Създателят / The Creator

Имайки предвид, че страховете ни за изкуствения интелект от десетки години поп-култура се оказват все по-оправдани, е малко трудно да свикнем с идеята, че те всъщност се изразяват под съвсем различна форма от очакваното. ИИ присъства в обществото ни повече от всякога, но митът за войната срещу него изглежда все по-недостоверен. Опасността не е, че няма да можем да живеем в мир с него, а че със сигурност ще можем, и това ще има сериозни последствия за естеството на самата човечност. Тази година повече от всякога наблюдаваме как възходът на изкуствения интелект представлява директна заплаха за нашето антропоцентрично общество, отнемайки нуждата да се грижим за собствените си интереси до такава степен, че забравяме те какви са. Войната срещу Скайнет от Терминатор вече изглежда като уютна, старомодна идея. В действителност ИИ не заостря инстинктите ни, както един апокалиптичен конфликт би направил, а ги затапя до изчезване и го прави, без дори да осъзнава.

Създателят също е старомодна история за война срещу изкуствения интелект – Гарет Едуардс е взел целия нереализиран потенциал на отнетия от него Rogue One и е направил едно оптимистично военно приключение за закърпени бунтовници надвиващи войнствена империя. Но най-любопитни са фините начини, по които режисьорът, заедно с ко-сценариста си Крис Уайтс, всъщност се опитва да се дистанцира от наратива за „нас срещу тях“, под който често се укриваме, дискутирайки ролята си в собственото ни унищожение.

Основната идея надгражда върху дълбоко познати тропи. Развиващ се години след като човечеството създава изкуствен интелект, който се обръща срещу нас и изпепелява Лос Анджелис с атомна бомба (или поне така си мислят хората), Създателят разказва за война, в която западният свят, прокудил ИИ завинаги, се опитва да пречисти и източния, който все още държи на съжителство със симулантите, както ги наричат. Сега Америка буквално виси заплашително над главите на азиатските страни под формата на военновъздушно оръжие, бомбардиращо фермерски селца с типично, on-the-nose задоволство. Следващата цел на това велико оръжие е Нирмата – изкуствен интелект, създал оръжие на име „Алфа-01“, което, оказва се, е под формата на машинно дете (Маделин Юна Войлс). Именно тук е уловката – Алфа-01, или Алфи, както я наричат по-късно, умее само да контролира електрически устройства. Целта й е да деактивира оръжия, а не самата тя да бъде такова. 

Създателят в крайна сметка не е особено задълбочен поглед към естеството на изкуствения интелект. Тук няма да откриете най-проницателните размисли за негово съзнание и до каква степен той наподобява човека. За да влезете в стъпка с ритъма на филма всъщност трябва да третирате самия изкуствен интелект с по-малко достойнство от повествователна гледна точка, отколкото някога досега е имал в разказите ни за тях – тук машините или са изцяло подвластни на програмирането си и действат като резултат от човешките импулси, или са напълно автономни интелекти, способни да разсъждават самостоятелно и дори да чувстват, което ефективно ги прави просто хора. Фактът, че сценарият не може да избере една от тези две страни, е причината, поради която Създателят не е изцяло страхотен филм, надскачащ клишетата си, но крайният резултат на тази нагласа го прави изненадващо интересно допълнение към дискурса около ИИ.

Ключът към филма е, че Едуардс третира общо взето всеки конфликт като изцяло човешки, дори и изкуствен интелект да е замесен. В повечето сцени машинните персонажи действат точно както хората биха, и то с повече човечност. А когато желае да ни напомни за ИИ, Едуардс набляга върху неизличимата му връзка с нас самите. Както заглавието намеква, основната тематика тук е идеята за сътворението – защо сме толкова склонни да се отчуждаваме от нещо, което очевидно изцяло извира от нас и рефлектира само и единствено нашето поведение? Истинският конфликт е вътрешен – ние сме тези, които трябва да намерим ролята на собствените ни творения в животите ни. По този начин Едуардс се опитва да адаптира историята за войната срещу машините към съвременните обстоятелства, в които ИИ не е нищо повече от поредното разширение на човешките пороци, с което ще се самоунищожим.

В центъра на всичко стои една ходеща метафора. Единственият войник, който може да ни избави от „заплахата“, е Джошуа (Джон Дейвид Уошингтън), вербуван в мисията за откриването на Алфа-01, защото е оборудван с всички нужни пособия за един екшън герой – перманентни физически травми, които изглеждат яко, минало в армията, колебания относно мисията и мъртва съпруга, служеща за мотивация (изхабената Джема Чан). Предстоящото му приключение е повод за една от петте възможни арки за човек като него – той се изправя срещу травмата от изгубеното си дете, като решава да се грижи за обърканата, но далеч не безпомощна Алфи. В тяхната връзка Едуардс поставя цялата си теза – ние се залъгваме, ако мислим, че тази технологична заплаха е нещо друго, освен нашата собствена сила за самоунищожение. Само когато се научим да виждаме човешкото в нея, ще сме способни да я преживеем.

За съжаление емоционалната нишка, на която се крепят тези интересни елементи, не е достатъчно силна, за да надживее напълно пътя ни от киното до вкъщи. И проблемът без съмнение не е в Джон Дейвид Уошингтън. Ако Създателят доказва нещо, то това е, че синът на Дензел е един от малкото актьори, които имат потенциала да запълнят дупката, оставена от липсата на филмови звезди в Холивуд. Присъствието му винаги ни успокоява, че сме в ръцете на професионалист, който ще ни преведе с лекота през историята, което не може да се каже за много други изпълнители в днешното блокбастърско кино. Но уви, в Холивуд няма недостиг на потенциални звезди, а на хора зад камерата, които знаят какво да правят с тях. Уошингтън не е достигнал потенциала си, защото никой, освен вечно колоритния Спайк Лий, не му е дал ролите, които заслужава. В определен смисъл хората взимат талантите му за даденост, използвайки чаровете му с надеждата, че ще запълнят празните им персонажи (Нолан буквално му даде герой без име). Гарет Едуардс, чийто филм разчита малко повече на клишета от нужното, прави същата грешка – Джошуа, който щедро може да бъде описан като ходещ проводник за сюжет, не е най-лошият протагонист на високобюджетен филм, който ще видите тази година, но е далеч от емоционалната опора, каквато се изисква да бъде.

Същото важи и за компетентните, но не особено вълнуващи поддържащи роли. Кен Уатанабе се появява, за да бъде себе си (дизайнерите всъщност не са изработили нищо за него, той просто си има роботски механизъм на главата), а Алисън Джани придава повече съчувствие към антагонистичния си персонаж, но бързо бива забутана в отегчителна игра на гоненица. Неоспоримото сърце на Създателят е Маделин Юна Войлс, която има прекрасен емоционален резерв за малко дете – изумителният финален кадър, способен да те спечели относно целия филм, лежи изцяло на нейните плещи и тя се справя прекрасно, достойна да бъде видяна на големия екран.

Но за съжаление филмът страда от типичен модерен Холивудски проблем, а именно удържането на някаква ключова информация за възможно най-дълго в името на ненужно шоково разкритие, въпреки че в действителност информацията би била по-полезна за зрителя от самото начало. Всъщност най-интересните аспекти на Създателят са разкрити към финала, което ни подготвя за най-вълнуващото, последно действие на този свръхдълъг филм, който си има поне пет. Именно затова с раздразнение не смея да издам твърде много детайли, макар че смятам, че тези спойлери би трябвало да бъдат синопсиса на филма. Алфи е най-голямата жертва на тази свенливост, представлявайки една интригуваща, но не и емоционално ангажираща енигма за голяма част от времетраенето.

И все пак финалът на филма успява задоволително да обогати представата ти за началните 100 минути, така че всичко малко или много да се навърже в кохерентен, интересен научно-фантастичен септемврийски филм, не точно достоен за позицията си като единствения високопрофилен оригинален проект от жанра си тази година, но похвален заради амбициите си. Може би най-похвална е естетиката, която се съпротивлява срещу изкуствено интелигентните тенденции на модерния Холивуд, като създава прекрасни визуални ефекти на разумен бюджет и обогатява света си по осезаеми, скромни начини. Но дори отвъд това постижение, визията на филма придава перфектното настроение за субверсивния подход на Едуардс към технологичната войната. Създателят никога не е особено агресивен, напрегнат филм. Успокоителната цветова палитра, комбинирана с повърхностния, но уважителен ориентализъм, който никога не достига фетишизма на Дюн, създават един от най-ведрите представители на Грег-Фрейзъровата школа за научна фантастика, приличаща на приятен MacBook тапет. Резултатът е филм, който е по-медитативен от очакваното, развиващ се основно в природа, на фона на ясни сини небеса, в която технологията търси своята позиция. Подходът на Едуардс наподобява повече Принцеса Мононоке, отколкото Терминатор, и това, по своему, е достатъчно, за да го осъвремени.

Не очаквайте от Създателят екшън, защото той е основно забравим. Спектакълът тук е в наблюдението на хора, оглеждащи обстановката, заемащи бойни позиции, подготвящи се за идна атака, като в някой търпелив самурайски филм. Не очаквайте извънземен worldbuilding. Едуардс желае да ситуира разказа си в бъдещето, което има осезаеми връзки към настоящето ни. Не очаквайте пулсираща музика от Ханс Цимер. Филмът няма желание да ви стресне. Гарет Едуардс винаги е имал нюх за стилен холивудски спектакъл с човешка нишка, но не е имал възможността да направи великия си филм. Създателят също не е на това ниво, но е оригинална история с окончателен, задоволителен завършек, не се стремящ към продължения, и е направен по начин, който показва на киноиндустрията един ясен път към бъдещето извън креативната бездна, в която е пропаднала. И в сърцето на всичко това лежи една проницателна и искрена идея за връзката ни с технологиите, които толкова ни плашат – най-лесният начин да се загубим в тях е като забравим как да обичаме самите себе си. Самата човечност е ценността, за която се борим, а технологията от само себе си няма нужда да бъде неин враг. В този смисъл Едуардс се доказва като един от най-способните и значими блокбъстър режисьори днес и само можем да се надяваме талантите му да намерят правилния отдушник, преди да стане твърде късно.