siff-ov-2016

Да нарека тазгодишния София Филм Фест силен би било подценяване. Възможността да видя живи легенди като Бела Тар и Тери Гилиъм (хвърлете едно око на текста ни за „Страх и омраза”) е мечта, която не съм се надявал, че може да се изпълни в ограниченото пространство на страната ни.

Радвам се, че успях да присъствам цяла седмица. Гледах чудесни и не толкова чудесни филми, но това никога не е било основното. Това, което винаги остава, са срещите и разговорите, проведени между другото. Хората, с които се срещаш, хората, с които не искаш да се разделяш.

В допълнение към предишния текст, който отрази „Айзенщайн в Мексико”, „Кербала” и „Аз, Олга Хепнарова”, ви предлагам тази втора част, в която съм побрал още три филма, които успях да гледам. Надявам се да ви е полезно.

С лице надолу

С лице надолу

Поредният български филм в гамата на социалния реализъм. Макар да харесвам „Източни пиеси”(отново на режисьора Камен Калев), той работеше единствено заради автентичността на Христо Христов, който завъртя сюжета около притегателния си образ. „С лице надолу” притежава само част от тази убедителност, която тук е разпръсната из поддържащите образи и локации, но не се приближава и на метър от основните действащи лица.

Той е французин, пренася фалшиви пари от България, но е заловен от полицията и е принуден да съдейства, като намери млади български момичета, готови да проституират. Целта е да се установи канала за човешки трафик и да бъде заловен Турчина, който стои най-отгоре. Тя е момичето, което той избира. Слуша чалга и не й пука какво прави с живота си.

Образите не са силни, липсва мотивация, а нелогичните сюжетни превратности и кошмарно разхвърляната структура допълнително възпрепятстват желанието филмът да бъде харесан. А аз исках да го харесам, защото трябва да се говори по темата за човешкия трафик, но не по толкова неубедителен начин.

5/10

Жалейка

Жалейка

Лора е на 17 и е от онези млади хора, затворени между селото и света, които слушат съвременна музика, но трябва след това да вървят един километър, за да купят мляко. Лора си има приятел, с когото пушат тайно цигари и се целуват до реката. Майка й (страхотна Снежина Петрова) не обръща внимание на мечтите на Лора. Когато бащата умира и семейството влиза в траур, цялото село е шокирано от нежеланието на Лора да жалее.

Жалейка” донякъде прилича на „С лице надолу”. Младо момиче, което никой не разбира, стари къщи, лоши родители, дискотеки и необозримо бъдеще. Различава се в подхода и качеството на продукцията. Вместо убити цветове и подскачаща камера, тук имаме добре композирани статични кадри, някои от които впечатляващо красиви. Изборът, който момичето прави накрая превръща „Жалейка” в контрапункт на „С лице надолу”. Надежда има, компромисът и примирението не са задължителни.

С леки забележки „Жалейка” е адекватно направен филм. Макар да е по тема, по която се правят твърде много филми, рядко срещаното за нашите стандарти качество на диалог и естествената актьорска игра правят впечатление.

7/10

Обсебващо желание

Обсебващо желание

Немски кино екип пристига в Истанбул да заснеме документален филм. Режисьорът иска да покаже лицето на града такова, каквото не се вижда често от туристите. Чистачите, които излизат рано сутрин за работа, котките по улиците (според един историк-мистик, котките са изконните господари на света, а чайките са техни полицаи) и къща, която се предполага, че е обсебена от духове. Там набират телефони на „интересни мъртви хора”, които не само отговарят, но и, оказва се, присъстват в кадър.

Филмът се заиграва с жанровете и формата, като хората от самия екип стават участници, а тонът преминава от комедиен, през мистичен, стигайки във финалните кадри до тиха и примирена меланхолия. Филмът е обявен като ужас, което до някаква степен спомага за целите му, но духове и чудовища няма. Те населяват само очакванията и сънищата, те са необходимата подправка, която обогатява крайния вкус на града.

Кортасар пише, че фантастичното е неделима част от реалното и ако бъде разпознато, хвърля повече светлина върху действителността. „Обсебващо желание” ни показва точно това. Истинско познание не може да има без ирационалното, без безумните вярвания на хората.

7/10

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 Comments

  1. Абе, не е ли малко лицемерно да споменаваш чичо Тери с „вълнение“, като в Дом на киното по време на срещата с него си цъкаше на телефона и изглеждаше така сякаш ще заспиш? 😀 Не се сърди, не се заяждам, ма ми писна на ку.ра от симулативно превъзхвалване на кино творци, щото просто са големи имена.

    1. Целият разговор с чичо Тери можеше да мине доста по-добре, ако преводач не беше такъв голям негов фен… и то с доста голямо его. От престараване и свръхпочитание (имаше термин за „забакване“ пред любима звезда, ама го забравих) й отнемаше ужасно много време да намери точните думи… та и на мен в един момент ми доскуча. Преводачът трябва да е много по-дискретен, за да изпъкне говорещият. Мое мнение.

  2. Е не се заяждам и аз, но какво би било релевантното държание пред Тери Гилиъм според теб, да му чисти с метличка пред стъпките ли? И да си е цъкал в телефона, съмнявам се, че не се е накефил от факта, че е имал шанса да види тоя човек на живо.

    Иначе към Касабов, не съм съгласен, че Източни пиеси работеше само и единствено заради харизмата на Христо. Основните идеи на филма наистина се въртяха около Христо като творец, който не вижда смисъл в цялата пикня около всички ни, но имаше и други елементи, които бяха готини – София бе представена точно както един софиянец си я вижда, темата за податливостта към пропаганда около брат му, темата за сивото ежедневие на едно типично българско семейство и фалша в общуването ни. Напротив, филмът работи по много параметри и никъде не е обидно тъп към публиката като внушения. Жалко, че със следващия си филм Калев просто уби тъпомера с типично българско изпълнение, вкарвайки всичко, което някога е искал да направи като филм, в един-единствен такъв.

    1. re: Източни пиеси и Островът – на 100% се покрива и моето мнение + че си го формулирал отлично…

  3. Миле Китич ,слушах си много внимателно. може да ме изпиташ. : )

    Стивън, ти си гледал „С лице надолу“? Аз много харесвам „Източни пиеси“ и може би си прав, че съм пренебрегнал и други негови достойнства. Просто това е най-силното. И за София, да. Много автентичен филм.

    1. Гледах го, с 5/10 си го наградил твърде много… 😉