„Принцът на Персия: Пясъците на времето“

„Принцът на Персия” бележи меко казано дългоочакваната поява на 2D филм на екрана на нашия IMAX . Искам да ви кажа, че едва ли е имало някой, който да е плакал повече от мен на колегите разпространители това да се случи най-накрая – включително съм обещавал да организирам и групи. Явно моментът свързан най-вече с икономическа изгода е настъпил и ако „Принцът” присъства във филмовия ви календар, това е форматът, в който трябва да го видите. Не се оставяйте цените на билетите и някакви косъмчета, причинени от статичното електричество, да ви убедят в противното.

Просто няма как да се напише ревю на „Принцът на Персия: Пясъците на времето” без да се кажат няколко думи за играта. Но какво може да се каже за нея? Лично за мен тя е абсолютна класика. Първата игра, по която се запалих. Още си спомням как – тъй като не разполагах със собствен компютър – организирах ежедневни посещения в работата на баба ми (понякога дори само за броени минутки), само и само да си начеша крастата. Помня и как определени моменти от играта направо ме разплакваха – дългият скок на трето ниво, дебелакът от шесто или онзи от осмо, който не мърда преди теб, а в момента, в който го направиш, те заковава. И разбира се „огледалният”, за преминаването на когото войнствено настроеното ми съзнание отказваше да приеме метод, различен от съсичане. Оттогава насетне не съм пропуснал нито една от следващите версии на играта и открито мога да заявя, че не съм се разочаровал. Разбира се, от време на време, все още разцъквам старите версии, най-любимата от които ми е двойката.

При това положение изглежда логично да подходя към екранизацията на играта с известна доза съмнение, още повече, че досега не сме срещали прецедент, на който можем да се позовем, че не всички такива филми са пълна катастрофа. Още повече, че след като изгледах първите няколко трейлъра – силно напомнящи на продукция на “Hallmark” – не ми изглеждаше че „Принцът на Персия” ще е филмът, който ще сложи край на тази черна традиция.

В крайна сметка опасенията ми не се оказаха далеч от истината. „Принцът на Персия: Пясъците на времето” е цветна фантастична приказка предимно за деца (при това в не много напреднала възраст), която разчита само и единствено на добре отъпкани пътеки в повествованието – нещо, което доста хора спокойно биха нарекли с клишираната дума клише.

Историята с две думи е следната. Впечатлен от благородната постъпка на бедно момче на име Дестан, благородният крал Шараман го взима под крилото си и го отглежда на равно с другите си двама синове. Години по-късно заедно с двамата си братя Тъс и Гарсив, Дестан повежда персийската армия в атака срещу свещения град Аламут, под предлог, че те произвеждат оръжия за масово унищожение. Опа, съжалявам, имах предвид просто отлични оръжия, които аламутците продават на враговете на Персия. Оказва се обаче, че това нападение е дирижирано от човек в сянка, който има други, скрити подбуди. И не, не става дума за нефт, а за магичен кинжал, който дава способност на притежателя си да връща назад времето. Този човек поставя зловещия си капан и само Дестан и красивата принцеса на Аламут Тамина, която е и пазител на кинжала, са способни да предотвратят унищожението на света.

Както може би сте се досетили, има адски много „скрити” евтини и неоригинални коментари за съвременната социално-икономическа и политическа действителност, които трябва са сте в особено добро настроение, за да подминете. Прощаваме единствено на Алфред Молина – изпълняващ една от най-стандартните роли във филма, тази на „comic relief” шейх Амар – който мрази да плаща данъци и нарежда няколко доста интересни икономически истини. Молина винаги е на висота и кажи речи е най-свястното нещо във филма. Всъщност единственото, което може да му съперничи, е Джема Атертън, която краси пейзажа и напълно заслужава първото си име. Когато към тези наивни коментари прибавите и схематичното и елементарно представяне на доброто и злото – което дори и в сравнение с анимационен филм, изглежда лишено от какъвто и да е било намек за творческа оригиналност – и безобразния финал, който можем да опишем само с английската дума „cheesy”, нещата не отиват никак на хубаво.

Сега ще си кажете, какво ти пука, след като има качествен екшън и филмът е забавен? Нали „Пиратите” беше супер? Ако не друго Джери Брукхаймър ги разбира тези неща, нали? Е да, ама този филм е направо на светлинни години от него като сложност на историята, колорит на героите, хумор, ефекти и каквото още се сетите. За аналог на Джони Деп и дума не може да става, смешните заядливи реплики, които си разменят Дестан и Тамина сме ги чували десетки хиляди пъти, а когато не сме, ги е имало в трейлъра. И най-важното, в нито един момент, при нито една каскада или бойна сцена не казах „Уау”, да не говорим, че на IMAX-а моментите, в които има каскадьор вместо Джиленхол, си личат адски много. Тук е моментът, в който трябва да отбележа, че нашироко обявяваният „омаж” към старите приключенски филми с Ерол Флин – нещо, което изкача от абсолютно всички ревюта, които прочетох – някак ми се изплъзва. Единственият „омаж”, който забелязах, бе към играта. Един два момента, особено при нападението над Аламут, бяха взети направо едно към едно от нея. Това щеше да бъде супер, ако нещата бяха малко по-раздвижени режисьорски.

Общо взето от Майк Нюъл очаквах повече. „Хари Потър и Огненият бокал” беше един от най-добрите филми от серията и тук трябваше по-спокойно и уверено да се справи с екшън епизодите. Също така има достатъчно опит му в малки, но стойностни продукции като „Четири сватби и едно погребение” или „Дони Браско”, за да разбере, че диалогът е дървен и излишно деривативен.

На финала ще кажа, че „Принцът на Персия” е от онези филми, които ще отидете и ще гледате, независимо от броя отрицателни ревюта, които сте прочели, но все пак повярвайте ми като ви казвам, че ако сте над 15 години, трябва да се подготвите за ударна доза захаросване.