Непреклонните / True Grit

Да си призная, не съм от най-запалените почитатели на братя Коен, по простата причина, че в повечето случаи ми е било трудно да преценя дали филмите им ми харесват или не. Вероятно ексцентричните им похвати не са точно в мой стил и ме държат на дистанция, дори в случаите, когато не мога да открия нещо, което да ме дразни. В случая, допълнителен повод за скептицизъм ми нaвяваха спомените за предишния им римейк на Убийците на старата дама, който по мое мнение се подрежда някъде в дъното на филмографията им.

Този път, обаче, случаят е различен. Непреклонните не е типичния филм на братя Коен. Да ме поправи някой, ако бъркам, но ми се струва, че за първи в кариерата им не се налага да използваме сложно определение, разделено от няколко наклонени черти. Въпреки, че двамата отказват да използват думата уестърн (на фестивала в Берлин Джоел заяви, че това е просто една история, която се случва в Арканзас през 1872 г.), пред нас е един класически представител на жанра. Братята негодуват и срещу определението римейк, тъй като според тях, става въпрос за нова екранизация на романа на Чарлз Портис. След като изгледах филма от 1969 г., мога да кажа, че с едно малко изключение, сюжетно новата версия не се различава от старата. С това приликите между двата филма се изчерпват. Джоел и Итън Коен разказват историята на съвсем друго ниво. Като добавим класата на актьорските изпълнения, се получава филм, който категорично превъзхожда предшественика си.

Първата екранизация безусловно се доминира от Джон Уейн, който за тази роля получава единствената си награда Оскар. Няма как да отбележим, че това е по-скоро закъсняло признание за цялостната му кариера, отколкото за конкретно постижение. Ако може да се направи подобно сравнение, във филма от 1969 г. Джон Уейн изпълнява ролята на Джон Уейн, докато сега Джеф Бриджис е истинския едноок, пиян и мърляв шериф Рустър Когбърн. Парадоксалното е, че по-мрачното и понякога по-крайно изпълнение на Бриджис прави героя му доста по-симпатичен от този на Уейн. Както се казва, една легенда може да бъде засенчена от друга легенда. В тази връзка, номинацията за Оскар на Джеф Бриджис е далеч по-заслужена от миналогодишната, въпреки, че по извратената логика на Холивуд този път наградата вероятно ще отиде при Колин Фърт, за да компенсира очевидната несправедливост от предишното раздаване на статуетките.

Като стана въпрос за Оскари, другата актьорска номинация е за младата Хейли Стайнфелд, която се справя безупречно с трудната задача да изгради собствена индивидуалност на фона на доминиращото присъствие на Джеф Бриджис. 13-годишна по време на снимките, тя признава, че това е първия й сблъсък със света на уестърна и че никога преди това не е чувала името на Джон Уейн. Нещо, което няма никакво значение, ако се съди по съвършеното й превъплъщение в 14-годишната самоуверена, понякога безразсъдна и цапната в устата Мати, за която няма нищо по-важно да открие и накаже убиеца на баща си. Без никакво преувеличение може да се каже, че постижението на Стайнфелд е съизмеримо с това на Бриджис. Впечатляващо е как без почти никакъв актьорски опит, тя успява да се справи със сложния образ на едно миловидно същество, което обаче е по-добре да бъде сред приятелите, отколкото сред враговете ти.

Достатъчно показателно за качествата на филма е и това, че се налага да поставим Мат Деймън едва на трето място, въпреки забележителния принос към ролята, който той прави в сравнение с първия филм. В негово изпълнение образът на тексаския рейнджър Лабийф е далеч по-пълнокръвен и не на последно място, по-забавен. Без да излиза от сянката на главния герой, Деймън с малко средства, но доста убедително създава персонаж, достоен за сравнение с тези на главните герои.

Макар и да прекарват малко време на екрана, Джош Бролин и почти неузнаваемия Бари Пепър, заковават вниманието към леко нетрадиционните образи на двамата главни злодеи. Чрез тях режисьорите прокарват интересната идея, че страхът и пресметливостта могат да се окажат достатъчно силна подбуда за неуважението на човешкия живот.

Няма да е справедливо, ако пропусна още едно име. Филмът не би бил същия без операторската работа на Роджър Дийкинс, за която изтърканото определение спираща дъха си е точно на място.

Някъде прочетох, че Непреклонните е Непростимо на XXI век. Мога да се съглася с това дотолкова, доколкото братя Коен успяват в начинанието си да добавят към уестърна едно ново измерение, без да нарушават правилата на жанра. Без излишни претенции, филмът е достатъчно сериозен и категоричен в посланията си. Не мога да не спомена, че единствената волност, която Коен са си позволили във финала на сюжета, придава много повече индивидуалност и драматизъм на историята. Двамата са надминали себе си и в блестящите диалози, като забиват първия пирон още в началната сцена с осъдените на обесване, а сцената, в която Мати се надлъгва с продавача на коне, със сигурност ще влезе в учебниците. Не могат да не ни радват и дребните закачки, които напомнят за добрите стари братя Коен. Шериф Когбърн да подритва бедните дечица на верандата си е чиста класика.

Може би някои от твърдите фенове на братя Коен ще излязат от киното и ще побързат да се приберат, за да си пуснат Фарго или Големият Лебовски. За щастие, големите таланти винаги се доказват по неочакван и дори изненадващ начин. Сигурен съм, че Итън и Джоел Коен ще продължат да ни изнанадват.

OperationKino благодари на break за ревюто