Невероятният Спайдър-мен 2 / The Amazing Spider-Man 2

„Невероятният Спайдър-мен”, с който Sony напълно ненужно рестартираха изключително успешната си филмова поредица, посветена на един от най-популярните комиксови герои в историята, имаше доста кусури, но като цяло беше стъпка в положителна посока – както спрямо предишните филми на Сам Рейми (включително и спрямо смятаната за класика втора част), така и спрямо образа на “your friendly neighborhood” Спайдър-мен – и създаде предпоставки за едно наистина добро продължение. Две години по-късно „Невероятният Спайдър-мен 2” е вече факт и макар да не е изцяло това, на което се надяваха феновете, той успешно надгражда предшественика си и в крайна сметка се оказва едно повече от прилично, детски ориентирано, пуканково развлечение.

„Невероятният Спайдър-мен 2” е класическо холивудско продължение следващо де що има формули и клишета – по-голям, с повече екшън и по-добри ефекти, с повече герои/злодеи и с една идея по-комплексна, но също толкова предвидима история. Филмът обаче успява да избегне привидно неизбежната „катастрофа”, предопределена от цялата разпиляност и образно пренатоварване, и основната причина за това е, че (в по-голямата си част) остава фокусиран върху развитието на образа на Питър Паркър и връзката му с Гуен Стейси. Също както и в първия филм, и тук отношенията между тях са един от най-интересните елементи на историята и представляват гръбнака, на който се крепи целият филм.

Питър е претърпял известна метаморфоза и поне привидно е приел ролята си на Спайдър-мен, но в същото време – все още силно обременен от мистерията около смъртта на родителите му и „тежестта” на новопридобитите си сили и двойствения живот, който е принуден да води – се бори да открие себе си и мястото си в света след гимназията. Свят, в който да бъдеш герой означава да обречеш на страдание или смърт хората, които те обичат. Една от малкото опори, на които Питър може да разчита, е Гуен, но чувството за вина от нарушеното му обещание към баща ѝ да стои далеч от нея го разяжда и той прави опит да се дистанцира.

Питър обаче е неспособен да я изолира от живота си – първо, защото е глупаво да не бъдеш с някого, само защото те е страх да не го загубиш, и второ, защото, в крайна сметка, това е избор, който не зависи само от него. Това е избор, който Гуен (наясно с всички рискове) съзнателно прави сама за себе си. Разбира се, съвсем логично, така я сполетява всичко, от което той се бои и се опива да я предпази, но това в никакъв случай не принизява ролята ѝ до обикновен случай на „damsel in distress”. На повече от едно ниво Гуен е равна на Питър и дори го превъзхожда, при все че не притежава супер сили, а това е характеристика на женски образ, която не виждаме никак често не само в комиксовите, но и в съвременните филми като цяло.

Извън Питър и Гуен, отношенията и емоционалната обвързаност с другите герои са малко по-проблематични и определено има какво още да се желае, включително и при Питър и Хари Осборн. Историята на Хари и баща му Норман (както и тази на приятелството му с Питър и превръщането му в Зеления Гоблин) е наистина интересна, но начинът, по който е конструирана, не дава възможност за изграждане на необходимата дълбочина, която да доведе до един наистина емоционален сблъсък. Може би, ако образът на Хари беше включен в първия филм, крайният резултат щеше да е по-задоволителен.

Каквито и кусури обаче да има сблъсъкът между Спайдър-мен и Зеления Гоблин, той е доста по-богат и смислен от централния конфликт с Електро, където нещата са на доста по-ниско ниво. Електро е типичният за вселената на Спайдър-мен злодей – добър човек, който в следствие на някакъв инцидент/експеримент е трансформиран във въплъщение на злото. В случая, невидимият за колегите си електротехник Макс Дилън пада в резервоар с мутирали електрически змиорки и се превръща в притежаващия огромна сила Електро. Така той най-накрая получава шанс да бъде забелязан, но проблемът е, че Спайдър-мен, така да се каже, му „стийлва тъндъра” и отприщва гнева му.

От това по-прозаично и елементарно, здраве му кажи. А опитите да се философства на тема „невидимият човек” и работният тормоз над по-слабите и различните са повече от елементарни. Единственият „saving grace” е начинът, по който изглежда Електро – достоен за адмирации, въпреки че се усеща известен отзвук от доктор Манхатън от „Пазителите”. Важното е, че въпреки фантастичния си характер, той изглежда правдоподобно (доста повече от Гущера в първия филм) и силите му дават възможност за реализирането на няколко наистина впечатляващи във визуално отношение битки.

Тук е моментът да адресирам очаквания като един от най-големите проблеми на филма – „синдрома на многото злодей”, от който „загина” „Спайдър-мен 3” на Сам Рейми. Както знаете, освен Зеления Гоблин и Електро във филма се появява още един антагонист – Носорога. Това, което мога да кажа е, че въпреки усещането за леко пресищане и някои неизбежни драматургични и структурни проблеми, начинът, по който злодеите са представени в историята, не позволява на отделните арки да са бутат и да си пречат, а там където има пресичане, те се допълват и спомагат за изграждането на една по-пълнокръвна вселена. Дали и как всеки от злодеите работи сам по себе си и в контекста на конкретната история е друг въпрос.

Извън елементаризма на Електро и липсата на истинска дълбочина между Питър и Хари (или които и да е от другите герои с изключение на Гуен), като сериозен недостатък заслужава да се отбележи дължината на филма и няколко сюжетни линии, които спъват и разводняват действието – преспокойно можеха да „отлетят” не само няколко излишни дължини тук-там, но и цели сцени и сюжетни линии, като тази с лошия корпоративен директор на Оскорп, доктор Кафка, а защо не и с Носорога. От известна гледна точка, филмът не е особено кохерентен и тонално – комбинирането на нелеп „слапстик” хумор с драматични и дори трагични елементи, но аз смятам, че това е част от същността на Спайдър-мен и не пречи.

За финал искам да кажа, че „Невероятният Спайдър-мен 2” е далеч както от по-сериозните и качествени комиксови произведения като „Черният рицар” и „V като Вендета”, така и от най-добрите примери в поредицата на Marvel като „Железният човек”, „Отмъстителите” или „Капитан Америка 2”, но като цяло няма голяма част от техните претенции (да не говорим, че е насочен към доста по-млада публика) и в никакъв случай не е по-малко развлекателен, даже напротив.

Да, има още много какво да се желае, но има и качества, заради които не заслужава да бъде отхвърлен с лека ръка като съвсем елементарен и ненужен. Част от тези качества са образите на Питър и Гуен и съответните изпълненията на Андрю Гарфийлд и Ема Стоун, които имат чудесна химия помежду си, както и отличната визуалната презентация, част от която са добрите ефекти и въздушни акробатики, които на 3D изглеждат повече от впечатляващо. Дечурлигата, за които в крайна сметка е този филм, би трябвало да останат доволни. Аз останах доволен. 6,5-7/10