От Анита
„И не забравяйте: от онанизма до епилепсията има само една крачка!“
На тази реплика в самото начало цялата зала се хили в един глас. По-натам чувствата няма да са така еднозначни. „Цветът на хамелеона“ не е комедия, макар на моменти абсурдът му да избива на смях. Той е сложен, многопластов филм, разположен визуално, естетически и съдържателно в няколко паралелни реалности. От една страна, заслужва да бъде изгледан повече от веднъж; от друга, ако не го издържите и първия път, повредата може би не е във вашия телевизор.
Със сигурност това е българският филм, който е спечелил и ще печели най-много похвали през 2013 г. Причисляваме го към добрите примери от последните години на първо място заради това, че не изглежда и не звучи като „български в лошия смисъл“. Особено на фона на абсолютните боклуци, които се наложи да изгледаме в месеците, преди той да спечели „Златна роза“ (октомври 2012-а, вече бе минала световната му премиера на кинофестивала в Торонто, но тукашната публика получава възможност да го види в широко разпространение едва половин година по-късно) – „Пъзел“, „Пистолет, куфар и три смърдящи варела„, „Чужденецът“ и т.н. Чуждите отзиви за него са ласкави както заради екзотичния сюжет с лек антибългарски привкус, така и заради вълшебния визуален свят, създаден от режисьора Емил Христов и оператора Крум Родригес.
Тук му е мястото да отворим една скоба. Самият Христов е оператор – най-добрият ни за последните 20-30 години, особено ако не броим работещия активно в чужбина Рали Ралчев, и по стечение на обстоятелствата дебютира в режисурата с този филм. Първоначалният план бе да режисира Явор Гърдев, който пренесе на екран предишната книга на Владислав Тодоров „Дзифт„. Както често става в България, едни пари не се намериха и плановете се промениха. Нищо чудно да е било за добро. Като техническо изпълнение и картинка „Цветът на хамелеона“ е безупречен. Жанрово и тематично той е много различен от „Дзифт“. Гърдев се опита да прочете Тодоров като бърз, експресивен неоноар, но сюрреализмът му го остави на ниво упражнение по стил.
Емил Христов чете „Цинкограф“ на писателя-емигрант като абсурден шпионски трилър, изведен до гротесково бълнуване. Драматургично е построен около тема, която вече 23 години вълнува обществото, но продължава да е на ниво недомлъвки – Държавна сигурност, ролята й да държи в подчинение при соца и участието й във формирането на елитите след 1990 г. чрез компромати и изплуване на мръсната пяна. Ако се върнем към смешната реплика от началото, „Цветът на хамелеона“ може да се разглежда като комична конспиративна теория за това, което наричаме преход. Но това е и филм за трансформациите на героите (най-вече на главния Батко Стаменов, чийто живот, с всичките му травми, възходи и падения, проследяваме от дете), за шпиономанията (Патриша Хайсмит и нейният мистър Рипли, който впрочем преди Мат Деймън е игран от Ален Делон) и, накрая, за киното и киноманите. За истинското, сребърното кино, пред което режисьорът благоговее и което присъства в епизодите с малката билетопродавачка във филмотечния салон, „Казабланка„, неочаквания финал и препратките към старите ленти. Впрочем, тази сюжетна линия, в която влюбените герои четат заедно класически романи, я няма в книгата, тя е изобретена от авторите на филма. И е единственият полъх на красота и спасение в една обща картина на абсурдна мерзост, импотентен морал и безнадежност.
Антигероят с невероятното име Батко Стаменов (Руши Виденлиев) изглежда идеалният избор за доносник. Осиновен е от леля си, която се притеснява от непрестанното му самозадоволяване. Все пак на смъртно легло му признава, че тя е истинската му майка. После от един лекар в патоанатомията Батко разбира, че е била девствена – и осъзнава, че да си лъжец е семейна черта. Точно тогава агент от ДС се опитва да го вербува за шпионин. Скоро след първото си задание той се проваля, но открива призванието си. Запленен от псевдофилософския роман „Цинкограф“, Батко узрява за ново „назначение“: той създава паралелен, въображаем отдел на тайната полиция, който нарича ПОЛ. Това му дава претекст да лъже, вербува, описва и впоследствие да изнудва с лекотата, с която диша. Шпионажът измества мастурбацията, която доскоро е била главната му разтуха; но последиците от новото хоби далеч не са толкова безобидни.
Практически натурщик (въпреки че, доколкото знаем, е завършил кинообразование някъде в чужбина), бившият певец Руши е отличен избор за ролята. Той е висок, хубав, няма заучена витизчийска интонация и идеално се пуска по руслото на своя ироничен, но празен отвътре герой. В ролята на „куцата съдба“ и негова изгора е друга непрофесионалистка – Ирена Милянкова. Вече стана правило главните женски роли в екранизации по Владислав Тодоров да се играят от модели (Таня Илиева в „Дзифт„), а пък и не само в тях. Ролята на Милянкова е ключова, но малка – и спокойно можеше да е без реплики. Ирена не става за актриса, липсва й собствена физиономия за целта; но от нейната крехка и извънземна красота Христов и Родригес почти са успели да сътворят киноикона от епохата на нямото, чернобяло кино. Добра работа е свършена и с повечето актьори в поддържащите роли – Руси Чанев, Деян Донков, Светлана Янчева. Има и откровено карикатурни като Касиел Ноа Ашер (тя пък кога ли не е била), Йорданка Йовева.
Като теглим чертата обаче, „Цветът на хамелеона“ не е продукция, която бихме препоръчали с лека ръка. Сравняван от фестивалната преса в чужбина с буквално всичко, което им е хрумнало – от Кафка до братя Коен, той си остава арт-филм с претенции и нелесна за схващане образност. Има няколко култови момента: като притягането на корсет с помощта на хурка, или самодейната явочна квартира с буквално зазиданата в нея хазяйка (след като в Кремъл има мумия, защо не и в мнимото ДС?); красив е черно-белият финал. Но има и епизоди, будещи недоумение и досада; има самоцелност и прекаляване, като невинаги жанрът може да послужи за оправдание. Освен това чисто и просто историята, която разказва, оставя кофти вкус. Изводът, който се налага след двата часа, е: всичко е ерзац, всички са чекиджии.
Не че съвсем не са прави – но не е, каквото очакваме от киното.
––––-
OperationKiно: Благодарности на Анита за ревюто! А сега вижте и едно алтернативно мнение на Мирела Василева.
––––-
ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
Да бъде или да не бъде
От Мирела Василева
„Цветът на хамелеона” не е поредният филм за преход, нито екшън, не е драма, нито е комедия – точно в това му е основното качество. Той просто е забавен и точно както хамелеонът от заглавието – няма собствен цвят. Това, на което режисьорът Емил Христов успешно е заложил е иронията и самоиронията.
„Цветът на хамелеона” се подиграва с кинематографични клишета, закача се с филми като „Казабланка” „Матрицата” и „Талантливият мистър Рипли”.
За основа служи романът на „Цинкограф” на Владислав Тодоров, който е сценарист и продуцент на филма. (предишната съвместна работа на Емил Христов и Владислав Тодоров е „Дзифт”, където са съответно оператор и сценарист).
Руши Видинлиев чаровно влиза в ролята на младеж с проблемен онанизъм, който е вербуван от тайната полиция за агент, който да проникне и следи псевдоинтелектуалния кръг „Нова мисъл”. След отстраняването му от длъжност, Батко решава да отмъсти. Един по един той вербува членовете на кръга и ги въвлича в безспирно следене един другиму, като старателно събира доносите в измисления от себе си отдел на „ДС ПОЛ”. Отдел ПОЛ се занимава основно с половите въпроси и скоро Батко става притежател на доста пикантни снимки и видео материали.
Ирена Милянкова е прекрасна като продавачката на билети за кино и приятелка на Батко, а Самуел Финци, Леонид Йовчев, Михаил Билалов са оригинални в колоритните си персонажите – участници в „Нова мисъл”, чието най – ярко попълнение е контра – интуитивната феминистка на Касиел Ноа Ашер.
Филмът е сниман набързо (за около месец) и без претенции. Въпреки краткото време за снимки обаче, „Цветът на хамелеона” е професионално и интелигентно заснет и ритмично монтиран. Друго основно негово качество е именно този ритъм – сюжетът се движи енергично, не доскучава, а дори изпреварва желанието на зрителя да проследи историята. „Цветът на хамелеона” чисто кинематографично разчита прекалено много на материала, които иронизира. Може би това, което липсва на филма е повече самостоятелност и оригиналност.
С други думи, той успешно се справя с това какво да не бъде, но, за съжаление, твърде малко отстоява това, което е.
Ани – прекрасен коментар!!! 🙂
Ще му дам шанс – пък да видим…
oт кафка до юфка
пичове – как е пичове в женски род ? – заради вас отивам да го гледам ….
а първоначалните ми намерения бяха съвсем стандартно и по-български неопределени и клонящи към негативни…
още снощи – като видях треайлъра на документалния филм за Хенеке – се разтресох от неистово желание за кино, кино, кино …..
Между другото филмът изобщо няма очаквания фестивален успех /засега/, а повечето чуждестранни ревюта, които прочетох бяха по-скоро mixed. Имаше и откровени словесни издевателства, които филмът, дори и изобщо да не се е получил, едва ли заслужава.
Другото нещо, което ми направи впечатление е рейтингът в iMDB – 5,8. Даже и при откровени български буламачи като чужденецът цифрата е по-висока – 6,8. За деветките на чалга култове като „Под прикритие“ и „Мисия Лондон“ да не говорим.
Аз може би ще му дам шанс като го пуснат по телевизията. Претенциозни art-fart пастиши с некадърни певци и манекенки и режисьор-дебютант не ми се гледат сега на голям екран. Не си струва само заради политическия хумор и няколкото добри визуални композиции. Нали? Нали?
както казва един от героите на Радичков: „…защо да купя кон – като може и …да не купя кон….“
Или пък – защо да купя магаре /Цветът на хамелеона/ като мога да купя кон /Талантливият мистър Рипли/.
Или пък – защо да купувам магаре като може да избирам между доказани състезателни коне.
Начи, въпреки всичко тези, които претендират да се интересуват от кино (особено ако държат да имат минимален поглед върху българското), трябва да го гледат.
Относно резултата в imdb – ами тези 99 гласа са на чужденци предимно и тук-там някой гледал на „Златна роза“. Нищо общо с начина, по който е формирана оценката на „чалга култовете“ 🙂
Сега чакаме и резултатите от непредвидимия български бокс офис. Прогнози някакви?
Е пак ли плюене по соца?!?
Тва се изтърка поне преди 15 години. Социализмът умря преди 23 години, трупа му още го ръфаме, ама и той е на свършване.
Аман вече с тая пропаганда. Направо ще си помисля, че ако си млад творец който иска да се занимава с кино, ама няма пари, трябва само да направи един расистки-клиширано-анти български и задължително с анти-соц елементи проект и да кандидатства в USAID, Freedom House, „Отворено Общество“ за финансиране или да препере някой лев на Пещерска(най-новата мода) и готово. Ще си имаме още един шедьовър на „новото българско кино“.
п.п
Не съм гледал филма, така че може да се окаже, че не е това, което си мился че е. 🙂
Като го гледам и ако греша(едва ли), ще коментирам пак.
Емил Христов не е млад творец, а най-големият ни оператор с 35-годишен стаж („млад“ е като режисьор само).
А филмът не е финансиран от цитираните, и продуктово позициониране май само едно мярнах.
Иначе за антисоц и антиБГ реториката съм съгласна, мен текстовата основа е нещото, което най-много ме дразни във филма. Но тя дори не е продукт на българското общество, авторът на романа Владислав Тодоров е дългогодишен имигрант в САЩ и нАучен работник там. Забелязала съм, че отвън по-лесно се плюе.
За боксофиса – клулес съм! Дават го в абсолютно всички молове и Арени, плюс Дома и ЕБКЦ. Но не прогнозирам висок резултат.
Дринката ги познава резултатите на българските филми. Аз казвам 4 и 6 хиляди зрители за първия уикенд.
@Zed
1) Социализъм незнам дали е имало някога – но комунизмът и посткомунизмът в българският им вид със сигурност не са умряли преди 23, или 15 години – напротив – дълги години не можем да се спасим нито от приятелите му на местна почва – нито от опустошителните му последствия …Толкоз по тази съвсем актуална тема…
2) ‘Сбогом, Ленин“ (2003), ‘Животът на другите’ (2006) и „Барбара“ (2012) са само три немски филма за които се сещам – хем популярни, хем много награждавани, хем супер яки за гледане. Последния има награда от фестивала в Берлин – т.е. явно немците (германци) не са разбрали, че социализмът е умрял преди 15 години … и нещо се връщат и си чоплят. Прочее в единият от филмите (може би най-трогателния) протагонистът се опитваще всячески да запази ‘соца’ да не изчезне :)))
3) С други думи – „соца“ нищо му няма като „тема“ – някои си правят хубави филми от него – други – нъц ! Или иначе казано – когато се хилим – и казваме, че нещо го няма – а то дори не е минало през системата ни – значи хич не сме в час – и съответно няма да има филм, няма да има филм, няма да има филм…Ще има румънски, немски и други филми …няма да има български ….Това говори предимно и само за нас – и нищичко не казва за „соца“ като такъв …
@ Milbo
По 1):
Хабер си нямаш от социализъм и комунизъм. Сериозно! Да не задълбаваме по темата, че не искам да се натоварвам с глупости!
По 2):
Цитираните от теб са, на практика, в категорията описана в първия ми коментар. Разликата е, че са добри. Хората просто разбират от кино.
По 3):
Прав си нищо му няма на соца, като тема и никъде не съм казал, че му има. Казах, че плюенето по соца се итърка, досадно е и е тъпо.
п.п
„Господин за един ден“ е критика на бифшия тогава строй(капитализъм 1.0), при това повече от добре направена. Е как в гадния соц правехме хубави филми, а сега не.
Както и да е, предлагам да се върнем в 2013та!! 🙂
Странен филм! Съгласен съм с всичко, което е казала Анита!
По никакъв начин не бих го сравнявал с „Талантливия мистър Рипли“, по-скоро с „The Informant!“ на Содърбърг. Направо са си едно към едно.
А за боксофиса не мога да прогнозирам. Предположението на Влади ми се струва ОК. 🙂
Влади, филма няма как да го гледам сега, тъй като съм малко далече от моловете в България. От трейлъра ми прави впечатление пак българското театралничене пред камерата. Няма смисъл от толкова преиграване, ама не, трябва да го има в българските филми. А за социализма… дай сега да не се опитваме да го изкараме жертва. Една идея след като не работи, значи не е добра. Социализма не е работеща идея и има още много да се дъвчи по нея докато нещата в България се оправят. Включително и киното. А твърдението, че едно време се правиха хубави филми… едно време всичко беше по-хубаво, това ни е ясно 🙂 Само където някой помним и не го вярваме много. За всеки култов филм от едно време могат да се извадят няколко, дето не стават. Това съотношение важи и сега.
Какво означава това изречение?
„Вече стана правило главните женски роли в екранизации по Владислав Тодоров да се играят от модели (Таня Илиева в “Дзифт“), а пък и не само в тях.“
Текстът дава много мъглява идея какво представлява филма. Както и да е, все пак стигнах до естествения извод „не става“ 🙂
Филмът определено си заслужава да се гледа, но на финала остава един много горчив въпрос – ЗАЩО??? Защо трябваше да бъде хммм разказана тази история? По-лошото е – нямаше разказ! Еми омръзна ми да няма разказ в българските филми. Кога ще разкажем една история най-накрая?
Нямаше разказ, но пък имаше ужасно смели, закачливи, визуални стимулации, с тънък хумор, което рядко се вижда на екран изобщо, не само в БГ.
Най-краткото, което мога да кажа за филма е, че е микс от следните режисьори – Линч, Вендерс, Коен и… Жан Пиер Жьоне… и заради това си заслужава. Сцени от филма и реплики остават дълго… наистина това е рядко.
Филмът беше добър и с интересен сюжет. Определено нестандартен, но труден за схващане от някои хора. Единствено действието не ми хареса, че на моменти беше бавно.
Странно ми е как може да се коментира и оценява филм, който не е гледан…
Аз бях приятно изненадана. (Радвам се, че гледах български филм, а не някой бездушен американски). За мен “Цветът на хамелеона“ е изтънчен и остроумен филм и определено си заслужава!
И не се влияйте от оценките за него в чуждестранни сайтове, това е смехотворно. Доверете се на собствената си оценка, след като го гледате.
Случайно си купих билет за този филм,исках да гледам Забвение но…не бях видял програмата а вече се бях разкарал до киното и въпреки,че бях скептично настроен стиснах зъби и влезнах в салона.Като чета тези коментари тук сега направо се учудвам.Имам чувството че някой от продуцентите на филма ви плаща за да пишете тези глупости.За пръв път бях на филм,на който на 40-тата минута…не 1…не 2-ма – цялата публика в кино салона се изнесе…Няма да коментирам филма,това показва достатъчно.
Разбирам че трябва да подкрепяме бълграското но…когато някой се е изложил трябва да сме критични за да не се повтаря този кошмар отново.
Да, филма е слаб, по-слаб от Дзифт. Кофти сценарист, който на това отгоре е и продуцент. Сигурно е държал да не се пипне нещо от скъпоценния му текст. Тъпо е, че се занимава доста беззъбо и повърхностно с една наистина важна тема. Добри кадри, но от това не се получава история. Не на 40-тата минута, още на 20-тата и аз исках да се изнеса, ама нямаше как 🙂
Мда, слабо, слабо, много слабо….за съжаление. Сложен филм бил, разположен в няколко паралелни реалности – ами, сигурно това е била концепцията на сценариста, но за мен резултатът е крайно нескопосан. Изкуствените, малоумни диалози ми опънаха нервите до крайност, но не ми беше удобно да изляза от киното. Някои сцени, незнайно защо на забавен каданс, също бяха изнервящи. Други сцени будеха явно недоумение – хазайката и рибката, например..Като цяло моето въображение явно не е дорасло до това на сценариста, за да разгадае неговата гениалност… Към средата на филма вече критично ми доскуча и усетих как най-буквално ме наляга сладка дрямка. Иначе най-приятен ми беше персонажът на Деян Донков и мисля, че ако той беше изиграл ролята на Батко, филмът щеше да е една идея по-поносим- Руши просто ми е твърде посредствен като актьорска игра и внушение.
Анита, наистина ли не забелязахте ОТВРАТИТЕЛНОТО продуктово позициониране във филма „Цветът на хамелеона“? И Вие пишете професионални статии за кино??? Ами, нека тогава Ви „отворя очите“ – позиционират се продукти, които през времето на соц-а дори не са съществували! Например цигари КИНГ. Мислите ли, е един толкова изтънчен (според Вас самата) филм би трябвало да има такива трикове. На мен някак не мис е връзва. Но мен така или иначе този филм ме разочарова много и ми се стори наистина безобразно претенциозен и то без покритие! Наистина много слаб филм!