М. Найт Шамалан е рядко явление в кино индустрията. Хорър жанрът, колкото и постоянен да е, рядко е бил високобюджетно начинание. Дори и понякога да се появява на сцената някой Джордан Пийл, който успява да превърне ужасите си в блокбастъри, повечето такива творци трябва да действат в рамките на ниските бюджети, които студиата са склонни да дават за подобни филми. През историята на киното това често е водело до някои от най-вълнуващите и креативно експериментални филмови творения, но то никак не е даденост – нискобюджетният хорър може с лекота да бъде и почва за средняшки, объркани млади режисьори или компетентни, но и незабележими занаятчии. За всеки филм като Тексаското клане (1974) получаваме по няколко като Тексаско клане (2022). Ограниченията за някои са дар, за други – капан, от който дори най-талантливите не се измъкват.

Шамалан е рядкост, защото още в началото на неговата кариера, мястото му в хранителната верига е по-високо от Тоби Хупър и компания. Индийско-американският вундеркинд от Филаделфия, прави пълнометражния си дебют на 22 години и написва и режисира мега-хита Шестото чувство, за който е номиниран за няколко награди „Оскар“, преди да навърши 30. Искреният му стил на тръпки и ужаси, подходящи малко или много за цялото семейство, подсказва за появата на нов Стивън Спилбърг (наратив, върху който всички медии бързо се нахвърлят). Но след множество провали на високобюджетно ниво стана ясно, че специалният му талант не е нито да прави блокбастъри, нито да възхвалява себе си (ако смеете, гледайте мастурбационния му Lady in the Water, в който той играе гениален автор, който ще спаси света с творчеството си). От ефективния The Visit (2015) насам, Шамалан доброволно поставя значителния си талант и Спилбърг-лайт въображението си в Blumhouse средите на интимен, нискобюджетен хорър, което го превърна в един от малкото режисьори, от които можеш да разчиташ редовно да получаваш солидни хорър-трилъри с класа, стил и дори някакви идеи.

Още в началната сцена на новия му филм Почукването виждаме владение на езика на киното, за което режисьори като Дейвид Гордън Грийн, Скот Дериксън и Джон Кразински могат само да си мечтаят. Запознаваме се с малката Уен (Кристен Киу), интровертно момиченце, което е отседнало в горска хижа с бащите си Ерик и Андрю (Джонатан Гроф и Бен Олдридж) и прекарва времето си в разговори със скакалците, и Шамалан ни въвежда чрез макро-фотография, интимни близки кадри и мек фокус в малкия ѝ, невинен свят. Точно тогава от далечината се появява Ленърд (Дейв Батиста), изглеждащ като най-огромния човек живял някога, и се опитва да се сприятели с нея. Тя обаче знае, че с непознати не се приказва. Хитро начало е за филм, който през 100-те си минути ще покаже на Уен неизбежния екзистенциален терор на света, по-голям от всеки от нас, и който през цялото време си играе с доверието ни към този заплашителен, но привидно добронамерен мъж.

Наблюдателността на Шамалан още в тази сцена (ръката на Батиста, бавно навлизаща в един кадър, изглежда по-голяма от главата на Уен) е специалната съставка, която превръща този потенциално забравим камерен трилър в ефективна човешка драма. Почти веднага действието се раздвижва, след като се появяват останалите членове от групичката на Ленърд и Уен се заключва със семейство си в хижата. Непознатите нахлуват, връзват бащите и веднага споделят, че нямат никакви лоши намерения против никого. Те са хора, обединени от видения, които им разкриват, че някой член на това специфично семейство трябва да бъде убит от друг, за да може да бъде предотвратен Апокалипсиса. Сега тяхната задача е да убедят невинните носители на това немислимо бреме да изпълнят призванието си и знаят, че убеждаването може да изисква някои жертви. Освен очевидните затруднения, Шамалан изгражда ситуацията по специфични за героите начини. Трудно е, например, за хомосексуалната двойка да повярват на гигантския мъжага с татуировките, че целта му не е да нарани лично тях. Но също така е трудно за скептичния и рационален Андрю да комуникира с Ерик, който е по-духовно мислещ човек, склонен да вярва в съдбовни видения и призвания.

От тук Шамалан изгражда схема от развиващи се елементи, чийто сблъсък в тясното пространство създава искрите на трилъра – от мотивацията и миналото на нападателите до разположението на персонажите в пространството, почти всичко играе задоволителна роля в конструкцията на филма. Не всичко е толкова изобретателно или ефективно като в най-добрите филми на М. Найт и не винаги напрежението е на нивото, на което би могло да бъде, но през целия филм Шамалан действа не като нискобюджетен режисьор, а като майстор, който е рисувал на най-големите платна и следователно може да види какво стои извън очертанията дори на най-малките. Качеството, което все още е негова слабост и въпреки това го отличава от други жанрови режисьори, е нуждата филмите му да бъдат разглеждани като „по-големи от сбора на отделните им части“ – дори не всички елементи да работят, накрая се обединяват във финално творение, значително по-масивно и амбициозно отколкото някой би очаквал.

Най-важният от всички елементи са актьорите, които трябва да вдъхнат живот на героите в тази горска хижа. Чаровният Джонатан Гроф (чиято роля е най-емоционалната) и сравнително безизвестният Бен Олдридж (играещ по-агресивния и несигурен персонаж от двамата) успешно изграждат ядрото на това сглобено като по чудо семейство, преследвано от травми на омразата и недоверието на чуждите. А нападателите са приемлива група от не твърде натрапчиви актьори – Ники Амука-Бърд играе успешно най-грижовния и незаплашителен член на групата, носещ измамно чувство за комфорт; Аби Куин е забравима като отчаяна самотна майка; а Рупърт Гринт гледа да не пречи с изпълнението си на най-неясния персонаж.

Но звездата тук е Дейв Батиста, който прави може би най-добрата си роля, доказваща го не просто като най-добрия актьор сред WWE борите, но и като едно от най-интересните актьорски присъствия като цяло. Уникалната сила на този добър великан е неунищожимата му искреност – той има способността да говори от сърцето, без да звучи неистинен, което може да бъде използвано особено ефективно в контраст с външния му вид. Колкото и да е добър в играенето на злодеи (като в Спектър или Дюн), по-хитрите режисьори винаги са знаели, че могат да го ползват за несаркастична комедия (което направи Дракс в Пазителите на галактиката толкова запомнящ се персонаж) и дори за да играе чувствителни, наранени хора в драми (най-добрата му сцена е все още тази в Блейд Рънър 2049). Шамалан си играе точно с този баланс между заплаха и грижа, който Батиста излъчва във всеки един момент, което става основата на целия филм, разглеждащ същия този конфликт у самото човечество.

Шамалан винаги е имал интереси, които разглежда в киното си. Той винаги е правел сравнително реалистични филми, в които инжектира една простичка, high-concept свръхестествена идея – от дете, което вижда мъртви хора, до плаж, който забързва остаряването ти. Силно се интересува и от ролята на вярата в живота, правейки често филми за хора, които се изправят срещу свръхестественото с някакви религиозни убеждения. И в класически Спилбъргов стил, той прави филми за деца и родители и най-вече за трудностите да отгледаш дете в свят, чието бъдеще изглежда все по-прокълнато.

Почукването обединява всичко това във филм, който може да не е най-силният на Шамалан, но определено изразява най-категорично идеите му. С изключение може би на В капана на времето, той никога не се е гмуркал толкова дълбоко във водите на отчаянието и никога не е имал по-несигурна, bittersweet развръзка. Почукването има проблемите си, основно произлизащи от провала да балансира интересите на М. Найт. Той все още обича да върти зрителите на кутрето си, преобръщайки сюжета в последния момент, и макар че тук истински „twist“ няма, режисьорът иска да си играе с това, което вярваме от разказите на Батиста и компания. За съжаление той не винаги намира златната среда, където не сме сигурни кое е истина и кое е суеверие, което на места убива напрежението. Но дори този провал произлиза от интереса му към персонажите си – той избира да жертва мистерията в името на моменти на развитие за Андрю и Ерик и тяхната връзка. И дори и финалните щрихи да се сторят твърде сантиментални за някои зрители, важна е цялостната картина, която успешно излиза извън очертанията на хижата и разказва история за цялото човечество.

След последните няколко години е трудно да не си мислим, че едвам сме се разминали с апокалипсиса. Пандемии, войни, природни катастрофи и цялостно социално неспокойствие са част от трагичния спектакъл, който ни е гарантиран всяка вечер по новините. В природата ни е да търсим ред в хаоса и обикновено го намираме в комфорта на това, което обичаме. Шамалан не оспорва това. Ако не друго, то Почукването със сигурност доказва, че любовта е единственото, което ще ни остане, когато всичко друго започне да умира. Но сценарист-режисьорът, който дълго време бе считан за един от смехотворните провали на Холивуд, задава и друг, по-комплексен въпрос, който може би не отговаря задоволително, но със сигурност е по-амбициозен и смел, отколкото критиците му са готови да признаят – заслужава ли си да обичаме, ако не сме готови да живеем?

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

5 Comments

  1. Тъпакът Шаямалан променя финалът от книгата, та вместо ****** ******* ***** ******* ****. **** ******** ** ******, ******** ** *****?

  2. ‘Запознаваме се с малката Уен (Кристен Киу), интровертно момиченце, което е отседнало в горска хижа с бащите си Ерик и Андрю…’
    Заради това всички трябва да сложат един голям Х на този филм!!!

  3. Филма не е донаправен някак си. На моменти цикли безпощадно. Имам чувството че са имали сценарий за 20 минути филм и останалото е каквото дойде. Същото беше и „В Капана на времето “ . Иначе играта на Батиста ме шокира положително . Много добра роля ! Може и единственото стойностно нещо във филма ! На последък и музиката куца.
    Не бих го гледал втори път.

  4. Нямах никакво намерение да го гледам…заради татковците – писнало ми е от новото(вече не толкова)миризливо: течение, но са го пуснали в Skyshow..и си викам веднъж се живее. 🙂 Ми, хареса ми. Шматката скоро не е правил толкова приличен филм. За всички , които като мен са го пропуснали, заради…Препоръчвам!