„Момичето от влака” без скрупули хвърля в лицето на наблюдаващия истината, че нещастен човек няма как да създаде щастливо семейство. Мрачна, заредена с трагизъм и патология семейна приказка. Героите са заключени от демоните си в килера. Нямат нито ключ, нито истинска врата, през която да излязат.
Началните кадри са утопично-меланхолична прелюдия, наблюдавана от влак. Аз самата, по време на пътуване съм имала усещането, че прозорецът е нещо като киноекран и пътуването е нещо като прожекция – но за разлика от истинското кино, пътуващият има задачата да измисля сам сюжетите, да реже кадрите и да ги подрежда с ритъм и вътрешна логика.
Героинята на Емили Блънт (Рейчъл) прави точно това – тя е като откъснато, увяхващо цвете, поливащо се с водка. Докато пътува, всеки ден се вглежда в къщите на другите, в животите на другите, и търси някаква красива история, с която да разсее себеомразата си. Тя не е често срещан женски образ и това е първото достойнство на историята – започва с повтарящи се близки кадри на лицето на жена, белязана от психологически проблем. Гримът й е размазан посред бял ден, очите й са подпухнали от сълзи, налива се като прасе, говори бавно. Бившият й съпруг казва за нея: „Ти си куче, което само се влачи нежелано след другите“.
Разбира се, такава героиня не е невиждан феномен, но естественото изиграване на такава роля изпълва с удовлетворение и уважение. Чарлийз Терън е перфектният white trash в „Young Adult” (филм, който препоръчвам без значение от вкусовете ви за кино). И докато съм на тема сравнения, помислих си и няколко пъти за „Atonement”, където също имаме класически пример за unreliable narrator. Брилянтен пример за трагичните последствия, които могат да причинят измислиците и развинтеното въображение. Трето и последно сравнение: най-добрата екранна алкохоличка е Джена Роуландс в „A woman under the influence”. Задължителен шедьовър.
„Не съм момичето, което бях“ е едно от първите признания на Рейчъл. Тя се чувства отблъскваща, празна и безполезна. Мъжът й я е зарязал преди 2 години и живее с новата си жена Ана (Ребека Фъргюсън), и бебето им. Рейчъл е загубила работата си и живее при приятелка от университета в тясна сумрачна стая. Нищо в живота й не е наред, и за да е още по не-наред, тя по никакъв начин не се старае да го промени. Докато пътува всяка сутрин във влака, забелязва Джеймс и Джеси (с истински имена Меган и Скот, изиграни от Хейли Бенет и Люк Еванс). Има един много красив, повтарящ се кадър – двамата са сгушени в градината около огъня, в спокойна привечер. Рейчъл сякаш иска да изпие и тях, заедно с целия алхокол. Перфектното семейство, миналото й, което няма да се повтори.
Структурно „Момичето от влака” е изграден от хаотично разпилени спомени, сцени и хипотетични ситуации. Рейчъл е обсебена от Мегън и Скот и започва да си измисля истории за тях. Тя е артистична, млада, свежа, покорява го с интелект и свободолюбивост. Той е по английски красив – стройно излъчващ уверена мъжественост. В книгата на Паула Хоукинс имената им първоначално са Джеймс и Джеси, докато Рейчъл не разбира, че наистина се казват Мегън и Скот. Уви, Мегън и Скот далеч не звучи толкова утопично, колкото Джеймс и Джеси. (Между другото, любопитно е, че книгата е в пъти по-слаба от филма.)
Филмът взаимства добрите неща и им прибавя характер. Огромен проблем на книгата е, че разказва историята по сух начин. Паула Хоукинс определено е измислила нещо добро, но е погребала потенциала му с досадни, повтарящи се пасажи. Персонажите й са безжизнени, те водят монолози за вътрешния си свят, но сякаш през цялото време остават кинетично празни.
Включително и разказвателната структура на филма следва тази на книгата. Историята е разказана от 3 гледни точки – на Рейчъл, Ана и Мегън. И трите са фиксирани в това да създадат семейство и да имат деца. И трите страдат, защото щастието, което са си наумили, го нямат. Без значение дали фиксацията е нещо, което е социално добре прието, като например това да имаш дете, тя се оказва отровна. Още едно силно послание.
Алкохолът освен, че води до депресии, изостря въображението, влияейки на зрението от една страна и на цялостната концепция за реалност. Рейчъл е момичето, което гледа и вижда много, но не е сигурно в нищо. Един ден, докато минава с влака покрай къщата на Мегън и Скот, тя вижда Мегън да се целува с друг мъж. Лицето му е неясно, но не е Скот, това е сигурно. Няколко дни по-късно Мегън изчезва.
Не е тайна, че мъжките персонажи във „Момичето от влака” са далеч по-скучни от женските. Имаме Том в ролята на бившия мъж на Рейчъл (Джъстин Теру), Скот (Люк Евънс, мъжа на Мегън) и Др. Кемал Абдик, психолога на Мегън и Рейчъл. Всъщност последният е най-интересния от тримата. Той е специален заради своята грижовност и емоционален баланс, които пък са по-скоро женски качества. Др. Адбик е ключов контрапункт и на трите разстроени жени във филма – той е много повече майка от която и да била от тях. Мегън особено е най-дивият, най-изтощен персонаж от трите. Тя е безсилно дете, с тялото и сексуалните желания на зряла жена. Тя е ужасена и травмирана от загуба в миналото и никога не може да вземе правилното решение. Един от най-дисбалансираните хора, които съм виждала на екран в последно време. (Чудесно изиграна от Хейли Бенет, макар и съкровището на филма да е Емили Блънт.)
Тук е моментът да спомена, че историята се задълбочава, шестимата персонажи се вплитат в тайни и конфликти и филмът се превръща в добре ескалиращ трилър, който определено държи промила на любопитство висок до самия финал. (За разлика от книгата, която по най-евтиния начин те държи четящ, не защото ти е наистина приятно, а само защото трябва да знаеш какво става накрая.)
Все пак не се подлъгвайте – няма да гледате визуално-сюжетното майсторство на „Не казвай сбогом” на Дейвид Финчър, както Холивудските измишльотини се опитват да го маркетират. Зарибяващата извратеност на последния не е постигната, макар че вярвам, че с малко повече детайл, добавяне на нещо тук, махане на нещо там, тази история можеше да е още по-въздействаща. И да, съгласна съм с всички, които скандират, че Финчър е трябвало да го режисира.
Като цяло, нека Финчър режисира всичко.
„Момичето от влака“ може да гледате в кината от 7-ми Октомври.
„Като цяло, нека Финчър режисира всичко“.
И аз така предлагам. Засега май ще пропусна.
В няколко от чуждите сайтове, които чета, мнението е, че Емили Блънт спасява филма да не е пълен провал. Но макар и не като пълен, отчитат го като провал.
Иначе не съм съгласен, че Финчър е трябвало да го режисира. На всички тези женски гледни точки по щеше да подхожда една режисьорка 🙂
Изненадващо, на мен ми хареса! 🙂 Споделям мнението на Хриси. И да, Блънт е супер, но всички жени бяха яки. А Ребека Фъргюсън как ме кефи… (прехапвам си юмрука)!
И със сигурност няма нужда от още една женска гледна точка – и без това е доста сексистки по отношение на мъжете. 🙂 Въобще не е балансиран като „Гон Гърлс“.
Е хора, стига бе, много силно нарисуван филм е това. Жените са сила, ама защо толкова комплекси… 🙂 През цялото време докато гледах филма си мислех за някакъв репортаж, който наскоро гледах. Беше за поредното убийство на негър в САЩ и интервюираният там казваше нещо от сорта на: I am black, you know, and I am afraid that I might be killed every time when I do something. Какво изобщо намесваме Финчър, който би направил филм, а не секситска простащина?
„Нека Финчър режисира всичко“ ми е мантрата, с която се будя на уста всяка сутрин 🙂
Нека си режисира баш както досега, че така поне знаем, че на няколко години като изплюе филм – поне има нещо за гледане.
Иначе – Христиана е права, дееба, много ясно…
Аз бТВ оня ден гледах The Game 4 часа. С бебето – малко гледане, после малко разходка из апартамента заради коликите, после цигара на терасата докато се унася, после пак малко гледане. Заслужаваше си, ще го науча, че и докато го боли и докато не го боли – татко му гледа Финчър, което в крайна сметка – е добър фон за растежа на един малък човек. Както и за растежа на един голям човек.
Ха ха, човек и аз така гледам филмите през последната година и нещо.
Финчър е брилянтен режисьор,но мисля,че ако режисираше всеки филм,щеше бързо да писне на всички. По-добре да създава по-нарядко,но да създава хитове,добре премислени и изпипани,както и прави.
Не съм гледал филма,но доколкото виждам от трейлъра (видях го за пръв път по телевизията), Емили Блънт се справя чудесно в ролята си,тя се справя еднакво добре във всички роли,които ѝ дадат. Не знам на какво се дължи на това,може би,защото британците като цяло са талантливи и даровити хора.
Чудесен трилър – това е един от примерите как критиците и комплексния им рейтинг в ротентоматоус понякога просто не са прави.
Свестните неща, които човек може да види на кино са толкова малко ,,,нямам идея какъв им е случая на въпросните критици.
В случаи като този – когато чета негативни неща, но нещо от вътре ме съмнява, отивам да видя какво е казал Питър Травърс по въпроса….И той, както и Христиана тук, се оказаха прави ….
2/10
Допадна ми филмът, не е WOW, но определено може да накара човек да се замисли върху живота – за добро и за лошо. Харесва ми елементът за това как човек може да се фиксира и обсеби от дадена идея/човек/ цел и т.н.