Има едни моменти в живота на човека-зрител, които се случват при сблъсък с нещо дотолкова неочаквано, че рационалното усилие да анализираш историята се заменя със  съзерцание. Емоционалното съпреживяване изчиства нуждата от систематизация. Човек се разпилява в новопридобитите си усещания. При филмите това са спорадични случки. Обикновено знаем какво да очакваме. Обикновено търсим да си доставим още от същото, което обичаме. Фенове сме на фантастиката, логично е да гледаме филми, които ни отвеждат към познатите светове на „Блейд Рънър“, „Матрицата“, „Видеодром“. Няма нищо лошо в това целенасочено търсене на повторение, в крайна сметка то е не само приятно, но и поучително: научаваме се да разпознаваме архетипи, повтарящи се характери, цикличното движение на човека и природата. Нямам нищо против жанровите условности и тяхното рециклиране, когато филмите, за които става дума, са добро кино.

Но в този текст ще стане дума за един коренно различен случай, защото „Ноември“ не е филм, който познавате. Той е като разкривено лице, вдълбано в дървесна кора. Неудобното усещане идва още в началните минути на филма, които започват с едно митологично създание, наречено крат, което повлича във въздуха с верига една крава. Тогава си казах: DAMN, какво начало! Едновременно познато и ужасяващо ново.

november-review-img01-20180704

И така, цялото ми усещане за този филм преминава през дихотомията на познатото и непознатото, които амалгамно се увиват едно около друго. Лицето върху дървесната кора не е просто лице, издялкано с нож в дърво. То е свързване на два свята. Сега си представете, че лицето не само е издялкано, ами се движи, то не е статично. Такива лица биха могли да съществуват само в сънищата. Така е и с „Ноември“, неговата визия е сякаш дошла от примордиален сън, сънуван от робот, сънуван от бог, или сънуван от някоя падаща снежинка. Привидно напълно невъзможен.

Ноември“ е филм от 2017 година на естонския режисьор Райнер Сарнет. Базиран е на роман на Андрус Кивирак, излязъл от печат през 2000 година. Трейлърът му увери всички нас, чакащите го, че това ще е мрачна фолклорна приказка, ужасяваща, сурова и красива.

november-review-img04-20180704

Проследена е историята на Лиина (Рия Лест), младо селско момиче, което е също така върколак. Баща ѝ е стъкмил сделка с някакъв стар, противен и прост селянин, за когото да я омъжи. Лиина е влюбена в младия Ханс (Йорген Лийк), който обаче е пленен от обаянието на друга: болнавата германска баронеса (Йете Лууна Ерманис). Баронесата също изглежда е върколак, защото при пълнолуние броди несъзнавано по покрива на имението, което с баща ѝ обитават. Междувременно светът на тримата ни герои е населен с други бедни, дрипави и крадливи съселяни, някои от които късно през нощта отиват в гората, за да провеждат аудиенции с Дявола.

Ноември“ е филм с герои, тема, развитие и конфликти, какъвто е почти всеки филм, който някога е правен на този свят. Различността му не идва от някакъв разпилян хаос на действието, липса на структура, вътрешна логика и сюжетност. Напротив: това е филм, в който темите могат да бъдат доста лесно извлечени, в който всеки един персонаж има някаква мотивация и се движи напред към реализирането ѝ. В този ред на мисли „Ноември“ е пределно разбираем филм. С митологична структура, може би, с непознати създания, вършещи необикновени неща, но все пак разбираем. (Винаги изпитвам нуждата да давам подобни обяснения, защото все още съществуват хора, които при споменаването на словосъчетанието „европейско кино“ сключват вежди, сякаш предусещат промъкващ се иззад тъмния ъгъл зъболекар, въоръжен с огромни, кръвясали клещи. „Европейското кино“ е просто кино, правено в Европа, хора. То не мирише по-особено и не е арт инсталация на егоманиакален хипстър. То е дълбок и разнообразен свят, населен с образи, емоции и истории. Стереотипът за неразбираемото, дори „лошо“ европейско кино е крайно време да бъде изгорен и прахът му да бъде разпръснат над блато в края на света, където да стане храна за озверели комари.)

november-review-img02-20180704

Филмът показва сурова зимна действителност (оттам и заглавието му), в която селяните оцеляват като крадат всичко що им попадне. Краде се храна, краде се злато, крадат се дрехи, крадат се души. Когато оцеляването е поставено под въпрос, кражбата неизбежно преминава под опеката на лъжите. В една чудесна сцена селяните се събират ужасени, убедени, че чумата идва да ги умъртви. Лягат на земята, както винаги правят хора, които очакват смъртта да дойде от небето, слагат на главите долното си бельо, обуват на ръцете си обувките и замлъкват. Идва един козел, разхожда се между тях и спокойно ги подминава. Отдъхват си, че за пореден път са успели с хитроумието си да подмамят висшестоящите. Дали в тази сцена филмът прави критика на невежеството и суеверието или по-скоро е метафорична картина на човешкия егоцентризъм, че може да се справи с всяко зло, е въпрос на интерпретация. Аз мисля, че можем да кажем, че не е нито едното от двете. Ние виждаме едни скудоумни, озверели от битовизъм хора, които наивно и донякъде дебилно се радват на победата си над върховна сила. И може би те наистина я побеждават, може би отдавна всеки един от тях е продал душата си на Дявола.

Дяволът е един от най-интересните персонажи във филма и смея да твърдя, че не съм сигурна, че съм го виждала другаде изобразен по подобен начин. Той се крие в лесовете и се показва само през нощта, когато някой по пътеката навлезе в тъмното, за да го търси. Дяволът е търговец на души. Дрипав и с омазана с кръв и боровинки уста. Когато някой се приближи към него, лицето на човека става сиво, тъмно, сякаш поръсено с настърган графит.

november-review-img03-20180704

Визията на „Ноември“ е просто брилянтна в тези моменти (операторът Март Таниел е удостоен с награда на фестивала в Трибека), както и всъщност във всички моменти. Трептенето на белите ивици слънце през вертикалните черни линии на дърветата, контрастната гонка между светлото и тъмното, изобразена с трескавата динамика на камерата, може да плени вниманието на гледащия, без нищо наративно драматично да се случва. Визията на филма е едновременно богата и семпла. И ако в предното изречение намирате някакъв смисъл, значи съм успяла да предам възхищението си от начина, по който изглежда този филм.

Неспособността ми да говоря повече за „Ноември“ ме сръчква в ребрата. Не ви трябва да знаете за него друго. Ако обичате филмите на Бергман, гледайте го. Ако обичате епохалната 8-ма серия на трети сезон на „Туин Пийкс“, гледайте го. Ако обичате all things weird, гледайте го. Ако искате да видите най-трагичния снежен човек в историята на киното, гледайте „Ноември“. Той ще ви ужаси, изненада и в крайна сметка, ще ви остави с нужда за повече. Както правят хубавите филми.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

3 Comments

  1. Два пъти почвам да го гледам и на 30-та минута го спирам. Подозирам, че няма да потретя в скоро време… Радвам се, че на другите им а харесал. Може някой ден да стигна до края и да го оценя по същия начин като вас, но на този етап – ctrl+alt+delete.