Жокера: Лудост за двама / Joker: Folie à Deux

Малко ми беше трудно да повярвам, когато осъзнах, че Жокера с Хоакин Финикс излезе преди пет години. Едно, че времето минава странно бързо, особено пък заради пандемията, но второ, този филм имаше изненадващо голямо влияние върху попкултурата, филмовата публика и комиксовите филми и сякаш остана в съзнанието много по-дълго от повечето. Финикс стана вторият актьор, който получи „Оскар“ за иконичния Батманов злодей. По световните протести хората се появяваха изрисувани като именно тази версия на героя. Разни хора из интернет се притесняваха, че разни други хора ще откачат и ще започнат и те да избиват. Първият филм взе един персонаж, на когото сме виждали много различни вариации и реши чрез него да разкаже история за менталното здраве и обществото, каквито рядко се обличат в одеждите на супергеройското кино (не никога! Но рядко.) Филмът изглеждаше завършен и напълно самостоятелен, но направи пари, а това значи само едно нещо – пет години по-късно, ето ни отново.

Жокера: Лудост за двама започва историята си след като Артър Флек от години е в затвора, а делото му тъкмо ще започне. Адвокатката му иска да докаже, че Жокерът и Артър са две различни личности, които живеят в главата на Артър и заради менталната му болест, той не трябва да бъде съден, а обявен за невменяем и преместен в специална болница, вместо в затвора. В ден, когато един от надзирателите му решава да награди Артър за добро поведение (или просто да разнообрази собственото си ежедневие), той го завежда в крило на затвора с по-ниско ниво на сигурност, където се провежда занимание с музика. Именно там Артър за пръв път среща Харлийн Куинзел, която в тази версия върви под прякора Лий. Лий очевидно е огромна фенка на Артър, гледала е телевизионния филм за него двадесет пъти и за пръв път се е почувствала, сякаш има сродна душа.

Ще ви отговоря веднага на въпроса, който вероятно си задавате, защото абсолютно всички това се чудехме, откакто стана ясно, че Лейди Гага ще изиграе Харли – наистина ли е мюзикъл този филм? Горе-долу. Музикалните „елементи“, както ги нарича режисьорът Тод Филипс, са си цели сцени с пеене и танци, които обаче са изпълнения на вече съществуващи песни, героите не си пеят диалога, дишайте спокойно. В огромната си част освен това тези сцени винаги са фантазиите на Артър, който в измисления си свят отново е пред обожаващата го публика, но този път изпълнението му е подкрепено от любовта на живота му.

Именно тези сцени, заедно със страхотно направеното анимирано начало, са най-голямата сила на филма. Първо Гага и Хоакин Финикс са невероятно пленителна и интересна екранна двойка, двама странници, които са се намерили един друг и си подхождат именно заради това, че с други хора не си подхождат. Постановката на музикалните изпълнения освен това е много красива, наситена и изиграна с енергия, която липсва на други места във филма. Особено към края една песен прекъсва иначе доста доскучалия и разтеглен съдебен процес и успява отново да прикове вниманието на зрителя към екрана с красотата и дори чувството си за хумор.

Признавам си, че аз смятам първия филм до голяма степен за прехвален, той се държеше на невероятното изпълнение на Хоакин Финикс, но около него нещата не бяха толкова фокусирани и малко им се губеше нишката. В това отношение смятам, че този филм показва страхотно подобрение – по-добре успява да балансира тона, да намери ритъма си, да използва малко повече и поддържащите си персонажи, а не да бъде изцяло монолог. Въпреки че смятам, че особено Катрин Кийнър като адвокатката на Артър можеше да бъде и по-добре употребена, все пак това е историята на Жокера и Харли.

Лейди Гага е невероятна в тази роля, изпитвах съжаление във всеки момент, в който тя не е на екран или е забита в дъното на съдебната зала. Тя изпълва екрана с присъствието си, всяко едно нейно музикално изпълнение е удоволствие за гледане, от тези, в които се раздава напълно и показва цялата си способност да хипнотизира хиляди зрители, до тези, в които гласът й се пречупва и губи, когато емоциите на героинята й надделяват. До голяма степен смятам, че тя прави целия филм – Хоакин Финикс е както винаги добър, той не е способен на друго, но продължаващото неясно ментално състояние на Артър, което се люлее между неописуемата травма и маската на Жокера, просто в един момент вече не са толкова интересни за гледане, колкото е Харли. Подозирам, че не е изключено Тод Филипс да се е усетил за това, заради което не просто я забива в дъното на съдебната зала за голяма част от филма, но и протаква финала с поне три сцени повече, отколкото трябваше да има, сякаш за да ни напомни, че това е героя, когото трябва да следим.

Тематично Жокера: Лудост за двама е филм за токсичните връзки, били те романтични или парасоциални, такива между интимни партньори или между надзиратели и затворници – властова структура винаги има и само едната страна е облагодетелствана от нея. Според мен работи най-добре като метафора именно за емоционално токсичните романтични връзки – манипулаторът иска да контролира жертвата си изцяло, не просто до това как се държат, но как мислят и как се виждат себе си. Околните може и да говорят на манипулирания, може да му показват доказателства за лъжите, но цикълът може да бъде прекъснат само, когато този, който няма власт, намери силите да се предпази и да се заяви като човек.

Трябва ли е да живеем в свят, в който една такава история е необходимо да бъде разказана под дегизировката на комиксова адаптация, за да се проявява интерес към нея? Един от големите ми проблеми с първия филм беше колко нескопосано и изцяло ненужно се случваха всичките връзки с Батман вселената, колко бяха зашити там с бели конци, колкото да се брои, че това наистина е филм за онзи Жокер, а не за някакъв обикновен човек. Тук това е избегнато до голяма степен и освен, че Харли е Харли и понякога се облича тематично, единствената истинска връзка с по-широкия канон е Харви Дент, който няма абсолютно никаква причина да бъде Харви Дент. Но все пак е подобрение. Смятам, че гореспоменатия финал наистина е разтеглен прекалено много, както и че отново има гротескни сцени, които са там повече заради шок фактора, отколкото да служат наистина на историята.

В крайна сметка смятам, че Жокера: Лудост за двама е филм, който надгражда на оригинала си и всъщност е по-иновативен, по-добре структуриран и по-приятен за гледане. Той освен това е почти мюзикъл! Не мога да не аплодирам куража и хъса на това решение. Подозирам обаче, че ще се хареса драстично по-малко на много от заклетите фенове на първия, не просто заради мюзикъл елемента си, но и заради това, че взима решението да покаже ясно, че момент на триумф няма, че травмата е един непрекъснат цикъл, от който измъкването не е с гръм и трясък, а с тих плач.