимо повече мор сред хората, отколкото който и да е представител на надразред Акулообразни). Освен това за бялата акула ние не сме подходящо и вкусно блюдо – храносмилателната й система не преработва лесно високия процент мускулна, костна и мастна тъкан, изграждаща телата ни, и обикновено още след първата захапка нападението приключва. Сигурно затова фаталните случаи са незначителен брой… или са значителен, ако променим перспективата – според официалната статистика на всеки, погубен от акула човек, се падат приблизително 25 милиона погубени от човека акули.

Изписаното досега не е опит за екoлогичен манифест, а важна основа за по-разсъдлив поглед върху автентичността на дисонансни представления като „Опасни води“ – продукция, която без грам иновации се настанява удобно в утвърдените модели на споменатите по-горе копия на „Челюсти“. От една страна той не предлага нищо революционно по темата, но от друга се опитва да върне блясъка на поджанра, при това чрез минимализъм и икономичност. Бялата акула, която е плашещо космополитен вид (широко разпространена е в крайбрежните зони на всички океани на планетата), среща достоен съперник в красивото и смело лице на Блейк Лайвли – нейната стройна и лъчезарна осанка перфектно пасва на непокътнатия ландшафт и още по-добре контрастира на суровия ужас, срещу който се изправя. Сексапилът й обаче, при все че е напълно неподправен, не е разфокусиращ по начина, по който би бил, ако камерата непрестанно следеше стегнатите й задни части или стройните й крака. Напротив: чарът и талантът на калифорнийската актриса са нещото, на което всъщност разчита Колет-Сера – респектиращо решение, залагащо на драматични заложби, а не толкова на съблазнителна анатомия.

Първата половина на „Опасни води“ гради прецизно, но по тривиално типичен тертип обстановката, в която героинята на Лайвли ще израсне като образ, опитвайки се впоследствие да оцелее и да преодолее не само соленоводното чудовище, но и демоните в собствената си глава: студентката по медицина Нанси Адамс напуска цивилизацията и се отправя към забутано и малко известно тpoпическо кътче из бразилската плажна ивица. Мястото не е случайно – майка й, която непосредствено преди събитията във филма е починала, го е посетила години по-рано, когато е била бременна с дъщеря си. Докато сърфира из райската панорама в опит да открие себе си и да намери сили да продължи живота си, Нанси е нападната от кръвожадна и необяснимо враждебна бяла акула, успявайки на косъм да се измъкне, след като се качва първо върху трупа на гниещ гърбат кит, а после и върху оскъдно разкрита след отлива скала. Bтората половина на „Опасни води“ е класическа игра на котка и мишка с няколко бонуса – натуралистично кърпене на грозната рана на крака, която младата жена получава след атаката, спорадични надежди за помощ от случайно и не тъй случайно мярнали се хора в района и няколко безсрамно пресилени, „прескачащи акулата“, но все пак спектаклови сегменти в арената на безмилостния и безпощаден естествен отбор, който накрая ще излъчи само един победител.

Лайвли, която при ангажирането на ролята е била вдъхновена от съпруга си Райън Рейнолдс, който има сходно соло-актьорско начинание зад гърба си (нелошия „Погребан“ на Родриго Кортес от 2010 г.), е натоварена със задачата еднолично да изнесе действието – дори когато някакви успоредни неща се случват в рамките на сбитото времетраене от 86 минути, тя пак е най-малкото в периферията на събитията и й се налага постоянно да реагира на всичко. По тази линия по-скоро може да се направи компромис спрямо старанието й – трябва да се отбележи фактът, че Нанси почти няма с какво да работи и с кого да си взаимодейства, тъй като обкръжението й обикновено са лазурните вълни, каменистия остров и една ужасно смотана чайка с травма на крилото, напомняща на оперена и нискоинтелигентна вариация на топката Уилсън, с която Том Ханкс общуваше в „Корабокрушенецът“ (2000) на Робърт Земекис. Та, в цялата тази поредица от условия Лайвли се справя сравнително добре, включително и в случаите, когато е на ръба на своите възможности, рискувайки от престараване да се катурне с шумен плясък в дълбокото (образно казано, тъй като дълбочини тук няма – нито фабулно, нито художествено).

Ненатрапчиво, но отчетливо Колет-Сера инкорпорира технологизираното ни съвремие в света на дивото и екзотичното с бегли опити за нравоучение. Девственият пейзаж, посетен от Нанси, е ярка антитеза на поколението, ежедневно обръгнало със социалните мрежи и с дигиталната комуникация. Този мотив не е акцент, а по-скоро служи като декоративно изразно средство и е сред спорадичните по-любопитни похвати в наратива. За съжаление, кажи-речи всичко останало не е на впечатляваща надморска височина; макар композиционно пипнат, с безукорен монтаж и великолепна локация, „Опасни води“ няма как да потули трупащите се кусури – покъртително невидимият саундтрак, неотменната предсказуемост на сценария и прекомерно гърмящите аудио-визуални трикове постигат единствено генерика. Отделно, драматургичните нелепици и несъответствия варират от пренебрежими (изневиделица на брега се материализира мъртвопиян местен и също така изневиделица на сутринта разполовеният му труп изчезва) през спорни (Нанси запалва със сигнална ракета разтеклата се по повърхността на залива подкожна китова мас) до непростими (положението мълниеносно поема в небивала посока, когато акулата започва да проявява едва ли не антропоморфно поведение, с което тотално се дистанцира от характеристиките, които в действителност би трябвало да са й прилежащи).

Колет-Сера тенденциозно прехвърля бариерата на адекватното и допустимото – ясно е, че сме се вторачили в хорър с полугола красавица, която трябва някак си да се отърве от зъбите на изгладнял и особено настървен хищник, но почти свръхестествената сензитивност и кокаиновата агресия на съществото рядко ни предразполагат да почувстваме истинска заплаха (не защото такава няма, а защото преувеличението й те лишава от шанса да се отъждествиш с Нанси и да си се представиш в нейното положение – колкото по-фантастични са ситуациите, в които тя се озовава, толкова по-дистанциран си от драмата на екрана). При все че съществен порцион от „Опасни води“ е сниман в студио на син фон, средата не се усеща стерилна или изкуствена (с едно-две изключения), но неубедителната дигитална инкарнация на акулата не предлага задоволителен CGI, който да те накара да повярваш в текстурата, движенията и нрава на звяра, което е мъчен за игнориране недостатък, подсещащ ни за репликата на Марти МакФлай: „Shark still looks fake.“

„Опасни води“ може и да нe ce стреми към педантична акуратност, граничеща с документалистиката на Жак-Ив Кусто или Дейвид Атънбъро, но Колет-Сера даже не намеква, че желае да напусне пределите на реализма и на сериозния тон; съответно всяка прекалена хипербола на екшъна стремглаво се гмурва към бездната на откровения абсурд. Към финала поведението на акулата е научно недостоверно до степен, която не просто изисква да приемеш случващото се единствено като екранно забавление, пораждащо евтина емоция, а да изоставиш всякакъв критичен анализ и да позволиш на невроните ти да се държат като неоплоден хайвер, неспособни да регистрират безчетния набор от недомислици и алогизми, нагло изплуващи от замърсените с клишета рифове на шаблонния сюжет. Вследствие на всичко това се улавяш, че наблюдаваш събития, чиято развръзка и детайли вече са без каквото и да е значение – да, ясно ти е, че най-вероятно кулминацията ще доведе до кончината на антагониста и до избавлението (емоционално, психологическо и физическо) на Нанси, но ти е абсолютно все тая как това ще се случи. За капак по време на решителния сблъсък, когато гадината е надхитрена и победена, сцената със смъртта й носи разсейващ страничен ефект – вместо шокиращ, епизодът е неволно смешен.)

Както вече стана дума, отзивите за „Опасни води“ се оказаха преобладаващо положителни. Дали защото Колет-Сера осъществява поносим баланс между красиво заснетото кино и търпимия (с уговорки) жанров кич, но критиката се отнесе ненадейно благосклонно към творбата му, надценявайки я неимоверно. Визуалният аспект и присъствието на Лайвли са безспорен плюс, но категорично не са достатъчни, за да провокират онова цялостно удовлетворение от адреналина и напрежението, което навремето подлуди библиофилите и киноманите с „Челюсти“. Може би наличието тук-там на качества подтиква до несъзнателно снизхождение към този нов, но носталгичен акулски терор – породено от изненадата, че пред очите ти е попаднало нещо, което отдавна не си виждал… и което не е чак такъв резил, какъвто си свикнал да гледаш. Ако обаче загребеш с пълен замах, шепите ти ще се напълнят не с вода, а с пясък и ще си дадеш сметка, че оригиналното заглавие „The Shallows“ отразява болезнено иронично съдържанието, напомняйки на ръждив и полюшван от течението буй, заседнал в мътни и мочурливи творчески плитчини.

5/10