Everything Everywhere All At Once – „За“ и „Против“

от на 2022-06-02
 

 ЗА
The Little Multiverse That Could

От Константин Черганов

Животът на Евелин Уанг, имигрантка с китайски произход, работеща в пералня в безименен американски град, не би могъл да бъде по-несигурен. Още от раждането си, където е трябвало да преживее срама на баща си, задето детето му е момиче, тя винаги е живяла с мисълта, че всяко нейно решение би могло и най-вероятно ще разочарова някого. Сега чаровният й съпруг Уеймънд (Ке Хуй Куан) иска да се разведат, баща й Гонг Гонг (легендарния Джеймс Хонг) се нуждае от постоянни грижи, бизнесът й е на път да бъде затворен заради проблеми с данъчните (чийто аватар е Дийрдре, изиграна с намръщена величественост от Джейми Лий Къртис) и дъщеря й Джой (Стефани Хсу) „си мисли, че харесва момичета“, както си казва Евелин, не можейки да приеме дъщеря си такава, каквато е, колкото и да се опитва. Животът й се е превърнал в един безкраен балансиращ акт (подобен на филма, в който се намира), в който множество напълно различни персонажи се борят за релевантност и който е толкова хаотичен, че е истинско чудо, че въобще продължава да функционира. Но силата на дуото Даниел Шайнърт и Даниел Куан, известни още като Даниелс, е точно това, което Евелин трябва да научи в „Everything Everywhere All At Once“, новата екшън-комедия на A24 – да не се страхува от хаоса в живота, а да намира красотата в него.

Съществувайки на границата между неразгадаем сън и перфектно изграден пъзел, „Everything Everywhere All At Once“ е част от нов тренд в киното, ориентиран около концепцията за мултивселената. Но въпреки че новият им филм пристига точно в разцвета на Marvel и DC мултивселените, Даниелс в действителност са много напред с материала, когато става въпрос за въображаеми реалности. Все пак това са хората, които през 2016 създават интерактивен филм, който може да бъде гледан по безброй различни начини. И дори когато не си играят с мултивселената директно, киното им винаги е обладавало точно тази зона на безгранична, себеугаждаща готовност да превърнат всяка идея в реалност. Да не забравяме, че дебютният им филм „Swiss Army Man“ е buddy-комедията за пърдящия труп, който лети с помощта на газовете си. Но въпреки че репутацията на онзи филм е като low-art абсурдизъм в стил „няма да повярваш какво са си позволили“, в сърцето му се крие една искрена идея, която се оказва изненадващо проницателна за модерния свят – в него един самотен, отчаян мъж (Пол Дейно) изгражда фантазията на живота, който не би могъл да има, с трупа на непознат (Даниел Радклиф), разкривайки въображението като един човешки защитен механизъм, който запълва дупките в познанието ни и ни предпазва от реалността, когато е нужно. Но макар и това винаги да е било така, днешно време връзката с реалността е особено трудна за установяване, което прави преобърнатата логика на „Swiss Army Man“ още по-подходяща. Все пак живеем в ерата на интернета, където фантазията е status quo.

Мултивселената в Everything Everywhere All At Once e визуализирана по чаровно нискобюджетен начин

Мултивселената в Everything Everywhere All At Once e визуализирана по чаровно нискобюджетен начин

Гледайки го през този контекст, мултивселената и Даниелс действително са направени един за друг. Самите те признават, че новият им филм произлиза от импулса да си нон-стоп „онлайн“, което общо взето значи всеки път, когато си отвориш телефона, да бъдеш бомбардиран с безкрайни възможности (някои „изпуснати“, други „избегнати“) за това как би могъл да си живееш живота. Именно затова когато съпругът на Евелин влиза в някакъв странен транс и тялото му бива обладано от негова версия от паралелна вселена, филмът нито губи баланса си, нито посоката си, а напротив – всичко това едва ли не принадлежи в света, изграден около Евелин до този момент.

Това, което предстои, е най-налудничавото, най-иновативното и най-чаровното приключение из мултивселената, което някога сте виждали. Оригиналността на филма, която процъфтява във всяко ъгълче на всеки кадър, идва от уникалната комбинация на толкова много вдъхновения, че можеш да напълниш цяла мултивселена с тях. Даниелс смесват абсурдисткия хумор на MAD Magazine и Монти Пайтън със вулгарните физически смешки на „Looney Tunes“ и „Jackass“, визуалните стилове на Мишел Гондри и Брад Бърд с монтажните техники на Боб Фоси и Дейвид Линч, абстракциите на Грант Морисън с виденията на Алехандро Ходоровски и това, което се получава, е като някоя от най-дивите 80s-pop фантазии на групата „Спаркс“, с всичките butt plugs, които можеш да поискаш, като черешката на тортата. Спомняте ли си онези 30 секунди в „Доктор Стрейндж в Мултивселената на Лудостта“,  където героите пропадаха през различни вселени и за момент бяхме щастливи, че виждаме нещо креативно на голям екран? „Everything Everywhere All At Once“ e това, но удължено до два часа и летящите CGI обекти са заменени с конфети и пластмасови очички.

eeaao4-20220602

Камъче с очички, „Everything Everywhere All At Once“ :)

Магията на филма идва от чистата, необуздана креативност, с която е изграден всеки атом (съществуващ в няколко паралелни реалности по едно и също време), който виждаме на екрана. Още от сега мога да гарантирам, че „Everything Everywhere All At Once“ ще бъде най-амбициозният визуален спектакъл на година (с извинения към „Аватар 2“,  но Пандора ще трябва да се постарае повече за да надмине магичния свят на два камъка с очички, които си говорят за чувствата си), въпреки че е със сравнително скромния бюджет от 25 милиона долара. А може би не бива да казвам „въпреки“, защото днешно време именно нискобюджетното кино е мястото, където виждаме най-много иновативност и най-смелите визуални решения. Когато зад тях стои истинска визия, скъпите блокбъстъри могат да те оставят безмълвен, но рядко ефектите им имат такова реално, автентично усещане, където творчеството е напълно осезаемо във всяка секунда. Това, което виждаме в „Everything Everywhere All At Once“ е чист показ на талант – Даниелс очевидно се възхищават на колабораторите си и ги оставят да развихрят въображенията си и да бъдат звездите на филма. Визуалните ефекти са създадени от петима (петима!) млади VFX магьосници, чиито чудотворни усилия превръщат мултивселената в реалност, колкото и нереална да е тя. Красотата на ефектите е в малки („малки“) детайли като калейдоскопичните нокти на един герой или кренвиршите-като-пръсти на друг. Похвала заслужават и музиката на бандата „Son Lux“, която намира душата на филма и я проследява из целия хаос, топлите, но и мощни кадри на Ларкин Сейпъл и геройският монтаж на Пол Роджърс (наистина геройски, монтажът на този филм е предизвикателство, достойно за Херкулес).

Мишел Йео като Евелин…но с кренвирши като пръсти… „Everything Everywhere All At Once“ :D

Мишел Йео като Евелин…но с кренвирши като пръсти… „Everything Everywhere All At Once“ :D

Но в ядрото на този огнен колектив се намира един заслепително ярък талант, а именно легендарната Мишел Йео . Другите актьори също са превъзходни (Ке Хуй Куан е особено приятна изненада; той е способен да бъде ту обичлив съпруг, ту sci-fi герой, бълващ експозиция по шокиращо естествен начин, ту секс символ на нивото на Тони Люн в една чудна сцена, която е очевиден поклон към „In The Mood For Love“), но Йео е тази, която крепи филма със собствените си кренвиршови ръце. Не бива да бъде изненадващо, че малайзийската екшън звезда е способна да постигне това, което филмът изисква от нея, имайки предвид колоритната й кариера, но за съжаление Йео все още продължава да бъде криминално недооценена от голяма част от публиката. В „Everything Everywhere All At Once“ тя сякаш е на мисия да покаже пълния си арсенал от актьорски умения и това, което виждаме, е една tour de force комбинация между трагичния патос на обречената любов в „Тигър и дракон“, комедийната ритмичност на „Crazy Rich Asians“ и нечовешките физически прояви в „Полицейска история 3: Супер ченге“. В Евелин, Йео намира перфектния отдушник за всичките си тревоги – и двете се чувстват, сякаш имат нещо да доказват, и двете се опитват да принадлежат в западния свят, без да забравят корените си в източния, и най-важното – и двете могат да повалят трима огромни мъже с един ритник. Дори когато филмът започва да прелита от една реалност към друга с разтърсваща скорост, Йео никога не разхлабва хватката си върху емоциите на Евелин, сякаш тя самата подскача от измерение към измерение. И не бива да забравим впечатляващата бойна хореография, която Йео изпълнява с обичайната за нея прецизност, красота и женска сила, вкарвайки цяла палитра от емоции и история във всяко движение.

Хореографията, също като визуалните ефекти, е направена от малък екип от млади таланти, които Даниелс са намерили чрез интернета. Бойните изкуства във филма наподобяват златната епоха на жанра в азиатското кино, но също така и западния превод на тази естетика, който направи „Матрицата“ преди повече от 20 години. Но това далеч не е единственото сравнение, което може да се направи между двата филма. Макар и да са в ранен етап на кариерата си, Даниелс лесно биха могли да застанат до Лили и Лана Уашовски като най-иновативните и интересни режисьори в жанровото кино днес. Ако търсите филми, наподобяващи „Everything Everywhere All At Once“, просто се обърнете към амбициозния научно-фантастичен шедьовър на сестрите „Cloud Atlas“, който разглежда подобна тематика за смисъла на живота в космическата безкрайност, или към огъващия реалносттаSpeed Racer“, чиято естетика (както и тази на „Everything“) e еквивалентът в киното на това, което Пикасо и другите кубисти правят за изобразителното изкуство.

Butt plug битката…не, няма да обясня, просто гледайте Everything Everywhere All At Once ;D

Butt plug битката…не, няма да обясня, просто гледайте Everything Everywhere All At Once ;D

Друга прилика между сестрите Уашовски и дуото Даниелс е вкусът им за метамодернизъм, който фигурира из филмографиите им. Даниелс очевидно са хора, израснали с „Матрицата“ – филмът посява в едно цяло поколение безкрайно съмнение към реалността, водещо до множество интерпретации, от сексуална свобода до „активизъм за правата на мъжете“ или от триумфално (но безсмислено?) бунтарство до непобедима депресия и нихилизъм. Всичко това води до толкова зло, колкото и добро, но най-важното нещо, което израства от тези постмодерни нападения на реалността, е една нова искреност и позитивност, която не премахва съмненията, просто им дава смисъл. Именно творци като Даниелс са новото поколение, което отговаря на остарелия постмодернизъм. „Swiss Army Man“ може да изглежда като циничен, вулгарен, подигравателен филм, но откровеността му за неща като мастурбация, сексуални фантазии, смъртта и всички възможни телесни дейности всъщност разкрива много реални аспекти на живота в XXI век (особено сред мъже), които са представени с пълна искреност и дори уважение. Струва ми се напълно възможно тези преживявания да са донякъде лични за Даниелс, което прави щастливия край на филма още по-очарователен. С „Everything Everywhere All At Once“, режисьорите разширяват амбициите на тематиката си до космическа степен, разглеждайки смисъла и безсмислието в мултивселена, където някъде някой има кренвирши вместо пръсти. (Сестрите Уашовски преминават през подобна промяна, започвайки да правят емоционални, сърдечни епоси за силата на любовта и други подобни идеи, които повечето зрители все още отричат; най-новият „Матрицата: Възкресения“ служеше като метамодернистичен прочит на постмодернистичния „Матрицата.)

Everything Everywhere All At Once – един ободряващ, вдъхновен шедьовър

Everything Everywhere All At Once – един ободряващ, вдъхновен шедьовър

Макар и да има физическа форма (която няма да издам), злодеят, срещу който Евелин трябва да се изправи, е общо взето самият нихилизъм. Филмът представлява един от най-интелигентните съвременни прочити в киното на сравнително познатата ни идея, че „ние сме просто мравки в сравнение с огромната вселена“. Пътувайки из мултивселената, Евелин научава, че тя е най-неуспешната версия на себе си, с най-много изхабен потенциал – една нула в свят изграден от единици. Филмът разглежда един много модерен нихилизъм, извиращ от хаоса на всекидневния ни живот, он- и офлайн, който се базира на несигурността на постоянно променящия се свят, който ни рекламира алтернативни версии на самите нас където и да погледнем. Когато се чувстваш малък и незначителен, започваш да губиш контрол върху собствения си живот и точно с това чувство ни бомбардира началото на филма, което представя живота на Евелин преди цялата история с мултивселената по толкова безпощадно стресиращ начин, че сякаш прецизността на Дейвид Финчър и експлозивността на Майкъл Бей са се въплътили в едно. Когато историята ескалира към пътешествия из различните реалности, проблемите на Евелин стават безкрайно по-заплашителни, но също така й дават възможността да израсне като личност и да намери спокойствие. По време на филма тя се изправя лице в лице с искреността на фантасмагориите на Даниелс и това, което открива, е любовта и копнежа за живот във всяко едно същество във всяка една вселена. Тя започва да гледа на мултивселената не като напомняне за това, което не е, а за това, което може да бъде. Но още по-важно от това, тя приема себе си (и съпруга си, и баща си, и дъщеря си) такава каквато е, защото щом всяко едно нейно решение създава друга паралелна вселена, това значи че има само една вселена, където тя съществува такава, каквато е…и това я прави доста специална.

Everything Everywhere All At Once“ е максималистичен филм във всеки смисъл на думата. Това носи със себе си удоволствията, които човек може да очаква от толкова иновативен, визионерски филм. Но този максимализъм е и пътят, който Даниелс изграждат за нас, за да ни изправят срещу абсурда на безкрайността. И заключението, до което те (и ние заедно с тях) стигат, е че няма универсален „смисъл на живота“, но това просто значи че всяко едно нещо носи смисъл от само себе си. Ако се чувствате потиснати и обезкуражени от случващото се около вас, „Everything Everywhere All At Once“ би могъл да ви вдъхне капка надежда, но не като ви кара да забравите за големите неща в света, а като ви помогне да видите красотата в малките. Все пак щом две камъчета с очички могат да се обичат, защо не бихме могли и ние.

–-

eeaao8-20220602

ПРОТИВ
Провал на въображението

от Павел Симеонов

Евелин Уанг е жена, вече плътно навлязла, а и сигурно задминала средната възраст, която прави всичко възможно да овладее недотам успешното си химическо чистене – бизнес, който държи със съпруга си Уеймънд, мил и добронамерен, но флегматичен и пасивен мъж. Привидно доволен от улегналото си ежедневие, за пръв път от много време той е готов да вземе окончателно решение и да предизвика твърда промяна в баналния си живот – планира да се разведе с Евелин. Нейните задачи за деня също така включват да организира парти за китайската нова година, да намери и подреди всички нужни документи за финансовия одит, планиран от данъчните, и по възможност да открие време да закрепи отношенията си с младата си гей дъщеря Джой (Стефани Хсу) и да се грижи за патриарха на семейството Гонг Гонг (легендата Джеймс Хонг), дошъл чак от Китай. Трудно е за Евелин – из цялото това море от задължения, но пустиня откъм удоволствия – да не се зачуди „къде сбърках?“ и „какво можеше да бъде при други обстоятелства?“.

Отговорите, но и много нови въпроси, са предоставени от Алфа Уеймънд, по-уверена и силна версия на нейния съпруг („You were a macho man!“, по думите на самата Евелин), който идва от друга вселена, защото мултивселената се нуждае от помощта й. Би било безсмислено да се опишат многото светове, през които тя преминава в мисията си да надвие (или спаси) съществото, живеещо във всичките вселени по едно и също време и желаещо да използва „the everything bagel“ – бейгъл и със сусам, и със сол, и с маково семе – да ги унищожи.

eeaao9-20220602

Проектът се ражда в главите на Даниел Куан и Даниел Шайнърт (тандем, известен като „Daniels“) през 2010 г., а работата по сценария започва през 2016 г., но докато дойде време за снимките, други филми и сериали вече използват тази идея за модален реализъм и съществуването на безкрайно количество вселени, създадени от всичките решения, които човек е взел през живота си. В интервю от тази година, Куан признава, че се чувствал леко разстроен когато гледал „Спайдър-мен: В Спайди вселената” и втория сезон на „Рик и Морти“, защото идеи, които те смятали за толкова оригинални били използвани от други творци преди Даниел-ите да имат шанс да ги реализират. Макар всичко това, те снимат филма, водени от идеята, че идиосинкратичното им чувство за хумор ще го направи различен от останалите.

Първоначално ролята на Евелин е била замислена като мъжка и предвидена за Джеки Чан, но с времето променят образа и взимат Мишел Йео за първата й главна роля в американска продукция. Ролята на Уеймънд отива при Ке Хи Куан – известен като дете актьор заради работата си в „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“ и „Дяволчетата“. Морето от кастинг предложения пресъхва и телефонът спира да звъни когато той пораства, но Куан не е готов да се откаже от киното и завършва курсове по режисура. Лека-полека започва да работи като помощник на бойния хореограф Кори Юен за филми като първия „Х-Men“ на Брайън Сингър и асистент режисьор на Уонг Кар-вай по време на снимките на „2046“. Голямото му завръщане пред камерата, заедно с възможността Мишел Йео да се развихри като „leading lady“, е сред основните качества на филма.

eeaao11-20220602

Един от главните проблеми на „Everything Everywhere All At Once“ може да бъде срещнат и при други филми за мултивселената – когато разчиташ на нелепи гегове за 139 минути (със сигурност прекалено дълго), публиката много бързо свиква на безкрайните възможности и бива тренирана да очаква абсурдното да изскочи от всеки ъгъл и по всяко време. Някои от шегите работят достатъчно добре – вселена, в която събитията от филма „Рататуи“ се случват в истински ресторант, само че с енот вместо плъх – а други са самоцелно и безинтересно „луди“, като вселената, в която хората имат кренвирши вместо пръсти. Но дали отделните комедийни опити работят или не става почти ирелевантно когато всичко е поставено под общия знаменател на абсурдното, защото зрителите знаят, че всичко може да се случи. Силата на откаченото и нелепото се губи, неочакваното става очаквано, креативното се превръща в банално.

eeaao10-20220602

Но нещото, което пречи на филма да постигне целите си дори повече, е начинът, по който различните вселени са инкорпорирани в наратива. Главният тематичен резонанс на творбата се крие в идеята, че незасимо колко много други вселени има, независимо колко много други твои версии има (по-добри или по-лоши, по-успешни или, колкото и малко вероятно да звучи, по-неуспешни) и независимо колко много други животи можеше да имаш – не ги имаш. Имаш само този – това, което ти е дадено сега. Не е всичко, почти нищо е. Но само с това имаш да работиш, така че се възползвай и му се радвай докато още можеш. Не е навсякъде, само тук, за лимитирано време. Някои от най-добрите моменти от филма черпят силата си от това просто, но смислено заключение  – в края на сцена, отдаваща почит към Уонг Кар-вай, версията на Уеймънд от вселена, в която Евелин отказва да се ожени и замине за Америка с него, казва „In another life, I would have really liked just doing laundry and taxes with you.“ Но филмът постоянно разхлабва този елемент заради настоятелното си желание да разреши всеки проблем и всеки конфликт във всяка вселена – енотът Ракакууни трябва да бъде спасен, Евелин и данъчната служителка (изиграна от Джейми Лий Къртис) трябва да създадат връзка, и отново, и отново, и отново, до безкрай. Толкова много от кулминацията на филма се губи в това, а идеята е, че това не е от значение – не е важно дали има други светове, които представляват по-добра алтернатива и дали животът на Евелин във всички вселени има щастлив край. Тя има само един-единствен и това е важното. Така че когато завършекът на всички останали мини-наративи е счетен за толоква важен, колкото този на основния, и когато на сдобряването на Евелин с дъщеря й е отделено не повече екранно време от сдобряването й с всички останали странични герои, ефектът (а и интересът) се губи.

eeaao12-20220602

И макар и филмът да иска да оркестрира „задоволителен“ финал за всичките си хумористични вселени, той дори не ги използва правилно. Същността на филма се крие във въпроси като „какво можеше да бъде?“ и „какво почти беше?“ – пътешествие из различните възможни животи на Евелин, което естествено води до катарзис относно истинския й. Но почти всички светове, които виждаме, са там само за да дадат нова сила на „главната“ Евелин. Вселена, в която тя става певица съществува само за да може основната й версия да има по-издръжливи дробове; вселена, в която учи бойно изкуство съществува за да има обяснение защо може да се бие; вселена, в която е готвач, вселена, в която върти табела – всички те са там само за да може да надвие голяма група врагове, не защото предоставят поглед към интересна алтернативна реалност. Почти всички вселени са просто сценарен инструмент, бърз и лесен начин протагонистът да се измъкне от трудна ситуация, вместо силен поглед към непроходения път, неизживения живот, и съмненията и съжаленията, които идват с решенията, които си взел и картите, които си получил. И за филм, толкова често наричан „един от най-изобретателните и оригинални скорошни филми“, това е доста голям провал на въображението.

коментари
 
Отговорете »

 
  • Константин Черганов
    2022-06-02 at 16:04

    Определено доста интересни аргументи от Павел, но и някои неща, за които бих поспорил хаха

    Отговор

  • stealth
    2022-06-02 at 16:44

    Аз клоня повече към мнението на Пачито.
    Филмът е прекрасен. Всичките препратки, които навързва невероятно успешно, са изумителни. Работи със страшно много идеи и успява да балансира без дори да стъпи накриво. И всичкият този разгърнал се потенциал сякаш остава да виси… След края, в главата ми остана само въпросът – Трябва ли да имам достъп до мултивселена, от която да черпя знания и умения, за стана по-добър човек? Дали изобщо?
    Но пък щом човек се замисля, значи има защо да се гледа! :)

    Отговор

  • X-Force
    2022-06-02 at 18:26

    Отговорът е по средата. Аз клоня повече към аргументите на Павел, но никой не може да оспори техническите достойнства на филма и жаждата за оригиналност и опитите за нещо тотално различно. Въпрос на усещане е. Засега съм в отбора на Пачето, но след още 1-2 гледания, няма да се учудя ако дезертирам. 😀

    Отговор

  • Plamen
    2022-06-02 at 22:22

    Не съм съгласен, че публиката свиква с безкрайните възможности и всичко става банално вследствие на това. На мен лично, „нормалните“ разговори и моменти ми бяха също толкова интересни, колкото всичките multiverse shenanigans.

    Отговор

  • Milbo
    2022-06-03 at 02:01

    It was great fun until it was just too much …
    В главата ми е останало едно изненадващо бистро попадение …
    Свежо, чисто и оригинално …
    То ми подчерта колко от другите неща бяха излишни…от един момент нататак…

    Отговор

  • Драго
    2022-08-11 at 15:02

    Това е най-надцененият филм на десетилетието! Като концепция бива, но изпълнението е под всякаква критика! Няколко пъти го спирах и пусках, докато го изгледам! И след първия половин час може да се каже, че няма по-глупав филм! А това го онагледява напълно- „бейгъл и със сусам, и със сол, и с маково семе – да ги унищожи“.
    Високите оценки, които получава е ясно откъде идват и за какво! Ха-ха!
    Сигурно сцената с подскачащите мъже с дилдо в задника е за Оскар?!
    Всъщност целият филм се върти около главната героиня, която трябва да премине през „катарзис“, виждайки животите си от другите вселени, за да се сдобри с дъщеря си, която е лесбийка! Но целта е не тя да се усъвършенства, а да приеме дъщеря си! Каква драма, особено когато антипода на дъщерята, който иска да унищожи света пребива други мъже с огромно дилдо!
    Първоначалният проект е трябвало да включва Джеки Чан в главната роля и със сигурност щеше да е по-добре да се придържат към него!
    И един въпрос – понеже става въпрос за филм почти изцяло с китайски актьори, дали някой го е гледал в Китай?! Или се е получило както с Мулан?!

    Отговор

    • Константин Черганов
      2022-08-11 at 18:55

      Сцената с дилдотата наистина заслужава всички оскари 😌


Коментирайте