Много уестърни възхваляват Дивия Запад и го обрисуват като място на велики приключения и 10 галона благородство. Съществуват и такива, показващи героие, които отначало са с болни маниери, но с течение на времето се превръщат в мъже със силен и твърд характер. „Водачът“ не е нито от първите, нито от вторите. Създаден по едноименния роман на Глендън Суортаут от 1988 г. и пренесен на екран от Томи Лий Джоунс (нагърбил се с режисурата, сценария и изпълнението на главната роля), филмът ни поднася една нетипична версия на суровия и горчив Див запад.
„Водачът“ е една безстрашна история за лудостта и оцеляването. През 50-те години на XIX век., 31-годишната Мери Бий Къди (Хилъри Суонк) живее сама в силно религиозно градче в Средния запад. Тя получава изключително трудна задача от своята църква – да придружи на изток три жени, които са изгубили разсъдъка си. Къди поема на път от Небраска към Айова, където тези жени ще могат да намерят подслон и покой, като междувременно спасява живота на престъпника Бригс (Томи Лий Джоунс). Бригс се съгласява да помогне на Къди в мисията, като ги преведе през криещите всякакви опасности гранични територии.
Нищо от сюжета на филма не звучи като уестърн, включващ каубои с големи шапки, индианци или жажда за мъст. „Водачът“ е колкото несантиментален, толкова и откровен, защото поставя забележителен акцент върху това как се отнасяме с психично нестабилните и мъртвите („Хората не обичат да говорят за смърт и данъци, а когато опре и до лудост, стават съвсем потайни“). Но нищо от това не ни се натрапва, защото Томи Лий Джоунс изпъква като търпелив, зрял и натуралистичен режисьор, който не се придържа към клишетата, нито към мелодраматичните безсмислици в жанра. Камерата на оператора Родриго Прието („Вълкът от Уолстрийт“, „Планината Броукбек“, „Вавилон“) живописно улавя самотата и мъката на героите. Почти всеки кадър от филма заслужава да бъде поставен в рамка! Лунните силуети и безкрайни хоризонти биха накарали духът на Джон Форд да завиди. Разкошната кинематография внушава благоговение, защото е нито прекалено показна, нито натрапчиво демонстрирана.
Истинската сила на филма е в актьорската игра. Томи Лий Джоунс изгражда силна платформа за Хилъри Суонк, която прави страхотна роля (изкуфелите старци от Академията да си носят срама за това, че не я номинираха поне за главна женска роля на последните награди „Оскар”). Тя за пореден път влиза в роля, която не се вписва в условностите на половите конвенции. Този специфичен тип роли започва със сърцераздирателния ѝ пробив в „Момчетата не плачат“ (който ѝ носи първия „Оскар”) и продължава като боксьорката в шедьовъра на Клинт Истууд „Момиче за милиони“. И този път тя влиза под кожата ти и без усилия усещаш как полудяваш заедно с нея.
Томи Лий Джоунс също е истинско откровение. Като човек, разкъсван непрестанно между пиянските си егоистични инстинкти и неохотен героизъм, неговият Бригс е далеч от типичните герои на Джоунс, които сме свикнали да гледаме. В най-силната сцена от филма, когато Къди моли Бригс да я вземе за жена (не от романтични, а чисто практични причини), и двамата актьори стрелят право в сърцето на зрителя…
След „Трите погребения на Мелкиадес Естрада” Томи Лий Джоунс възлага работата по саундтрака във филмите си единствено на Марко Белтрами. Стилът на музиката във „Водачът“ е коренно различен от този в „Трите погребения на Мелкиадес Естрада” и „Експрес „Сънсет Лимитид“ и предлага изключителен аранжимент и композиции.
Случва се финалните надписи да започват точно тогава, когато най-малко ги очакваш. Понякога е облекчаващо – сякаш някой изведнъж си е спомнил да включи осветлението и вече може да си тръгнеш към дома. А понякога тези надписи те смразяват. Не мога да си помня за скорошен филм, който да завърши толкова перфектно, колкото „Водачът“. Възможно е след края на филма да се свиеш в стола си или дори да потръпнеш от видяното. Може и да се ядосаш (както лично на мен ми се случи със силно подценения „Сивия“), но със сигурност ще останеш без думи.
Поради много странни обстоятелства (всъщност не са чак толкова странни … просто спря тока 😀 ) този филм го прекъснах на първите 40 минути и така и не събрах сили да го довърша. Дотогава обаче ми беше доста тежко да го гледам, а това „възможно е след края на филма да се свиеш в стола си или дори да потръпнеш от видяното“ не ми помага особено да намеря стимули 😀
Наистина, тежичък си беше филма, но обещах на Дринов това да ми бъде първото ревю 🙂 Единственият ми стимул до края беше ТЛДж и отличната операторска работа 😉