Внедрени в час / 21 Jump Street

Трансферът от малкия към големия екран е традиция почти толкова досадна, колкото римейка или продължението и също като при тях, през последните години се прави с променлив, но в повечето случаи негативен резултат. Със същия успех (че дори и по-лош) се изявяват и американските екшън комедии и затова най-вероятно към „Внедрени в час” („21 Jump Street”) – филм, който събира двете в едно – повечето хора ще подходят резервирано, ако въобще се решат да му дадат някакъв шанс. А това определено ще е грешка, тъй като това е една от най-забавните и свежи комедии, които сме имали шанса да видим по нашите екрани напоследък.

Историята е следната: Шмид и Дженко са представители на двата изначални, вечно враждуващи американски гимназиални типа – задръстени зубъри и популярни, но глупави спортяги – които попадат заедно в полицейската академия, където обстоятелствата и взаимната изгода ги правят най-добри приятели. Скоро двамата откриват, че работата като вело-патрул в парк не е това, за което са си мечтали и неадекватният им опит да направят голям арест ги изпраща на „21 Jump Street”, където влизат в програма за младолики ченгета под прикритие. Новата им задача е привидно лесна – да се престорят на гимназисти и да разкрият наркомрежа, разпространяваща нов, опасен наркотик – само че Шмид и Дженко откриват, че нещата в училище не са толкова прости, колкото ги помнят и че този път ще им е далеч по-трудно да изкласят, особено след като от глупост разменят новите си самоличности.

На ниво синопсис филмът е доста близък до своя първообраз – 80-тарския полицейски драматичен сериал „21 Jump Street” (днес известен най-вече с това, че превръща Джони Деп в тийн идол) – но идеята за полицаи, работещи под прикритие в училища, колежи и други места с предимно младежко присъствие, общо взето е единствената им допирана точка. Защото авторите на филма са взели (смея да твърдя) едно доста интелигентното решение да не правят просто игрално копие на сериала, а да поемат в своя собствена, екшън ориентирана, просташко-комедийна посока, едновременно отдаваща почит и пародираща жанра на тийнкомедиите и така наречените „buddy cop” трилъри.

Този подход сам по себе си е добър, но както и друг път сме се убеждавали (в „Старски и Хъч” например) само това не е достатъчно. Една от най-силните страни на „Внедрени в час” е, че под всичките просташки шеги, които между другото могат да дойдат малко в повече на по-консервативно настроената публика, и под всичкия прекрасно изпълнен, забавен и жанров „self-aware” екшън, е „истинската” история на Шмид и Дженко, за чиято съдба в действителност ни пука. Техните неподправени, често нелови взаимоотношения и проблеми са спойката, която държи филмa да не се превърне в поредната куха пародия или поредния „bromance”.

Това постижение е резултат колкото на сценария на Майкъл Бакол и режисурата на Фил Лорд и Крис Милър (които са автори на прекрасния „Облачно с кюфтета”), толкова и на изпълненията на актьорите и най-вече на главната двойка Джона Хил и Чанинг Тейтъм. И докато Хил вече многократно е доказвал комедийния си талант (а с последната си номинация за „Оскар” и драматичния) и отличното му справяне с ролята не е изненада, то за Тейтъм не може да се каже същото. Да не повярва човек, тук той проявява истински актьорски заложби (нещо, което не сме виждали в нито един от досегашните му филми) и типичният му дървен и непохватен стил пасва идеално за ролята на Дженко и за цялостния комедиен ритъм на филма. Той определено е една от големите изненади.

Разбира се, „Внедрени в час” има и своите минуси, които вървят ръка за ръка с формата, и които няма нужда да бъдат изтъквани специално – феновете на подобен род филми няма да ги вземат под внимание, а за тези, които по принцип не се кефят на просташки комедии, те ще са най-малкият проблем. В заключение ще повторя, че сюжетът и трейлърите на филма не го представят в истинската му светлина и трябва да му дадете шанс, за да се убедите, че под всички привидни неоригиналности, лъхащи от рекламната кампания, се крие една наистина свежа и забавна комедия.